Пчелари

По разказа на един мой приятел:

Отиват баджанакът с жена му, сестра ѝ и мъжа на сестрата, на почивка за уикенда. Разпъват палатките вечерта близо до някакъв микроязовир. След към литър пещерска гроздова (общо на четиримата) нежният пол се прибира по палатките да спи.

Не дотам нежният пол решава да пребори и втория литър. След победата обаче още не им се спи, а трети литър няма. Малко мислене – и се ражда блестяща идея:

– Абе като минавахме с колата през оная завъртулка на пътя горе там, не видяхме ли от другата страна на хълма едни кошери? Както няма луна, я да идем да си отмъкнем един! Ще закусваме сутринта мед!

Посрещат ги лоша и добра новина. Лошата – че кошерите са в големия двор на някаква къщичка. А добрата – че дворът е ограден чисто символично.

Промъкват се двамата, вдигат първия провидял се на звездната светлина кошер и го понасят към колата. За проклетия за тях се лепва кучето. Върти се на два-три метра от тях, проджафква, скимти. Никакви караници и подритване на камъни към него – нали ръцете заети с кошера – не успяват да го прогонят. За щастие, стопанинът на кошерите или не е в къщи, или спи като заклан.

След три километра с кошер на ръце двамата се оказват при колата капнали. Промененото съотношение на силите накланя везните в полза на пещерската гроздова. След кратко и дълбокомислено съвещание двамата решават да оставят ваденето на меда за сутринта и се прибират по палатките.

На сутринта излизат от палатките и застават втрещено пред кучешката колибка. А до нея стои кучето, вързано на веригата, и ги гледа ошашавено…