– Ало, Григоре, можеш ли да минеш утре вечер през нас? Детето има рожден ден, да използваме повода да се видим.
– Утре вечер… ммм… Да, мога. Да си нося ли и каквото е нужно при компютърни проблеми?
– Амииии… ъъъъх… За всеки случай.
Че не си ви знам… А в този случай неприятното е, че познатият ми ще настоява да ми плати, въпреки че няма пари да се усмихне. Нали се гордее с това колко десен е. И подкрепя всяка кауза, за която някой го излъже, че била дясна, да го види дали ще се хване. Хваща се.
Напоследък активно пропагандира, че данъците били кражба. Пробута му го един остроумен анархист, с обяснението после зад гърба му: „Няма ли данъци, няма как да има държава. Време е глупавите да работят за умните.“ Оттогава колко други „десни“ е рекрутирал за каузата, нямам представа… Нито пък е моя работа. Приятелите се подкрепят, дори когато се критикуват. Нека му стегна компютъра.
(Но си задавам въпроси около идеята. Срещам я доста по-широко, отколкото е реално той да я е разпространил. И на други десни ли я е пробутал познатият ми анархист? Или има и други остроумни анархисти, с които я е споделил?… Както и да е.)
Рожден ден наистина имаше, и изненадата беше много приятна. Вместо да седят един до друг, вторачени в смартфоните си, децата играеха някаква игра с пионки и зарчета, много подобна на Монополи. Докато чистех компютъра от вируса, ги гледах. Едно от тях, на име Билал, се справяше направо смайващо. Жив остър поглед, мигновена преценка какво кога е изгодно и какво кога не, какво срещу какво да спазари, с кой срещу кого да се съюзи. След само няколко обиколки на дъската вече притежаваше половината неща по нея. Ще стане от това хлапе бизнесмен.
– На осем години тъкмо им е време да понаучат някои неща – обади се домакинът зад гърба ми.
– Да смятат и да преценяват ситуации? – попитах.
– И нещо друго, много по-важно. Сега ще им го покажа.
Той отиде и взе почти всичките пари и придобивки на Билал. Част от тях прибра обратно в играта, останалата раздаде по равно на другите деца. Билал го гледаше недоумяващо и леко обидено. Останалите деца се радваха.
– Това се нарича социализъм – обясни им домакинът ми. – Колкото и добре да се справяш, държавата ти взима спечеленото с ум и труд, прибира си част от него и раздава останалото на тези, които нищо не работят.
Билал наистина беше поразсърден и обиден, но се мъчеше да не го покаже. На осем години. Браво, хлапе. И аз на над петдесет имам какво да науча от теб… Останалите деца подскачаха от удоволствие. Сигурно щяха да запомнят социализма като нещо много хубаво и приятно. Домакинът ми изобщо не забелязваше, че май постига точно обратното на целта си. Чудех се дали да не му го посоча, след това реших да се поуча от Билал. Колкото и да му обяснявам, няма да разбере. Религиозните фундаменталисти са така, без значение как наричат религията си… Дали няма някакъв начин да му го демонстрирам?
Билал попита възпитано може ли да продължат играта. Домакинът великодушно ги остави – вече беше демонстрирал каузата си… След към час играта свърши – Билал отново беше прибрал към четири пети от всичко на дъската, другите кътаха по някоя уличка и къщичка.
– Може ли и аз да се опитам да им покажа един урок? – попитах домакина. Той ме изгледа подозрително:
– Абе ти май нещо левичар си падаше, ама… Нищо, давай.
За него левичари са и Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, така че игнорирах думите му. Вместо това се обърнах към децата:
– Искате ли още една игра, докато дойде тортата?
– Да! – обадиха се пет гърла в хор. Билал се усмихна, сгреба в шепи натрупаните благини и посегна да ги върне обратно в кутията. Спрях го:
– Не, изчакайте. Всеки почва с каквото е спечелил в предишната игра. Така е по като наистина.
Домакинът ме погледна недоумяващо.
– Ама така не е честно! – заобаждаха се едно през друго децата. В хора участваше – може би за учудване на домакина ми – и Билал. Обърнах се към него:
– Защо да не е честно? Ти си ги спечели. Има ли нещо лошо в това да ги запазиш?
– Защото не е – заяви Билал категорично. – Не бива така.
– Че защо да не бива? Ти имаш полза от това. Защо не си съгласен?
