Пътят се вие сред хълмовете пред Средна гора. В добро състояние, почти без дупки. Двигателят мърка спокойно. Връщам се от приятна почивка – сборище на фенове, по-чудесно и стимулиращо прекарване на времето не зная. Денят е пред мен, не бързам заникъде.
Шофьорът зад мен обаче очевидно бърза. Кара на къса дистанция и често дава леко вляво, за да погледне чисто ли е напред. За съжаление няма късмет – или близки завои ограничават видимостта, или в отсрещната лента има коли. Вече повече от десет минути не смогва да изпревари.
А въпреки това не дава зор. Колата му е прилична, но не показва нито капка от мутренския манталитет, нерядко срещан по пътищата… Я да му помогна мъничко.
След поредния завой се показва дълъг участък от пътя. Насрещни коли няма – ще успее да ме изпревари. Но в момента не поглежда. Давам десен мигач – хайде, задминавай!… Той тръгва да се изнася вляво, но в същия миг отсреща светват ксенонови фарове. Ляв мигач – стой, не сега! За щастие той схваща намека и бързо се дръпва в нашата лента. Навреме – само след три-четири секунди черно возило профучава край нас на такава скорост, че не успявам да различа марката му. Дано познава пътя отлично, иначе ще го остъргват от дърветата наоколо.
Подминавам още два завоя, почти един след друг. И отново дълъг участък без насрещно движение. Пак десен мигач – този път засега е чисто, минавай!
Онзи отзад не чака втора покана. Настъпва колата и се изнася вляво. Връщам погледа си към пътя напред. След секунда обаче ме стряска кратко свирване. Поглеждам към изравнилата се с мен кола. Шофьорът вътре маха за благодарност, ухилен до ушите.
Махвам и аз в отговор. И когато поглеждам отново пътя напред, внезапно се оказвам в друг свят. Небето все така е забулено от ниски намусени облаци, но сега сякаш през тях грее невидимо слънце. Дърветата отстрани вече не са мрачни черни скелети, а задрямали мълчаливи съзерцатели. Пътят вече не е полу-изоставена отсечка, годна само да те отведе до магистралата – той води към незнайно какво, но сигурно чудесно и вълшебно. И пътуването, което ме очаква, не са няколко изгубени в шофиране часа – то е цял един живот, невероятен и пълноценен като всеки цял един живот.
Толкова пъти съм чел фентъзита, в които някой размахва жезли и плете магии, за да те пренесе от един свят в друг. А то било толкова просто! Кратък сигнал от клаксона и махване с усмивка.
Истинската магия.
Винаги съм се чудел – дар ли е или проклятие забелязването на такива неща.
Не бих се променил, но и нямам и отговор…
Така е, на мен също ми се е случвало усмивка и поздрав на пешеходец, на когото съм направила път на пешеходна пътека, да оправи настроението ми или made my day, както се казва….
@CTEHATA
Не се чуди повече — не е дар, дарба е.
Григоре, имаш талант – чудесно написано.
Напоследък на мода е пускането на кратки аварийни, вместо благодаря. Шофьорът който е пропуснал автомобила пред себе си отговаря с кратко присветване с фаровете : т.е моля. Етика на пътя.
За сметка на това изчезна святкането с фарове при приближаване на КАТ засада ….