Много хора прочетоха книгата. Още повече гледаха първите части на филма. Вече по екраните се върти и последната. Защо тогава пиша това представяне?
Прочелите докрая ще разберат. Надявам се.
„Игрите на глада“ е фантастика за едно далечно бъдеще. В САЩ се е установило общество, което много напомня средиземноморския екумен отпреди две хиляди години. Един… град? държава? столица? – Капитолът – управлява и контролира с желязна ръка. Жителите му са заобиколени от луксове и разкош, позволяват си какво ли не, дори бедните сред тях живеят прилично. А останалата част от страната е разделена на окръзи. В тези от тях, които произвеждат оръжията на Капитола и дават повечето от войниците му – не съвсем бедно, ако и много по-зле, отколкото в Капитола. В останалите цари мизерия.
Голямото развлечение на този свят са ежегодните Игри на глада. В тях участват по двама тинейджъри от всеки окръг. Целта им е да оцелеят във враждебна среда и да елиминират – тоест, ликвидират – всички останали участници. Последният останал жив печели Игрите на глада, става любимец на публиката и бива осигурен доживотно.
Тръпката за зрителите е невероятна. Те живеят със случващото се на сцената на действие. Избират си любимци, подкрепят ги, спонсорират ги и т.н. Шансовете на играчите зависят от тяхната подкрепа може би повече, отколкото от всичко друго. Тези игри са тяхното голямо развлечение. Ако го няма, жителите на Капитола ще се почувстват лишени от развлечения. А още от древен Рим знаем – тълпата иска хляб и развлечения. (Името на тази държава – Панем – не идва от „Пан Американа“. Идва от „Panem et circenses” – „хляб и развлечения“. Впрочем, от „circenses“ пък идва „циркове“. Учете латински, по-полезен е, отколкото мислите.)
В окръзите подкрепата за това зрелище хич не е така ентусиазирана. Там като цяло не достига хлябът, освен в „своите“ окръзи, така че търсенето на зрелища не е на преден план. И това според мен е голямата грешка на Капитола. Ако имаше достатъчно хляб навсякъде, окръзите не биха се вдигали да подкрепят своите деца, умиращи в Игрите. Биха ги гледали с удоволствие, биха залагали на тях, биха били щастливи от хубавото зрелище. И то би ги учело на своите „ценности“ – да не се обединяват, всеки да е за себе си, всеки да прави сечено на всеки при всяка възможност, за да заслужи благоволението на Домакина на Игрите.
Всъщност, с приближените до Капитола окръзи, които имат достатъчно хляб, е точно така. По време на войната на окръзите голяма част от тях са на страната на Капитола. Ако всички имаха хляб, война нямаше да има. Изолираният таен тринадесети окръг нямаше да има никакви шансове… Очевидно президентът Сноу е добър тактик, но лош стратег.
Авторката Сюзън Колинс неведнъж е обвинявана, че книгата ѝ е злобна пародия на съвременния свят, със САЩ в ролята на Капитола, а останалите държави – на „добрите“ бедни окръзи. Демек, че е антиамериканка. Само че тя отговаря на тези нападки малко, а книгата ѝ говори много… Фантастиката винаги е била чудесна алегория. Криво, и точно затова увеличително стъкло, през което можеш да разгледаш по-внимателно неясните неща, и да видиш истината за тях. И много американци пък я подкрепят точно затова. Тези, които са разбрали, че САЩ може да бъде световен лидер, ако получи морално превъзходство – иначе казано, ако преодолее имперщината си.
Е, това си е проблем на САЩ. Само че „Игрите на глада“ всъщност не илюстрира само тях. Друга държава, която според мен много пасва на тази книга, е нашата.
