Днес сутринта запалих колата с доста зор. Нормално, казват – било минус осемнайсет. А пък колата е дизелова, и вече на доста години и километри. Още по-нормално.
Не беше нормално обаче да гасне на всеки светофар (често по няколко пъти), а често и между светофарите. И да придръпва непрекъснато. И двигателят непрекъснато да прескача. Какво да се прави – бричка… Да й е горивото лошо? Филтрите задръстени? Я да видим какво влиза в горивната помпа, все пак. Преди да я напсувам като хамалин.
Докарах я някак до офиса, и в удобен момент прескочих до “Симеон” – добре че ми е на две пресечки. Купих метър прозрачен маркуч и две скобички, и го сложих на мястото на стандартния черен маркуч от филтъра към горивната помпа. Запалих пак колата. И като погледнах маркуча, косата ми се изправи. През него течаха въздушни мехури с тук-таме по някоя капка гориво между тях!…
Проблемът е ясен – разхерметизиран горивопровод някъде. Или проблем с резервоарния поплавък. Ще го оправя, като се постопли малко – сега като пипна метал, по него остават парченца кожа. И колата отново ще тръгне добре.
И ще знам друг път, преди да си ругая колата, да се замисля – тя ли е виновна, или аз. Че вече пет години при мен е видяла поддръжка предимно през крив макарон. А продължава да прави каквото зависи от нея, за да ме вози дори когато й е на практика невъзможно.
Та, мисля си, че имам най-хубавата кола на света. Ако някой смята, че ще успее да ме разубеди – да заповяда…
Не съм идиот и знам, че нова няма да ми създава тези проблеми. Но тази ми създава колкото малко й е по силите, дори когато е трудно. Нещо като приятел, който се познава в нужда… Защото вярност, дадена когато е лесно, струва много по-малко от вярност, дадена когато е трудно.
Мисля си – един ден ще си намеря момиче. Ще се съберем, ще стъкнем дом, ще създадем деца… И с времето момичето ще остарее, и погрознее. Толкова лесните отначало вярност, и топлина, и радост ще станат все по-трудни. Ще имам ли сили да ги запазя тогава? По какво да позная?
Може би по това как се грижа за колата си – износена, стара и съсипана още сега. Да, нея не я боли, и не се обижда и чувства изоставена – но аз я чувствам така, и това е важно за мен. Смешно, нали? Но го искам. Защото то е, което ме учи на другото – да ценя и да се грижа за хората.
А пътем и поддържа в мъничко по-добро състояние колата ми.
“Мисля си – един ден ще си намеря момиче. Ще се съберем, ще стъкнем дом, ще създадем деца… И с времето момичето ще остарее, и погрознее. …”
А ти, приятелю? Какво ще стане с теб с времето? Дали ще си останеш млад и хубав? Знаеш ли, с времето и моето момиче и остаря, и погрозна, но за мен си остана най-хубавото момиче в м о я живот. Защото си създадохме и един прекрасен син, който, може би, сега си задава твоите въпроси. И може би някой ден той ще напише същия отговор на твоя син…
А за верността – тя винаги е еднакво трудна или еднакво лесна…
А за грижата и отговорността – виж Екзюпери и “Малкия принц”
Успех!
Благодаря ти! 🙂
А колкото до това какво ще стане с мен с времето – предполагам, същото.
Всъщност, надявам се.