– Ами, така не е интересно. Другите няма да искат да играят така, а аз защо да си играя сам? – Той размисли секунда-две. – Пък и да искат, като имам почти всичко, пак все едно си играя сам. Така е тъ… глупаво – поправи се той. – Интересното на играта е кой ще победи. А така е ясно, защо да играем? Няма смисъл… Така че нямам никаква полза!
Чак зяпнах. Това хлапе наистина е интелигентно не по годините си. Как налитам на такива толкова по-често от другите хора? Или може би ги забелязвам по-често?… Зад мен обаче се раздаде сърдито сумтене. Обърнах се – домакинът ме гледаше по начин, който ми казваше еднозначно дали все още съм добре дошъл. За щастие, вирусът вече беше изчистен. Пожелавах им учтиво лека нощ и си тръгнах, пълен с мисли.
Защо иначе интелигентният ми домакин не можа да разбере урок, който осемгодишни деца разбраха мигновено? И дори когато ги видя да го разбират, не се замисли? Че повече няма да ме покани, е ясно. Че неспособността му да разбере важни неща от реалността е негов проблем и ще мъчи него, а не мен – също. Но все пак е приятел. Няма ли как да му помогна? Защо е такъв, какво го е направило?
Докато вървях през нощния хлад, картината малко по малко се сглоби в ума ми.
Много малко хора имат силата и мъдростта да си строят динамична картина на реалността. Повечето избират далеч по-лесния път – да я съградят върху някаква аксиома, която е непоклатима истина, неподлежаща на съмнение при никакви обстоятелства. Котва, която ще удържи личността им от всякакви бури на промяната. Вечно и неоспоримо добро, което ще пребъде, и го знаеш кое е без да полагаш усилия да мислиш и преценяваш… Техният Бог. В каквото и да го виждат, и колкото и да отричат, че това е религия. А когато са така ревностни в нея – фундаментализъм.
Понякога това е полезно. Не случайно експеримента на Милграм са го издържали успешно в най-висок процент не хуманните професии като учители или лекари, а свещениците. По-често обаче е ужасяващо. Избитите в името на тази или онази религия са неизброими. Избитите в името на светлия комунизъм, националсоциализъм и т.н. са десетки, може би стотици милиони, за десетилетия вместо за хилядолетия. И започва да ми прави впечатление, че правилото кога имаме полза, а кога вреда, е май просто. Полза имаме, когато поставяме гласа на разума и сърцето си над повелите на религията си, каквато и да е тя. Тръгнем ли по обратния път, оставим ли умовете ни да бъдат събрани на стадо и водени накъдето някой овчар реши, той често ни повежда към мрака.
Без възможността да се състезаваме и да печелим няма игра – никой не вижда смисъл да го прави, оказваме се в социализъм. По-възрастните помним добре живота тогава, и които не бяха привилегировани – не с добро… Но надмине ли социалното неравенство около нас една граница, също не сме щастливи. И тя е дали започваме с равни възможности да печелим, или още от старта едни имат всичко, а други – нищо или почти нищо. Бъде ли премината, усещаме, че играта е започнала да става неинтересна, че няма смисъл така, че така е глупаво. И се досещаме, че правилата или пък водещите играта не са читави, или дори са направо фалшиви, създадени да ни лъжат.
И, загубили вяра в официалните авторитети, започваме да търсим опора в каквото си харесаме. Християнство или ислям, политическо левичарство или десничарство, анархизъм или конспиративни теории. Или дори сляпо кланяне на науката – това също може да бъде религия и фундаментализъм, точно както всичко друго. Истинската наука приема себе си като най-доброто налично към момента обяснение, но и непрекъснато се поставя под съмнение. Това е, което я прави наука… Точно както и фундаментализмът всъщност е приемане на някаква концепция, каквато и да било, като непоклатима истина. Всяко нещо може да бъде наука или фундаментализъм – разликата е според как го приемаме.
А ние го приемаме според от какво изпитваме нужда. Във времена на социална несправедливост – най-често като каквото претендира да е нейната алтернатива. Ислямска държава или ултраконсервативно християнство, източни религии или езичество, клиничен патриотизъм или настървено целуване на нечий ботуш. И най-вече „алтернативни“ неща – алтернативна медицина (хомеопатия, антиваксерство…), алтернативна география (плоскоземие и т.н.), алтернативно ляво или дясно (и двете всъщност лумпен-анти-истаблишмънтство)… И когато ни се смеят се утешаваме, че и на Галилей са му се смели – но забравяме, че сред смешните на един Галилей се падат хиляди клоуни, които зад комичната външност крият студена пресметливост, и милиони селски или квартални идиоти, които се мислят за Галилеевци.