Гледате ли риалитита, мили ми читатели? Да сте забелязали българско риалити, което да не е съградено на философията „прееби-другарче“? Светът е пълен с други сортове риалитита. В някои държави те са далеч повече от „тези“. У нас обаче няма нито едно. И понеже у нас с работа до скъсване се изкарва колкото да не умреш от глад, а вече три поколения на това сме свикнали и само него знаем, населението е доволно. Гледа с кеф и въодушевление някои „игри на глада“ – било обикновени, било ВИП, било фермерски, било както там решат да ги кръстят за разнообразие. Коментира, залага, въодушевява се, подкрепя своите. Без даже да се запита – абе не е ли по-интересно да не си прецакваш другарчетата, да им помагаш вместо това? Не за да им забиеш ножа после, а истински? Да печелят най-свестните, а не най-изкусните и манипулативните?…
Мисля си – докато сме такива, ще продължаваме да гледаме „игри на глада“. Само че не по телевизията, а около себе си в реалността. Защото проблемът не е в световни конспирации на зли продуценти, които не искат да покажат каквото хората търсят. Проблемът е, че българите търсят именно прецакване на другарчета. Че тези, които биха се радвали на нещо друго, са миниатюрна шепичка. И че като правило живеят в мизерия… Това е най-страшното. Докато съотношението е такова, не ни трябват световни конспирации и зли врагове – нито външни, нито вътрешни. Нито зли ЦРУ-та, КГБ-та и МОСАД-и, нито едновремешни генерали и новоиздигнали се капота. Проблемът не е в тях, те са ни изтритото и прозрачно оправдание. В нас е.
Е… приятно гледане на „Игрите на глада“!
За съжаление, си абсолютно прав за българската действителност, Григоре. Напоследък въобще не гледам такива reality шоута по телевизията. И причината е точно споменатата от теб. Не ми харесва как тези игри (дори тези, в които основното което се изисква са умения, сръчност, и др. под. качества), се превръщат в сцени на сплетни, интриги, задкулисни коалиции, караници и препирни за дреболии и какви ли не още подобни гадости. И разбира се – всеки се старае по най-гадния възможен начин да преебе останалите. Гади ми се направо! И ми се къса сърцето, честно казано. Боли ме, че едни reality шоу предавания които иначе биха били интересни, биват превръщани в такава долна и гнусна продукция. Но и не мога да повярвам, че всеки път става въпрос за самоинициативност от страна на участниците. Останал съм с впечатлението, че в повечето случаи гореизброените гадости са плод на умовете на сценаристите на тези предавания. И това за пореден път доказва колко ни се е преебала ценностната система.
Що се отнася до поредицата “Игрите на глада” – към момента не съм я чел, но може и да се захвана да я прочета.
А някакво сравнение с “Дивергенти” ще се наемеш ли да направиш? Лично за мен, той засега се очертава като по-добър филм от “Игрите на глада”. А все още не знам какво да мисля за “Бягство от лабиринта” — в момента търся време и желание да догледам и втората част и от тази трилогия 🙄
Не съм чел книгите (все още), по които е направен “Игрите на глада”, но съм запознат с “Дивергенти”, затова ми е малко трудно да направя сравнение между двата първоизточника и се надявам ти да можеш да го сториш.
Ако сте чели третата книга („Сойка присмехулка“) и искате да поразсъждаваме по финала ѝ, каня ви в това обсъждане тук:
https://www.goodreads.com/review/show/974521265
(Филма не съм го гледал и не знам доколко запазва ключовите елементи.)
Аз почнах да чета тия игри, обаче стигнах до едно подробно описание на обезкосмяване на някаква героиня и изоставих всичко за друг път, когато хептен няма какво да се чете. Иначе чувам по малко от тия риалитита, да, така е, риалити, а не реалити, според последния правописен речник от БАН, и се чудя и се мая, викам си, толкова ли съм остарял, че не само, че не ми харесват, ами са ми противни, ама наистина противни. Предпочитам да слушам проф. Вучков, понякога е много по-забавен.
По повод риалити от последния официален правописен речник, очаквам в следващия да дефинират и риформа.
Виктор, точно описанията на трансформациите по участниците поне лично за мен беше доста добре – подробно, болезнено, измъчено. Капитолът излъсква и полира дори и най-бедните участници в игрите, прави ги неустоими за публиката, а на другия ден ги праща да се избиват с каквото имат под ръка.
Поредицата е увлекателна, наситена с идея, с достатъчно динамичен сюжет. И още нещо – книгата се води young adult и ме радва фактът, че накара много тийнейджъри да четат, и то да четат не за лъскави вампири и напращели върколаци, оплетени в безумни любовни триъгълници и други фигури.
“Гледате ли риалитита, мили ми читатели?”
Не. Бях, мисля, трети курс когато реших да спра гледането на телевизия за един месец за да взема някакви забатачени изпити. Към момента са минали повече от десет години и аз продължавам да не гледам телевизия – доколкото хващам по нещо от тия риалити глупости го намирам за противно, така че, Викторе, едва ли възрастта е обяснението.
