Много читатели са на мнението, че създател на жанра “рецензии на несъществуващи романи” е Станислав Лем. Всъщност истината е, че първосъздателят му е Хорхе Луис Борхес. (Странен е фактът, че един от най-великите писатели на ХХ век няма нито един написан роман – всичките му творби са есета, поеми и разкази!)
Някъде между първия и основния си период, между този на каубоите и гаучосите, и този на огледалата и безкрайностите, е периодът, когато Борхес е най-продуктивен на идеи. Тогава нещата, зародили се още в “Кръглите развалини”, се развиват в неща като “Тльон, Укбар, Орбус Терциус” (което е изумително езиковедско-логическо произведение, сродно според мен единствено с Толкиновото “Един таен порок”). Друга линия на развитие създава “Вавилонската библиотека” – според мен класическото и основополагащо произведение на “огледалната” линия на Борхес. Трета ни отвежда към “Пиер Менар, автор на “Дон Кихот”” – странен, философски и смайващо реален подход към същността на творчеството и творбите. (Почитателите на Криейтив Комънс могат да бъдат доста изненадани от него – все пак е писано преди повече от 60 години.) Четвърта е “Градината с разклоняващите се пътеки” – братовчедка на “Вавилонската библиотека” тя чопли обаче същността на времето, в стил, способен да накара класическата твърда научна фантастика да си изяде чорапите…
И, малко незабелязано между тези, остава едно брилянтно нещо – “Приближаването към Алмутасим”. Рецензия на едноименната повест на Мир Бахадур Али.
Помните ли брадатия виц за онзи, дето стоял пред киното и заплашвал влизащите, че ако не му дадат пари, ще им каже кой е убиецът? Не искам да ви правя подобна “услуга”. Няма да разкажа буквално какво съдържа рецензията. Ще кажа само, че е кратък преразказ на повестта – и нейно литературно обсъждане.
Естествено, това обсъждане придава на въпросната повест буквално свръхестествени качества – Борхес е все пак фантаст по душа, поне според мен. 🙂 Но реалността е доказала способностите си да настига фантастиката и да й изземва образите и световете. Не само че почнахме да плаваме из Космоса на кораби, ами някои от тези кораби се проектира да проимат и платна. Мечтаните от фон Нойман разшифроващи машини на бъдещето са реалност днес – криптоаналитичните пакети на съвременните компютри… Същото става и с книгите.
По същество, в рецензията си Борхес описва едно старателно инженерирано семиотично произведение. Много преди Умберто Еко да напише първото истинско такова. И интересното е, че на базата на постигнатото литературно майсторство и умение вече написването на въпросната повест е реално изпълнимо. Без съмнение, тя ще бъде продукт повече на инженерно проектиране, отколкото на литературно вдъхновение – но нищо чудно точно това да я направи още по-истинска, и съответстваща на описанието.
Неведнъж ме е дръпвало изкушението да седна и да я напиша. (За който не е разбрал, пак повтарям – тя не съществува; точно това е интересното на Борхесовата “рецензия”.) Да я подпиша с псевдоним Мир Бахадур Али, и да я издам като превод. И да следя реакциите на литературното общество – погнусеното отхвърляне, възторженото приемане, възмущението от “плагиатството”… Признавам си, че е капакът на нахалството. Но идеята да сплета инженерно проектиране по зададена скица с литературно оформяне, и да си направя социален експеримент с резултата, ме предизвиква и направо ме гъделичка отвътре по черепа. А там е трудно да се почешеш и да забравиш.
А толкова други неща са ми на главата… Но гъделът е страхотен. Не зная ще издържа ли. Ако ми остане малко свободно време, сигурно не… И не зная дали няма да се проваля, въпреки разработения наум с дяволски мерак план.
Но, въпреки всичко, бих се пробвал.
давай.