Когато преминат към фундаментализъм, тези хора се превръщат в армия от зомбита. Готова без колебание да се хвърли под картечниците и танковете за славата и властта на първия мошеник, открил магическата дума, която ги управлява. И тази магическа дума често си я казват моментално на всеки, който има уши да ги чуе – а такива има предостатъчно. А ние, останалите, се чудим откъде ни идват на главата нацистките зондеркоманди и комунистическите отряди, антиеврейските погромаджии и фанатиците от „Ислямска държава“. И често търсим с каква конспиративна теория да си ги обясним, и срещу кое зло да замаршируваме в строй, за да ги изличим заедно с него от лицето на земята… Точно така, вливаме се в армията на зомбитата и си избираме магическата дума, знаещият която ще ни е господар и ще му служим, дори ако ни прати под картечниците и танковете. Избрали идеално грешния начин да се справим с проблема, който търсим как да разрешим.
Това е урокът, който моят домакин трябва да разбере. А надали ще може. Дано се намери някой Билал да му го демонстрира на дело… Всъщност, най-вече дано се намери начин той да разбере, че неспособността му да осъзнае и надскочи слабостта си и нуждата си да е фундаменталист му пречи. Че така той осакатява децата си, точно като тези религиозни фундаменталисти, които отказват да им разрешат животоспасяващо кръвопреливане, или да ги пуснат на училище, в което момичета и момчета учат заедно. И всъщност че осакатява най-първо и най-тежко себе си.
А след като го разбере може пак да си бъде десен. Хем тогава наистина ще бъде десен, а не наивник, построил дясното си върху грубата шега на анархист.
Докато четох това, не знам защо, сетих се за едно анимационно филмче, може би е на Дисни, да спамна, ще прощавате.
Много смътно си го спомням, но имаше нещо за стадо овци. По едно време се разбира, че едното не е овца, а вълк в овча кожа и даже почна да си избира коя овца да хапне, попипва едната и казва “Тая е малко мършавичка”, попипва друга… И дотам си спомням, но май накрая се оказа че цялото стадо е от вълци в овчи кожи. Общо взето трябваше да е смешно и за деца, но това – стадо от вълци в овчи кожи ме впечатли много. 🙂
Има някои проблеми с Monopoly като метафора. Monopoly е zero-sum game. В нея не се създава ново богатство, нови блага, от които могат да се ползват всички. Печалбата за един винаги е загуба за всички останали. Това много променя играта.
После, този, който започва да печели много, благодарение на спечеленото вече играе съвсем друга игра с други цели, игра, която отива отвъд рамките на Monopoly и не може да бъде изразена чрез него.
Веско ^^^
Прекрасен текст! Имам една препоръка, макар и непоискана: така както си рабрал че вече не си добре дошъл при приятеля си, защо не разбереш че и той не е добре дошъл при теб? С твоите думи, опитай “да надскочиш слабостта си” да имаш фундаменталист за приятел. Да не говорим че ще си спестиш бъдещ незаплатен труд 🙂
И все пак да допълня Веско относно неадекватността на играта като отражение на реалния живот и капитализма в частност. Първо, ако бях на мястото на приятеля ти, щях да взема 50% от парите И сградите на масата за себе си и с тях да седна да играя, а останалите да разделя по симпатии или според обещания от играчите да ми направи отстъпки, а не по равно.
Второ, монополи е игра създадена с цел да покаже колко лош е капитализма, парите и частната собственост и като всяка пропаганда от този тип е пародия на същите. Има пари, но се стартира с равен капитал, което е нереалистично. По-реалистично би било да се разпределят силно неравномерни суми със зар. Играта, както отбеляза Веско, е от типа един печели, когато друг губи, което не отговаря на пазарни взаимоотношения. Няма начин в играта да се създават пари или сгради, т.е. богатство, което е основна характеристика на капитализма. Няма начин и да се разрушават и елиминират неефективно използвани капитали, т.е. да се разрушава богатство – сгради и пари, което се случва редовно във всякакъв вид обществени системи. Най-важното: няма пазарни взаимоотношения. Няма танто за танто. Няма доброволен избор с кого и как да имаш взаимоотношения. Не можеш да избираш хора, с които да работиш, да се пазариш за това колко и за какво да платиш, да поставяш условия от какъвто и да е тип. Има зар, който в началото ти казва какви възможности имаш (не можеш сам да избереш да купиш произволна сграда), в по-късния етап на играта ти казва на кого трябва да платиш. Нищо подобно не се случва реално.