А за тия „Игри на глада“ не знам нищо повече от прочетеното тук – и като гледам коментарите не съжалявам за незнанието си…
@Костадин Колев: Книгата си струва според мен.
@gezatop: „Игрите на глада“ тук са един чудесен пример как човек не винаги трябва да разчита на акъла на другите. Аз примерно я препоръчвам горещо. И филмът е добър, но книгата е още по-добра.
@всички: Този запис не е за книгата, нито за филма, нито за риалитита ни. За реалността ни е. Моля ви, разберете го! Иначе ще е писан напразно.
Мисля, Григор, че всички разбрахме за какво е записът ти, нищо, че си пиша например аз за други работи.
Само дето не знам какво можем да направим, че да променим поне малко тая действителност.
Наистина не знам. Май нищо не можем да направим.
Аз тъкмо се връщам от поредното гости, на което нямаше хора от визирания тип (и слушах приятели с кеф да разказват как са се запознали с нови вдъхновяващи българи – като тия, дето правят „Златната ябълка“, да речем). Така че по същинската тема на записа нямам с какво да допринеса…
Аз пък намирам много прилики между света, описан в книгата и днешен Китай, и почти никакви прилики със САЩ, макар, че автора се опитва да ни внуши, че това ще е бъдещето на федеративната президентска република. Гражданите на САЩ не дължат на никого нищо, нито пък живеят за сметка на някой друг. Всъщност е точно обратното – удобствата и лукса (ако сравните човешкия живот сега и преди 200 години) са именно заслуга на САЩ. Положението на икономически изостаналите общества не се дължи на ограбването и репресирането им от страна на САЩ, а именно на тяхната собствена дълбоко вкоренена и самоподдържаща се умствена изостаналост. Колкото и някои комуноиди да говорят против индивидуализма, това е единственото, което някога е водило и ще води човечеството към прогрес. САЩ е единствената държава в света, която създава средата, необходима за пълното разцъфтяване на човешкия потенциал. Вместо да се хабите да обсъждате тази пародия (че и да и придавате стойност), работете и създайте нещо, което ще е също толкова ценно, колкото нещата, които искате да притежавате. Когато малка част от хората създават всичко ценно, а огромната част от хората живеят като животни, няма как вторите да искат от първите да споделят с тях произведените блага, след като нямат нищо, което да им предложат насреща, а и с начина на мислене, който имат и начина на живот, който водят, няма изгледи и да имат какво да предложат в следващите няколко стотин (или няколко хиляди) години. Ако ли пък ги споделят, това единствено би допринесло за запазване на сегашното положение. Всъщност точно това е, което става в момента – всеки има достъп до всички знания, но вместо да ги използва, всеки неандерталец чака някой друг да свърши работата в место него, а той само да се възползва от крайния резултат. “Ний сми бедни, ний ни можим” – а те богати ли са били, когато са започнали преди няколко стотин години. Всеобщото богатство е право пропорционално на на частното богатство и изобщо на частната собственост и частната инициатива. Ако някой чака да го “оправи” някой друг, или пък обществото блокира неговите усилия да се “оправи” със собствените си усилия и труд – тогава въпросния индивид или общество са обречени на бедност. В България и останалите страни от третия свят за съжаление се наблюдава точно това. Това е и което определя кой ще принадлежи към цивилизацията и кой ще остане извън нея.
@Валентин: Благодаря – просто не бях попадал на книгата.
@z: САЩ са започнали да навлизат в имперски етап, така че за съжаление все повече ще се отдалечават от това, което са били. Дано изляза неправ, но се боя, че засега нещата вървят натам. Че са несравнимо пред почти всички други страни в отношение на възможности за разгръщане на потенциала на индивида – факт е. Но напълно мога да си ги представя да еволюират до Панем…
Pingback: Човешката библиотека » До 14 декември: Подкрепяме „Златната ябълка“ в Kickstarter
Книгите са хубави, заслужава си да се прочетат, даже и само заради факта, че описват много добре едно тоталитарно общество. Проблема според мен е, че нашето общество много прилича на всяка една диктатура по света – една малка клика контролира всичко, а необразованото мнозинство даже ги подкрепя „кой не скача е червен“, „трябва да се гласува“ а нас ни репресират по всички възможни начини:
– чрез директиви – ти нямаш право да правиш това, защото такъв е закона. Дали е смислен не ни интересува. И в момента много неща се забраняват – не можеш да засадиш дърво в град. Не можеш да си правиш сирене, трябва да платиш 2000 лева, защото имало такава директива… Добре поне, че ние не им се вързваме на глупостите…
– чрез държавните агенции – ти си започнал бизнес и не си платил на когато трябва? Ами идват държавните инспектори и ще ти наложат една солена глоба – а те винаги имат за какво да ти наложат глоба. А ако имаш ресторант и има ъгъл между стените, който да не е точно 90 градуса, жална ти майка.
