За планината и чистотата

Разказът е на Димитър Кенаров. Препубликувам го тук, дори непоискал разрешение – твърде кипнал, след като го прочетох. Такива случки трябва да стават известни колкото се може по-бързо и на колкото се може повече хора.

—-

Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни връх. Преживяването беше магическо, но за малко да завърши трагично. Тук съм описал точно какво се случи. Надявам се разказът да предизвика дебат кой държи планинските хижи и заслони и как правилата трябва да се променят. Споделете, ако искате.

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „Черни връх”, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „зелена” пътека, която плавно се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме излишни рискове. Витоша може да не е особено висока и стръмна, но е открита и всеки, който е ходил често там знае, че през зимата времето може да се промени изключително рязко. Не един или двама души са губили живота си по склоновете на този „теменужен остров в лунносребърни води”. При лошо време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Към 11:10 вечерта вече бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, дрехите ни започнаха да се заскрежават, но ситуацията беше относително спокойна и под контрол. Температурата беше около -15 градуса по Целзий, но никой от нас не усещаше особен дискомфорт. С бавно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от класически фантастичен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах чувството, че сме попаднали будни в някакъв общ космичен сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия приятел Кирил Радев. Кирил, с когото посрещнах заедно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне сам от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е невероятно силна личност и чудесен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отказ от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема премерен риск.

И наистина, на около триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се приближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути започна да излиза от мрака и да се превръща в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни викове и непринудена възхита постепенно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-накрая се изравни с нас: напълно гол до кръста, по шорти и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, почти божествена концентрация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно създание. Предполагам такова трябва да е учудването на екипажа на подводница, който изведнъж съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил само промърмори набързо, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути вече го изгубихме от поглед. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше напълно сигурен.

И тук сънят започна да се превръща в нещо като кошмар. Когато след около десет минути стигнахме обгърнатия в причудливи снежни форми заслон на Черни връх, ободрени при вида на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел сигурно са се чувствали така, когато най-накрая за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи сам на дървената пейка в малкото преддверие на сградата. „Заключено е” ни каза той с отпаднал, заекващ глас. „Как така? Защо?” бяха нашите объркани възгласи. Първото нещо, което ми мина през ум беше, че всъщност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го управляват просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но защо тогава всички прозорци светеха? Да не би да са забравили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и макар кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да ползва масите. Спомних си как тогава цареше прекрасна, много топла атмосфера и как се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше променило сега? Бях се обадил по телефона на заслона предварително и ми беше казано, не особено любезно, че планът тази година е да се празнува в „семеен кръг”, но това ме беше успокоило достатъчно, знаейки, че все пак ще има някакви хора горе и при извънредна ситуация няма да бъдем оставени съвсем без помощ, на произвола на елементите. Ние четиримата наистина не се нуждаехме особено да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона всъщност ни беше напълно достатъчно, за да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна трапеза и малко вино за наздравица в полунощ – за нас походът до върха беше далеч по-важен от крайната дестинация, важното беше, че бяхме заедно, група приятели с малко нестандартни разбирания за живота. Но ситуацията с Кирил изглеждаше тежка и започнахме наистина да се тревожим. След като тялото му бе спряло изведнъж да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по шорти от центъра на София до Черни връх, той бе започнал неистово да трепери, да губи способността си да говори и да показва признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил възможностите си и подценил планината, което малко ме ядоса, но в крайна смета кой от нас не прави грешки? Затова сме заедно там горе, за да разчитаме на топлината на другия.

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който задължително трябва да се стопли. След няколко безкрайно дълги секунди отвътре се чу приглушен женски глас, „Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което отново настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше намерение да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная случващото се: в преддверието на планински заслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, но хората – планинари! – от другата страна на вратата, които празнуваха Нова година, бяха готови да го оставят да умре на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отказва насред океанската пустош да откликне на зова за помощ на капитана на друг кораб. Ако има морално падение, ако има изобщо концепция за грях, това е отказът на милосърдие насред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкова ужасяващо огромни, а хората толкова малко, всяко човешко действие – добро или лошо – като че ли изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих навън и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени отвътре прозорци, зад които спокойно се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих яростно по стъклото, за да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за момент като случайно раздвижен от вятъра пламък на свещ, след това отново възвърнаха старата си флегматичност. Влязох отново в преддверието на заслона, за да проверя дали усилията ми са произвели някакъв ефект, но за съжаление вратата все още седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към действие. Извадихме всички резервни дрехи от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара спасително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне удобно на пейката в преддверието. Джоуди започна да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, защото ръцете му трепереха прекалено силно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, но признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и отвътре се показа средна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, невъзмутимо преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, ако може да се нарече разговор, имаше подчертано абсурдистки характер. Междувременно моят стар журналистически нюх ми напомни да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„Това е заслон, нали?” попитах ядосано аз. „Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„Не” невъзмутимо отвърна жената. „Тука няма никой.”