Помня, че като малки си търгувахме улици и си договаряхме различно заплащане при попадане на определени улици или сгради, което обаче не е по условията, доколкото знам, и внася само малък елемент на пазар, фундамента остава произволната принуда на зара, много подобна на произвола, характерен за всяка диктатура.
Игри близки до свободния пазар и реалния живот в това отношение са неща като Age of Empires II (с пълна дипломация и възможна съюзническа победа) и в много по-голяма степен Conan Exiles и други survival игри с подобна механика и дипломация при които “победа” е слабо дефинирано понятие и изобщо не е задължително да води до zero-sum.
А що се отнася до започването на играта наново с резултата от предишната игра, то тогава говорим просто за продължение на предишната игра. Не се учудвам, че детето не е искало да продължи да “живее” във финалните етапи на диктатура, ако и да е в позиция на облагодетелствано от нея. Имайки предвид показаната будност и разбиране съвсем скоро ще надрасне игри тип монополи.
Има и още нещо: в реалността невинаги всеки играч знае колко пари имат другите. Това значи, че може да има “започнати” игри със силно неравни капитали и те да бъдат възприемани като честни. Понякога не е ясен дори общият брой на участниците.
Игра като игра. Нито една няма как да замести реалността напълно, но помага за осъзнаване на разни неща…кой колкото може. Като айкидото например. Колкото и да тренираш в зала, на улицата е друго. Ама пък без залата – по-добре и не помисляй да се биеш. Не че нямаш шанс – всеки има. Някакъв…Затова и житейските уроци се учат по лесен или по труден начин. Или не се учат изобщо от някои – те служат за илюстрация на другите.
@Иван
“неприятното е, че познатият ми ще настоява да ми плати, въпреки че няма пари да се усмихне. Нали се гордее с това колко десен е.”
Според описанието от разказа, проблема на Григор е, че не желае да му вземе парите, а не че въпросния човек не иска да му плати.
@Виктор: Май се сещам за филмчето. И ми навява много сходни асоциации…
@Веско: Monopoly не е zero-sum game – при всяко минаване в началото се получават пари, имаш шанс да ги изгубиш, и т.н. Има част, която е zero-sum – крайният брой улици, къщи и прочее. В това отношение е точно както реалния живот – и в него има zero-sum и non-zero-sum моменти.
(Отделно, разпределението на създадената принадена стойност е zero-sum game. Това е моментът, който някои хора не могат, а някои не искат да разберат, защото противоречи на „религиозните“ им убеждения. Разбирането му е незаобиколима първа стъпка към изясняване на реалността по въпроса.)
@Иван: Имам определено мнение за себе си и за това какъв човек искам да бъда, и то няма да ми позволи да зарежа този приятел. Сложно е да бъде обяснено; едно приблизително обяснение е, че трябва поне някой да бъде възрастният в тази стая.
@Geo: И тази постъпка нямаше да промени нещата. А Monopoly е създадена, за да покаже не колко лош е капитализмът, а колко добър е. Затова е и нереалистична игра, в смисъл че се почва с равни суми. Ако беше реалистична и разпределяше сумите силно неравномерно, интересното щеше да свършва с хвърлянето на зара за разпределението на парите. Самата игра нямаше да има смисъл да се играе. (Билал го беше разбрал отлично – мамка му, шапка му свалям на тоя фъстък!)
Както обясних на Веско, създаването на принадена стойност (нови улици и сгради – парите са само тяхна равностойност) прави реалния живот non-zero-sum game, но разпределението на тази принадена стойност е zero-sum game. Много е важно разликата между двете да бъде разбирана ясно и с всичките ѝ последствия.
За мен търгуването между играчите винаги е било неразделна част от Monopoly. (Играта, която играеха тези деца, не беше точно Monopoly, но май го имаше и в нея.)