– чрез престъпниците – мутрите през 90те бяха най-яркия пример – крадяха от народа и плащаха на политиците за закрила. В момента просто не е толкова масово. Но няма осъден престъпник, затворите са пълни с кокошкари. Организираната престъпност се държи изкъсо от полицията. А битовата престъпност по селата няма да я коментирам.
Та ние може да нямаме „игрите на глада“ но имаме български глад, българско здравеопазване, български заплати, българска престъпност… които убиват много повече отколкото игрите на глада. Медиите ни са същите като в „игрите на глада“ – същите лъжи, същите глупости, същите близания на трибуквията на управляващите.
Очаквах в коментарите някой вече да е споменал “Дългата разходка” и “Бягащият човек” от Стивън Кинг. Изненадан съм, че никой не ги е чел, или ако го е сторил, не открива паралелите между тях и “Игрите”, авторката направо е заела основната идея оттам, но я е направила по-привлекателна за тийнове.
Впрочем, и тези книги са създадени във време на социална криза и усещане за силно разделение между бедни и богати, усилвано от бум на технологията в медиите. Мрачният кибер-пънк също тръгва от тези години. “Машината на времето” преди повече от столетие пак отразява такива настроения в обществото. Сигурно има и много други.
А България? Ами неслучайно постоянно се класираме като супер-нещастни. Имаше някакъв индекс на обществено неравенство и страните със силно такова отчитат и силна склонност на обществото към агресия и недоволство, независимо от благоденствието си, това беше ключовия момент. Допълнително пък в света на социалните мрежи облъчването с рекламни перфекции всеки се сравнява с всеки и всичко, и процесите на неудовлетвореност и жадуване излизат извън контрол. Освен това в глобализирания свят всеки може да иде където си поиска и да получи каквото си поиска, не е ли това философията зад бежанската криза? Може би времето за промяна на държавно ниво е безвъзвратно отминало, освен в отделни, много специални случаи? Ако идеологиите и границите са останали в миналото и всеки е свободен да търси собственото си щастие, какво по-логично от непрестанна миграция от “селото” към “града”, образно казано. От бедните, неустойчиви и развиващи се страни към богатите, стабилни и развити такива?
Неслучайно Z намира прилика със съвременен Китай. И в по-общ план, световното благополучие ще се засилва, но ще расте и усещането за растяща пропаст между богати и бедни държави, може би. Капитоли и окръзи, Софии и провинции, българизация в световен мащаб. Според мен процесите, включително в българското общество, са необратими и глобални в произхода си, и ще се развиват по своята собствена логика, колкото и да бъдат обвинявани хората поотделно или групово. Вероятно по някое време ще има криза или серия от кризи, може би вече започнали, в течение на които обществата/обществото ще се пренастроят и ще намерят някакво ново духовно начало.
@Кирил, skoklyo: Според мен проблемът е не толкова в разликата между бедни и богати, колкото в причината за тази дупка. Ако тя беше резултат от честен труд и/или талант, някои хора щяха да мрънкат, но нищо повече. Тя обаче, поне в България, е резултат от нарушение на обществения договор, който постановява, че това е начинът да забогатееш. У нас, както казва вицът, един работлив, честен и умен човек не може да забогатее именно защото е работлив, честен и умен. Съответно хората се бунтуват срещу обществото, което нарушава договора си. Този бунт има как да спре единствено когато спре нарушаването на договора. Когато престанем да сме на думи демокрация, а на дело клептокрация и олигархия.
Според мен причината за разликата между бедните и богатите е точно факта, че държавата ограбва всички без „нашите хора“. И под държавата разбирам кликата, която я управлява. А тази клика се сваля много трудно.
Чрез гласуване не виждам какво може да се направи – всичките партии сме ги видели, а и новите по никакъв начин не се отличават от тези, които вече са грабили.
