Новата и старата година

Изпратихме още една година – и с нея куп обичани хора. Особено към края ѝ. Чак страх да те хване колко.

Всъщност, не повече отколкото през други години. Само че сега ни направи впечатление. Просто защото доста хора са се наслаждавали на Careless Whispers или на Singing in the Rain, за Star Wars да не говорим. Ако ще да е дори само на прословутото метално бикини.

Кери Фишър казваше приживе: „Каквото и да правя, ще си остана за хората принцеса Лея. Когато пътувам с такси, няма да ме познаят като редакторката на сценария на „Последният екшън герой“. Нито като авторката на “Wishful Drinking”, нито даже като Мари от „Когато Хари срещна Сали“. Сигурно на гроба ми ще пише „Принцеса Лея“…“ Тя няма звезда на холивудската Алея на звездите. Но когато си отиде, хиляди нейни фенове се събраха там и ѝ направиха самоделна. Дали ще ѝ дадат официално не знам, но знам колко им пука на феновете от това. Последната дума е тяхна, винаги. И тя гласи: „Carrie Fisher, may the Force be with you, always.“

И ще я помнят дълго след като вече са забравили купища силни на деня. Ще дойдат времена, когато виртуалните изживявания ще са отличими от реалните само по богатството и пълнотата си. Когато всеки ще може да живее в тях какви ли не различни животи. А не много след това – и в реалността… Но и тогава, сред технологии които днес не можем дори да си представим, пост-хора ще се събират и ще гледат на античен плосък екран древните двумерни серии на „Звездни войни“. Без да коментират саркастично плоския дори по днешните мерки сюжет и неубедителните дори по днешните мерки ефекти. И ще се възхищават.

Истинските хора на изкуството подаряват не дъвка за преживяне с нула калории, нито пък занимавка за очите, в която няма нищо за ума или душата. Те подаряват не просто щастие или мисъл – те подаряват мечти. Те са, които ни демонстрират колко е вярна мъдростта: „Хората ще забравят какво си казал и дори какво си направил. Но никога няма да забравят как си ги накарал да се почувстват.“ Защото именно мечтите, смешните и глупави понякога мечти, са които ни дават топлина и сила отвътре. Те са, които ни напомнят, че сме не бивша кал, а бъдещи богове – и така ни помагат да бъдем не кал, а богове. Или поне истински, достойни хора – ако има някаква разлика.

Хората, които си отидоха тази година, бяха тези, които ни дадоха мечти и топлина, повече от друг път. Затова забелязахме смъртта им и се уплашихме от годината. А е добре да се плашим от собствената си разсеяност. От това колко лесно не забелязваме как си отиват дарители на мечти. Всъщност – от това колко лесно забравяме да имаме мечти. Защото няма по-осакатен и оскотял от изгубилия мечтите си, ако ще да е господар на света. И няма по-богат и щастлив от намерилия мечтата си, дори ако е последен просяк.

Благодаря от сърце на всички, които ми дариха мечти през тази година. И на отишлите си, и на тези още между нас. И много, ама наистина много ми се иска да мога да им се отблагодаря.

Само едно нещо ми се иска повече – да успявам и аз да дарявам мечти. Който има мечти, има силата да си вземе всичко останало и сам.

Това е, което си пожелавам през Новата година.