И да, и според мен Билал много скоро вече няма да се интересува от игри от този тип. Но нищо чудно също така да забележи и че животът е игра от този тип.
@Петър Петров: Това не е толкова лошо. Далеч по-лошото е, че често участниците знаят, че играта не е честна, но се насилват да вярват, че е, за да имат сили да продължат да я играят.
@Делян: Иван разбира обяснението ми – просто се опитва да бъде леко ироничен. 🙂
@Григор, в Monopoly тип игрите, доколкото знам няма как да разрушиш имоти, нито да създадеш нови. Също така печели най-рационалния икономически играч в граничния случай => не е добър модел на реалния живот, където хората въобще не са рационални икономически субекти, и където не само че може да се създава добавена стойност, но и да се разрушава такава (било то от злонамереност, било то просто от непукизъм).
Колкото до Билал (да е живо и здраво детето, ако разказа е реален, разбира се) му препоръчвам да изгледа началото на THE ZEITGEIST 3 – MOVING FORWARD
(може да се види на сайта блокиран тук, започващ с you, съдържащ tube, и окончание Ex8U_4rJn4s ) – съдържа речта
“It All Goes Back In The Box”, Pastor John Ortberg
Мисля, че ще ускори развитието му допълнително.
@Виктор , не е филмчето, което споменаваш, но пак се разказва за овце, овчари, социални инженери и още нещо …
(сайта, който не трябва да бъде споменаван, с хеш sY5MmhLQBng )
🙂
@Петър Петров
Дори и за най-нечестните участници, като например (вампира и модерен Франкейнщайн) Дейвид Рокфелер, с многократни (!) трансплантации на сърца, играта свършва … and it all goes back in the box …
https://heavy.com/news/2017/03/did-david-rockefeller-have-seven-heart-transplants-rumor-hoax-truth-snopes-how-many/
https://www.snopes.com/fact-check/99-problems-all-heart-related/
Или както е казал Линкълн, не всичко в Интернет е истина.
@Петър Петров,
разбира се, подкрепено с цитати от интернет, хахаха 😉
@Делян: В Monopoly и сродните игри се създават (дават на играчите) и разрушават (изземват от тях) пари. Затова играта в тях не е строго zero-sum game.
Но това е без значение. Написах по-горе нещо важно – моля те, обърни му внимание, дава ключово за много неща разбиране. Ще го повторя:
В реалната икономика се създава / унищожава принадена стойност, така че като цяло тя не е zero-sum game. Разпределението на така създадената принадена стойност обаче е zero-sum game, с всички последствия от това.
@Григор – обърнах му внимание, но си мисля, че е непълно – или поне е вярно в кратки срокове, под 1 човешки живот. Както е казал някой по-мъдър от мен:
“Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда, (но остава това което е построил | и нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил).”
В живота ми досега съм бил свидетел неколкократно, как вече построени неща (а и хора) се рушат понякога внезапно, понякога бавно, но неумолимо от ентропията. Свидетел съм и на това, че броя на хората живеещи в селото ми намалява. Като гледам статистиките/стъкмистиките, същото важи и за цялата ни страна (колкото и да се оплакват роднините ми, че била пренаселена София).
Хората в Нигерия и Турция наблюдават друго, пак според същите статистики:
http://worldpopulationreview.com/countries/bulgaria-population/
http://worldpopulationreview.com/countries/nigeria-population/
http://worldpopulationreview.com/countries/turkey-population/
Игричките за разпределянето на построеното, стига то да се *запазва и умножава*, вместо да се *руши и загубва*, са ми интересни само дотолкова, доколкото засягат свободата ми да се занимавам с нещата, и хората които харесвам и обичам.
@Делян: За съжаление то е математика. Тя е валидна във всякакви срокове.
Разпределянето на принадената стойност е ключово важно за едно общество. Общества, където тя не се разпределя достатъчно справедливо, загубват доверието си във властта и започват да вярват на конспиративни теории. Резултатът е, че стават лесна военна плячка за по-авторитарните си съседи. Иначе казано, от справедливото разпределение на принадената стойност днес зависят спокойствието, мирът и свободата ти утре.
@Григор,
“загубват доверието си във властта и започват да вярват на конспиративни теории. Резултатът е, че стават лесна военна плячка за по-авторитарните си съседи.”
