Е, този път е не от мен, а от Комата. Напоследък съм си изпозарязал блога от нямане на време, та се налага други да пишат в него. 🙂
По-нататък – от нея:
Начи, нещо като коледен подарък: финалът на “Дядо Прас”, отрязан в БГ изданието. Аз я бях чела само в превод и не подозирах, че баш финалния епизод е изрязан. Ама в тая книга за Пратчет, дето я превеждах, бъкаше от цитати и се емвам аз да търся поредния цитат, на английски ми излиза, че са съвсем последните изречения от книгата, а на български ги няма. Цялата финална сцена я няма.
Та запретнах аз крачоли и го преведох.
—-
Когато чистият утринен сняг заваля, просяците обикаляха градските улици с блуждаещия си ход, който чат-пат даваше на заден. Сегиз-тогиз някой от тях се оригваше радостно. Всичките бяха с шапки от вестник освен Дъртия Гнусен Рон – той беше изял своята. Една ламаринена консервена кутия вървеше от ръка на ръка. Тя съдържаше бъркоч от изискани вина и силни питиета и нещо си от едно тенеке, което Страничния Арнолд бе отмъкнал от задния двор на една бояджийска работилница на Федърско шосе.
– Гъската си я биваше – рече Човека с патока, докато си чоплеше зъбите.
– ИзненадАх се, че я яде – отбеляза Ковчега Хенри, както си бъркаше в носа. – Тъй де, с тоя паток на главата ти отгоре…
– Какъв паток? – възкликна Човека с патока.
– Кви бяха тея мазнотии? – попита Страничния Арнолд.
– Това, драги мой, беше пастет от гъши дроб. Докаран чак от Генуа, ха на бас. И много убав при това.
– То от туй не кара ли на пърдeл, бре?
– Ах, светът на висшата кухня! – възкликна радостно Човека с патока. На прибежки и припълзявания те стигнаха задния вход на любимия си ресторант. Човека с патока мечтателно впери в него очи, замрежени от спомени.
– Тука вечерях почти всеки ден – рече той.
– Що спря? – попита Ковчега Хенри.
– Ми… ми не знам – отвърна Човека с патока. – Абе… опасявам се, че бая ми се губи. Едно време, като бях… май че бях някой друг. Ама все пак, дето се вика… – той потупа Арнолд по главата – По-добре да нагъваш стари обувки с приятели, щото ги имаш, отколкото вол в кошарата и омраза на туй отгоре.
– Рон, мини отпреде, ако обичаш. – Те натаманиха Дъртия Гнусен Рон срещу задната врата и после почукаха. Когато един келнер отвори, Дъртия Гнусен Рон му се ухили, оголи останките от зъбите си и го облъхна с прочутия си лош дъх, който все още си беше цял и невредим.
– Хилядолетна ръка и скарида! – изрече той, като бръсна перчема си.
– Честит ви празник – преведе Човека с патока.
Мъжът понечи да затвори, обаче Страничния Арнолд вече се беше подготвил да му противодейства и заклещил процепа с патъка си. *25
– Мина ни през ум, че може и да ви се иска да наминем по обяд, та да изпеем някоя весела Прасоколедна песенчица на вашите клиенти – рече Човека с патока. До него Ковчега Хенри изпадна в един от вулканичните си пристъпи на кашлица, която чак и на звук го докарваше зелена. – Без пари, то е ясно.
– Щото нали е Прасоколеда – додаде Арнолд. Просяците, които бяха толкова изпаднали, че и в Гилдията на просяците не ги щяха, живот си живееха според собствените си занижени критерии. Това, общо взето, се осъществяваше чрез внимателното прилагане на Принципа на сигурността. Хората им даваха какво ли не, стига да бяха сигурни, че ще им се махнат от главата. Минути по-късно те пак се помъкнаха, като бутаха щастливия Арнолд, обграден от припряно стъкнати пакети.
– Толкоз мили могат да са хората – рече Човека с Патока.
– Хилядолетна ръка и скарида.
Арнолд се залови да проучва благотворителните пожертвувания, докато маневрираха с количката му из лапавицата и преспите.
– На вкус е… някакси познато – отбеляза той.
– На какво има вкус?
– На кал и стари патъци.
– Мани, бе! Ма то тва е префърцунена кльопачка!
– Да бе, да… – Арнолд го пораздъвка. – Абе, да не сме станали некакви префърцунени ей тъй изведнъж!
– Де да знам. Рон, ти префърцунен ли си, бе?
– Бахмааму.
– Мдам, туй на мене ми прозвуча префърцунено.
Снегът започна тихо да се стеле по река Анкх.
– И все пак… Честита Нова година, Арнолд.
– Честита Нова година, Човеко с патока. И на твойта патка също.
– Ква патка?
– Честита Нова година, Хенри.
– Честита Нова година, Рон.
– Бахиммамата!
– И бог да ни благослови сичките – рече Страничния Арнолд. Снежната завеса го скриваше от поглед. – Кой бог?
– Де да знам. Къф ти се намира?
– Човеко с патока?
– Да, Хенри?
– Абе оня вол в кошарата, дето го спомена, сещаш ли се?
– Да, Хенри?
– Как тъй са го окошарили бе? Нещо с тревица ли са го изловили, що ли?
– А… То туй беше по-скоро речева фигура бе, Хенри.
– Не е вол, тъй ли?
– Не точно. Исках да кажа, че…
А после остана само снегът.
И след малко той почна да се топи на слънцето.
*25 Арнолд нямаше крака, обаче тъй като по улиците възникваха много сгодни случаи, при които един патък вършеше работа, Ковчега Хенри му беше снадил един към върха на прът. С него той сееше смърт и всеки крадец, толкоз закъсал, та чак да се пробва да обере просяците, често получаваше шут по темето от мъж, има-няма метър висок.