@Кирил: Държавата, поне в България, сравнително рядко ограбва. Далеч по-често бива ограбвана от мафията. Други държави имат дори по-високи данъци и такси от нашите, но те отиват в полза на хората, от които са събрани. Затова и там недоволството от неравенството е далеч по-слабо, отколкото у нас.
ами ето мариска завари яху фалирало, ще го напусне фалирало и за това ще получи над 100 милиона компенсация
@~!@#$%^&*()_+: Яху е частна фирма. Никой не е длъжен да ѝ е акционер. Ако пък е, да си опича ума и да си стопанисва собствеността. А ако другите акционери не щат да го правят и фирмата фалира заради това, да си продава акциите и да купи от фирма, която се стопанисва както трябва. Лесно е.
То и за държавите важи същото, ама там се раждаш „акционер“ и не е лесно да си размениш „акциите“ срещу други по избор. Иначе средствата са същите. Ако гражданството в държава представляваше собственост върху съответната част от брутната ѝ себестойност по пазарна оценка, и можеше да го продадеш и да купиш друго, келявите управници много бързо щяха да се оказват където им е мястото и с каквото заслужават. Както и келявите граждани, впрочем.
@skoklyo – идеята в “Дългата разходка” и “Бягащият човек” пък Кинг я е взел от Шекли, като при него даже е реализирана доста по-близко до оригиналната, докато в “Игрите” светът е доста по-различен. Може пък подобни идеи да е имало и доста преди Шекли. Това, че в произведения на различни автори има близки идеи е нормално и неизбежно. Важното е, че Колинс е успяла да изгради една невероятно добра фантастична реалност, която по много оригинален начин отразява съвременната действителност.
@григор в много отношения големите корпорации са по-близки до соц предприятията отколкото до класическата частна собственост
То тия големи корпорации наистина толкова се доближават до държава, че стават едни такива соц. неща, наистина. Ако фирмата е малка, да речем 20-30 човека, има един началник, който е да речем и собственик, и той си се грижи за фирмата, за работниците, сиреч, за собствеността си. Заинтересуван е да ги мотивира, да привлича кадърни и т. н. А когато фирмата е по-голяма, повечето началници са наемници и не им пука много-много за собствеността на собственика, започват да работят така, както работят наемниците, или по-скоро точно както при социализма беше. Поне от мои впечатления така става в България напоследък с големите фирми, доколкото ги има и доколкото са български.
@Божо: Подкрепям.
@~!@#$%^&*()_+: Абсолютно съгласен – описвал съм го неведнъж преди (повечето пъти не в блога ми). Почти всички големи корпорации напомнят повече държава, отколкото частна фирма – и почти всички от тях напомнят именно соц-държава. Авторитарно-тоталитарна структура, подчинение отгоре надолу, мили очи към външните и сплашване на своите, всички тези елементи. Не случайно Джаки Колинс написва „Игрите на глава“ като предупреждение. Не какво може да се случи ако примерно Съветският съюз завладее Щатите, а какво може да се случи като естествена еволюция на капитализма.
@Виктор: Не ми е известна българска фирма над 100 души, чиито собственици И управители да не са бивши политченгета. (Всъщност, по това много лесно може да познаеш коя фирма е реално българска, но това се крие зад офшорки.) Това е причината правилото „голяма фирма = соц-държава“ в България да важи още повече, отколкото в чужбина.
@skoklyo – Веднага след като гледах първата серия се сетих за “Дългата разходка” и “Бягащият човек” ..даже малко с епоса се опитаха и на Гладиатор да го докарат. Филмите от поредицата макар и поносими за гледане определено не ме впечатлиха и ми се видяха доста постна манджа с фалшив сюжет. Надявам се книгата да е по-интересна и да се получи като при Стивън Кинг – добро произведение филмирано лошо.
Между другото вчера гледах още един филм с подобен сюжет в стил “прецакай другарче” – Тhe Circle. Макар и статичен ми се стори доста по-смислен от цялата бутафория в Hunger Games.
Григор ти правиш ли разлика между държава и мафия? В нашата държава мафията работи за политиците. И затова никой не я пита.
За българските фирми, без значение от колко човека са държавните инспектори винаги могат да я съсипят. Така, че бих добавил и че няма голяма фирма, която да не може да се изнудва от държавата.
Няма “соц”. Държавен капитализъм.
Няма разлика между държава и мафия. Иска ви се да има, но няма.