А какъв е резултата от общество, вярващо сляпо във властта и добрите и намерения и/или компетентност ?
Или резултата в общество, вярващо, че подчиняването на външни сили е за негово добро ?
Относно конкретно вярването в конспирации: според теб събранието на Оборище, април 1876, от гледна точка на официалните власти тогава, какво се явява?
Не e ли конспирация по * дефиниция * ? Да не вярваме, че се е случило ли?
За събитията в залива Тонкин, и за запалването на Райхстага, или за официалната идиотска история за 2001/09/11 какво да “мислим” ?
Един термин като започне да се ползва като плашило безогледно, се изтърква и започва да губи смисъл.
В един момент започват да стават смешни употребяващите го, а не тези към които е насочен като словесно оръжие …
В тази връзка, би ли дал твоето определение за социална справедливост (Social Justice) и несправедливост?
p.s. (надявам се този път да не ми се блокира коментара, за да успееш да го видиш … този път няма линкове в него към Сайта Който Не Бива Да се Назовава)
Щях да забравя:
Честит Празник на Всички четящи тук!
https://m.pozdravi.net/details.php?image_id=12175
@Делян: Според мен изборът между сляпо подчинение и пълно отричане е фалшив. В него липсва единственият верен избор – доверие към властта, базирано на пълна откритост на властта пред гражданите и непрекъснат контрол на гражданите върху властта.
Нарушението на справедливостта на разпределението на принадената стойност винаги е някакъв вид корупция, извършвана със съгласието и под защитата на властта, и чрез непрозрачност. Съответно, за да се стигне дотам, пък народът се е издънил в избора си на управници и контрола си върху тях – нещата са малко като кокошката и яйцето. Вместо да си поправи грешката обаче, като махне корумпираните политици, избере по-читави и засили контрола си върху тях, народът си оттегля доверието от властта по принцип. Това реално намалява контрола му върху нея („и да го контролираш, пак ще те краде – няма смисъл да се потиш“) и затваря порочния кръг.
Правилната стратегия за народа в тази игра е засилването на контрола му върху властта чрез полагане на повече усилия тя да бъде контролирана. По-непрекъснато и внимателно следене какво върши властта, по-широко разпространение на вярна и обективна информация и за успехите, и за золумите ѝ, и задължително масово гласуване в полза на читавите и срещу не-читавите политици. В условията на демокрация това е правилното, необходимото и достатъчното условие, за да се подсигури читава власт. Проблемът е, както са казвали разни възрожденци, че българският народ много обича свободата, ама чака някой друг да му я поднесе на тепсия. Както се сещаш, такъв народ е обречен да бъде роб и добитък – не от Великите сили или някой друг, а от себе си.
Това е, меко казано, фактически грешно:
The_Landlord’s Game
Monopoly
@Иван: Да, само че не. The Landlord’s Game е създадена, за да показва недостатъците на капитализма. Monopoly не е просто преименоване, има и леки разлики в правилата, които я правят по-приятна за игра – иначе казано, за да покаже капитализма като добър.
@Григор, [Citation needed]
@Иван,
The_Landlord’s Game
Monopoly
@Григор,
Когато аз предоставих моята теза, аз копирах точния абзац, който директно я подкрепяше.
Този абзац продължава да оборва твоята “пояснена” теза.
Нищо в статиите не подкрепя твоята теза. Ти самият не посочваш конкретен пасаж, който директно да подкрепи твоята теза, в случай че аз съм сбъркал и съм го пропуснал. Не си правиш труда дори да посочиш какви са промените в играта.
Да не говорим, че няма никаква връзка между това колко забавна е една игра и изводите които си прави човек от нея.
Самата ти статия се основава на поуките които децата извличат от самата игра, точно така както е замислена първоначално.
@Иван: В статиите е споменато какви са някои от промените – достатъчно, за да е безсмислено искането на цитат за разликите. (Ако, разбира се, си ги чел, а не само изгуглил. Повтарянето на твоите линкове намеква именно това.)
Не искам цитат за разликите, а нещо което да потвърди думите ти, че тези разлики обръщат оригиналния смисъл на играта.
Разбира се, не може да се намери нещо което не съществува.
@Иван: Ами прочети ги тези разлики, де! Както в правилата, така и впрочем в маркетинга. Веднага ще видиш защо обръщат смисъла на играта.
Не мога да видя нещо което не съществува.