Има ли бог – 2

Към предишния запис от темата Калин публикува една безсрамно ласкателна връзка, започваща с:

…А Григор, за пореден път, ме довършва:

Написах му отговор във форума. След това реших, че ще го прехвърля и тук. Най-малкото от мързел, за да си спестя труда по писането на запис днес :-). Ето го:

—

Довършването е взаимно, Калине. И точно това му е хубавото.

Когато хората се възхищават един на друг, и се радват на сътвореното от другите, това сътворено придобива незрима, но осезаема същност. Не зная как да я опиша… може би като разликата между горенето и разлагането. Една и съща химия, а колко голяма разлика… Не в процеса, а в нас.

Защото истинската стойност на сътвореното не е в самото него, а в това какво пробужда в нас. И най-гениалните думи са безполезни, ако не пробуждат в сърцата и умовете ни отклик. А простичките и ежедневни, които обаче ни дават сили, са нужни и благотворни.

Гниенето разбужда в отговор гниене, пламъкът – пламък. Инфектираната рана отравя организма – но пламъкът на факлите разпалва нови, без да изгуби нищо от себе си, умножава светлината си, и пъхнат в огнището, сгрява душите ни. Сътворен от откритата взаимно красота.

Взаимността й е споделянето на умението да открием красивото. Чрез него озаряваме един на друг животите си, и ги правим слънчеви и красиви. Като тлеещи подпалки сме – оставени сами, лесно ще угаснем, но съберем ли се заедно, ще си помогнем, и отново ще има пламък, и топлина, и светлина. Вместо гниене.

И споделеното умение да видим красотата ни сражда и свързва, защото е храната за онова “нас”, което не може да се пипне – и кръвта, която тече в жилите му. А взаимното възхищение и приемане, и споделяне, е незримото смесване на кръв от порязани палци – желание за сродяване, естествено претворено на този лпан на съществуването в реалност. Защото на него ние СМЕ богове, и нашите намерения СА реалност.

А умеем ли да потърсим красивото навсякъде, ще го открием. Ще видим, че гниенето на смрадливата тор всъщност е живот за милиарди дребосъчета, а продуктите му дават живот и сила, и красота на красиви цветя, могъщи дървета, плодородни растения…

Забележим ли го, поучили се един от друг – а е толкова лесно, нали? – внезапно превръщаме в себе си смрадта на гниенето в светлината и топлината на пламък. И живота си от смрадливо бунище в слънчев храм.

—

Звучи ужасно високопарно, но всъщност е много простичко и обикновено. А не зная как да го кажа иначе… Не стреляйте по пианиста. Той толкова може.