„Значи вие сте никой?”

„Чакайте да се разберем. Не е заслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1,200 лева на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като посочи небрежно към преддверието, в което стояхме заедно с треперещия Кирил, „това е заслон, ако може да се нарече заслон. Или така някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е заслон. Идете бедствайте на Самар.”

„Имате човек с хипотермия отвън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, така ли?”

„Ама аз съм на работното си място.”

„Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„Примерно сега не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„Но в случая вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„Ами разбира се, че ще празнуваме. Това е моята работа и тука ще си празнувам Нова година.”

„Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и яростно блъсна вратата под носа ми.

Всички онемяхме за момент, опитвайки се разберем ситуацията, на която току-що бяхме станали свидетели. Никога не съм вярвал особено в човешката природа – по-скоро смятам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна жестокост в името на собствения си комфорт, но все пак, дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че има и такива специални моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до нивото на ангелите. Обичам планината, точно защото там хората, за разлика от онези в града, като че ли са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че сега се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а сякаш никога не бе напускал тинята на София. Трагизмът разбира се винаги има и смешна страна и сега, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един разговор в „Мечо Пух” който ще си позволя да цитирам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„Има ли някой вкъщи?”

Отвътре се чу трополене и после – тишина.

„Питам има ли някой вкъщи?” извика силно Пух.

„Не!” обади се един глас и после добави: „Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!”

„Жалко!” каза Пух. „Ама съвсем ли никой няма?”

„Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено съвсем ясно, че всъщност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската спасителна служба долу на Алеко. Разговорът беше кратък и делови, спасителите му казаха, че веднага тръгват с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли междувременно да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, ако е възможно да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, чудо на чудесата! – вратата се разтвори и жената по тениска се показа, лицето ѝ така навъсено и страшно, че само змии липсваха в косите ѝ, за да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – важното за нас беше, че нашият приятел нямаше да студува, въпреки че, сега като се замисля, всъщност може би е по-страшно да бъдеш сред хора със студена сърца, отколкото навън, насред зимния вятър.

По-късно Кирил ми разказа какво е станало вътре в чайната. След като е влязъл, дори не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях вече на градус, са започнали веднага да му се карат, да коментират жлъчно лекото му облекло, да му викат как такива като нас всъщност сме искали само да се снимаме с телефоните си и да качваме снимките в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – за да се хвалим пред приятели. Накрая са го предупредили, че ей сега, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лева, ако няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите дори не му е предложил чаша чай.

След около десет минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, вече бяха при нас. Държаха се изключително професионално и точно, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия колега. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, но той вежливо отказа. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, но той само махна с ръка. „Не се притеснявайте изобщо. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в човека постепенно започваше да се възвръща. След малко другият спасител излезе с Кирил, който вече се беше стабилизирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, за да го свалят в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, за да се върнем с колата заедно в София.

През това време новата 2019-та беше неусетно настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и щастие, и вече успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, след като Кирил и спасителите потеглиха надолу, макар и от другата страна на вратата да продължаваха да „празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ненормални” хора, които не си бяха останали вкъщи на Нова година. Най-прекрасните хора! В малкото тясно пространство, на което сега ние бяхме станали своеобразни домакини, настроението бавно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде винаги има светлина.

—-

Сигурно ще попитате защо пускам този запис под заглавието „За планината и чистотата“?

Защото е важно да пазим планината чиста от боклуци. Мястото им не е там.

И още: „хижарите“, за които разказва Митко Кенаров, не бива да се измъкнат само със скъсан договор за наем. Те трябва да отидат на подсъдимата скамейка, за опит за убийство. С удоволствие ще отделя някоя пара за адвоката, който ще се погрижи да ги даде под съд за целта. И приканвам всички мои читатели да се присъединят към инициативата.

Съжалявам, че трябва да започна тази година в блога си с такъв запис. Но май наистина е време за почистване – и ние сме единствените, които биха запретнали ръкави.