Видях я, когато излизах от магазина.
Обикновено не давам пари на просяци. Мразя отработения им професионализъм. Преструвката, че са бедни, която прикрива обикновен мързел или смотаност… И още повече мразя мафията, за която те работят и за която отива лъвският пай от събраното. Пасмината добре охранени престъпници, пътуващи в луксозни возила и нареждащи по телефона на полицейски началници и кметове да държат подчинените си настрана. (Освен ако не трябва да бъде разкаран някой нещастник, наистина стигнал дотам да разчита на милостта на хората.) Даването на пари на тази измет е инвестиция в това, което превръща една страна в помийна яма.
Тази жена обаче я познавам.
Виждам я из квартала вече няколко години. Как рови из кофите и внимателно прибира всяко парченце храна или нещо друго, което може да бъде полезно. Как старателно чисти с часове около някое заведение срещу паничка чорба и засъхнало крайче хляб, вероятно останали от някой клиент. Как благодари от сърце на ужасния си цигански диалект за всяка проядена от молци дрипа, която някой решава да ѝ подхвърли, и я прибира с трепет, все едно е съкровище. Често – как, не намерила друга работа, просто мете около блоковете с надеждата някой да се трогне и да ѝ подхвърли нещичко.
В началото гледаше един-двама тинейджъри, които не приличаха на нея нито на капка. По-късно те изчезнаха кой знае къде и тя остана сама. Горе-долу по това време артритът докара ръцете ѝ дотам да нямат сили да държат метлата за дълго – където и да спи, надали е на топло. А гръбнака ѝ – дотам да не може да го изправи и да бърка в големите кофи на колела, в които събира боклук нашият квартал. Каквато и иначе е дребничка…
Отначало смееше да проси само около малките магазинчета вътре в квартала. Очевидно знаеше, че видят ли я мафиотите, ще ѝ съкратят мъките… Някои от магазинерите я гонеха. Някои я търпяха, ако не седи твърде близо до магазина. И тя търсеше къде и как да застане, че хем да я виждат купувачите, хем да не пречи… Понякога някой продавач ѝ подхвърляше по някое парче недоядена пица или баничка, или кесия тръгнали да се развалят домати или краставици.
Хлябът обаче се купува с пари. Ако е закъсала дотам да ѝ трябва някое лекарство – и то. И малко по малко беше събрала смелост да се появява и пред бакалията на по-централна улица. Настрани от нея, на стъпалото пред входа на сградата, да не ѝ се карат. Непрекъснато трепереща и оглеждаща се, да не се зададе отнякъде джип с „наказателен отряд“, или пък полицай. И тихо, ненатрапливо призовава Господа да благослови тези, които минават. Без значение ще ѝ дадат ли нещо, или не…
Бяха ми останали лев и нещо на стотинки, и банкнота от петдесет лева. Пуснах монетките в чашката, която тя стискаше в скута си – ако дойдат „юнаците“, да успее да я скрие. Мургавото ѝ лице направо изгря – тя се усмихна до ушите, заповтаря по-енергично благословиите си и се опита да ги подсили с жест. Уви, ръката ѝ едва се движеше, сгърчена и с подути стави.
Когато отминах на десетина метра разстояние, нещо ме накара да хвърля поглед назад. Тя продължаваше да гледа след мен, усмихната до уши, и да мърмори нещо нечуто. Хвана ме срам, че не ѝ дадох петдесетачката… След това се замислих – сигурно няма да е лоша идея да ѝ купя нещичко за артрита. Твърде напреднал е, за да го излекувам, но поне ще ѝ облекча малко болките.
Обикновено не давам пари на просяци. Който дава пари на измамници, е глупак… Но тази жена беше истински останала да разчита единствено на милостта на другите. А който има как, но не помага на човек в такава нужда, е боклук.
Продължих нататък, умислен в грижите си. И внезапно се стреснах – усещах се с десетина години по-млад. Не физически – душевно. Усещах се този, който някога започна блога, който четете сега. И който се сещаше да пише в него за истински важните неща. За красотата пред очите ни, която пропускаме да видим. За мъдростта наоколо, която прозяпваме. За истинските неща.
Без да го подозирам, си бях купил срещу тези стотинки връщане към достойното ми аз. Това, което мечтая да бъда.
… Утре или вдругиден сигурно пак ще ида да пазарувам. И може би тази жена отново ще е там и ще проси. Ще ѝ дам пак. И дано не забравя да ѝ купя и нещичко против артрит. Не защото някое божество ще ме благослови – заради себе си. Искам и заслужавам да съм достоен човек, поне в своите собствени очи, и тази цена е смешно малка.
—-
П.П. Един американски писател и философ – Елберт Хъбард – е казал веднъж следното:
„Ние биваме наказвани не заради греховете ни, а от тях.“
Бих добавил – ние биваме възнаграждавани не заради добрините ни, а от тях.
Да, истински са тези добрини, които се правят с ум – за това ще пиша може би следващия път. „Инвестирането“ в дарения за мафиоти категорично е глупост. Но мисля, че помагането на онеправданите от живота е мъдрост.
😀