И по мои впечатления големите фирми започват да наподобяват соц-държава, всички решения започват да се взимат тромаво, настъпва голям застой, но в общи линии това е момента, в който започват да се прояждат отвътре докато някой по-иновативен не ги гътне, или докато не се сринат под тежестта на собствените си грешки, както се случва и със соц-държавите. Има някои интересни фирми, които въпреки размера си не позволяват да се появи соц-ефект, например дават възможност на всеки да защити пред другите и да развие свой проект.
@Веско: Според мен соц-ефектът идва от същността на фирмата като явление. Соц-държава ние наричаме тоталитарните държави, където системата е командна, отгоре надолу. Точно както е във фирма. Когато фирмата е малка, разликата с тоталитарна държава е голяма и приликата е слаба. Когато обаче фирмата стане голяма, приликите стават очевидни. Има един командир (или Политбюро, пардон, съвет на директорите), които са на върха на командна система отгоре надолу.
Да. Едната от фирмите, за които говоря, Double Fine, нарочно се разбива на малки парченца, примерно не прави 1 голяма игра, а 5 малки, като тези малки екипи също не са постоянни и се оформят чрез общо гласуване. Другата пък, Valve, няма строго установени йерархични позиции, нито дори установени длъжности, всичко се опреснява в зависимост от това кой иска да се занимава с него и колко души биха го подкрепили. Това обаче я прави много неподходяща за хора, които искат да имат установена длъжност и да налагат визията си на другите. Ако не могат да убеждават, край с прекрасния им план. Дори финансовата и рекламната част мисля, че беше нещо, в което всеки вътрешен човек може да участва. Може да прегледаш това. https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&ved=0ahUKEwixgJmQm97JAhUGYA8KHa0eCdIQFgghMAA&url=http%3A%2F%2Fwww.valvesoftware.com%2Fcompany%2FValve_Handbook_LowRes.pdf&usg=AFQjCNGmWgIlQd82l9JBQq0n2a6u61s9KA&sig2=Qp4pHqX3zrv8Dl-2T-mlZw&cad=rja
Както и те казват обаче, прекрасният им модел би се счупил, ако започнат да назначават кой да е и нямат начин да изхвърлят паразитиращите хора – има място за злоупотреби в начина им на работа. Но те не би трябвало да издържат дълго.
@Веско: Възможността да изхвърлят паразитите е абсолютно задължителна. Затова истински новаторските фирми предвиждат формиране на колективите на принципа кой с кого иска да работи, и кой бива приет, а кой не. Ако някой не може да си намери колектив, който иска да работи с него, значи няма как да получава заплата.
За установената длъжност – да, няма сигурна, и според мен това е ОК. За налагането на визията си на другите – ако някой очаква да работи цар, според мен мястото му не е в такава фирма.
хора, не четете маркс
проблема е в собствеността
ако фирмата е частна, никога не става соц, да ако порасте став тромава, или гадна, като walmart
в момента в който излезе на борсата (обществена собственост) никой за нищо не отговаря, шефа се назначава по незнаен начин и даже и да я загроби най-лошото което може да му се случи е да си вземе severance-то и да иде да загробва някоя друга фирма, пък може и за кандидат президент на сащ да се кандидатира 🙁
Веско, благодаря за „наръчника“! 🙂
@~!@#$%^&*()_+: Четем Маркс, четем го. Там е проблемът.
Излизането на фирмата на борсата не я прави обществена – прави я собственост на малко повече хора. Това по никакъв начин не променя вътрешните ѝ порядки. Видял съм предостатъчно фирми, които са собственост на един човек, и са класика на соца. Работил съм в такава няколко месеца, докато си припомня Оруел – че властта не е средство, а цел. Парите са средство за нея…
Проблемът с неограничената власт във фирмата на собственика / управителя не съм могъл да му измисля добро решение. Отчасти добро е здравата конкуренция на пазара на фирмата и доброто мениджмънт образование на собственика / управителя. Те са, които водят до осъзнаването на един прост факт – ценност номер едно на една фирма не са нито собствеността ѝ, нито дори клиентите. Персоналът е. Имаш ли читав персонал, ще имаш и доволни клиенти, които ще привличат още. Това никаква реклама не може да го замени. Изгониш ли си читавия персонал – това става, ако има къде да го оценят – скоро ще потънеш, независимо колко се рекламираш. А читавият персонал с командно-административен ред във фирмата не се държи. Това е, от което той бяга.