Светозар Желев твърди, че оригиналното авторство е на Елена Феранте. Аз пък се питам – има ли значение чие е?…
—
Те бяха малък, но много прост народ. Живееха със спомена за славното си минало, или поне с представите си за него, изградени от няколко книги, които учеха в училище по литература. Убедени бяха, че са богоизбрани, че историята им е най-славната, че земята им е най-красивата на света, че планините им са най-високи, а реките най-дълбоки. Вярваха, че са най-умните, най-трудолюбивите, най-гостоприемните, най-толерантните и най-потентните от всички други народи. Сигурни бяха, че за това всички ги мразят и искат да ги унищожат, изтрият от лицето на земята и да изчезнат безкрайно. Те знаеха, че всички искат тяхната разположена на кръстопът държавица, и предусещаха как от изток и от запад, та чак и от през океана, всички мильони и сън не спяха само и само да им вземат най-милото, езика, камъните и руините, 13те века държавност и 5те века робство, да изнасилят жените и децата им, да заграбят плажовете им на трите морета, и да им съборят хотелите и курортите по планини и дюни. И да разграбят отдавна разграбената от собствените им политици финансово икономика. Те не вярваха на никой, с изключение на всеки и всичко, което им говореше телевизора, пишеше го във вестника, и каквото им кажеше комшийката, баджанака и феланкешията. Всички вярваха в националната лотария, националната идея и традиционните ценности, като хоро, носия, байрак, семейство, тричане на кучета, някой шамар за жената и децата, футбола, чалгата и ежедневното пиене. Бояха се от бога, да не настинат и да не се минат. За всичко им бяха виновни мръсните цигани, мръсните българи, мръсните византийци, мръсните турци, мръсните бежанци, мръсните комунисти, мръсните капиталисти, мръсните руснаци, мръсните американци, мръсните евреи, мръсните сърби, мръсните румънци, мръсните негри, мръсните просяци, мръсните богаташи, мръсните педераси, мръсните курви, мръсните девственици, мръсните курвари, мръсните шефове, мръсните подчинени, мръсните пенсионери и мръсните деца и тийнейджъри. Ако не бяха тези мръсници, раят щеше да е на земята, и да му мият три морета бреговете, а народът щеше да царува и властва, да цъфти и връзва, да мързелува и празнува до края на дните. Ама не би. На мизерия и мъка го осъдиха, от завист и страх. А той седи и псува, гледа мръсно, и дави мъката си в поредната чаша ракия. Поне на жената един бой ще хвърли, че само тя му е под ръка от всичко, което го дразни. И пак, и пак, и пак. Тъй поминува този народ славен, от урва на урва и от век на век.
Неадекватно, но пък какъв плам!
Според мене авторството има значение. Хубаво е да се знае кой го е написал все пак.
@vlad: За съжаление пламът е нищожен на фона на адекватността му. Буквално няма дума, която да не смайва с точността на съответствието си с реалността…
@Виктор: Зависи за кого е хубаво… 🙂
Нихилистична тъпотия, една от многото, които съм чел в тези дух и смисъл. На другата крайност е показното и кухо патриотартво с потурите, чановете и черешовото топче.
Като лечение препоръчвам излизане от интернет и живо общуване с реални хора. Минимум един месец.
@lancing: За съжаление на мен ми прилича абсолютно точно на нещо, дестилирано от постоянно общуване с реални хора…
За Елена Феранте зная нещо покрай книгите, но за Желев леко се обърках, Светозар или Светлозар? Има ги и двамата, за единия има даже статия в Уикипедия.
Ооо, даже и Светльо Желев имало. 🙂 Аз като чуя Светльо и се сещам за Светослав Ангелов:
http://le-mousquetaire.blogspot.com
Добре де, въпросът ми е: “To what end?”. Всъщност, въпросите ми са два: 1. С каква цел? и 2. Дали наистина това е вярно? Самобичуването, като индивид и националност, е унизително грозна постъпка, която не заслужава дори презрителното отношение на другите нации. Затова питам: “С каква цел?” To what end? Що се отнася до историческата достоверност на гнусното твърдение, че сме “малък, но много просто народ”, смея да твърдя, че: А/ “Много просто народ” може да се отнесе към просто-людието (масата) ма всички нации по света, малки или големи и Б/ малък може да послужи по-скоро като причина за гордост, защото “размерът има значение” определено и в гео-политическите отношения. Доста малки народи се затриха, без да оставят следа, че и мнозина по-големи… Един малък народ, успял да съхрани своята идентичност, език, обичаи и традиции през вековете ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, не заслужава презрение, той заслужава уважение. Абсолютно необяснимо ми е защо представител на този народ би цитирал подобни изказвания на родния си език, в собствения си блог… Ти нито си “малък”, Григоре, нито си “прост”. И определено не принадлежиш към просто-людието – една обща скотска маса, типична за всяко общество, не само за нашето. Напротив, ти си истинско чудо. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО теб, интелектуалецът от “малкия и прост народ”, те има! И ме караш да се замисля To what end, реално, ги употребяваш тези грозни цитати/епитети? To what end държиш ти, племето и произходът ти, които не можеш да избираш, да изглеждат като “мърша” в очите на собствената ти аудитория? Дори най-ревностният мюсюлманин ще те зачита повече, ако уважаваш християнските си ценности, защото ще припознае вярващият у себе си в теб, дори най-фашизираният националист ще гледа на теб с по-добро око, ако цениш националните си ценности (колкото и да са малки), защото ще припознае родолюбецът у себе си в теб. Презрението е само за робите и за предателите. Никой няма да те цени, ако потъпкваш себе си и мачкаш себе си в този зъл, вълчи, озлобен и пренаселен свят… Ти не се числиш към нито едната от двете категории, според мен. Ти не си нито роб, нито предател. To what end тогава?
Бих повторил коментара на lancing, с уговорката че месец може и да не е достатъчен…
Със сигурност не е Елена Феранте авторът, защото този текст съм го срещал и по-рано, в малко по-различен вариант. Тук е осъвременен, добавени са националната лотария, тричането и некои други “особености от пейзажа”.
Много точен текст за съжаление.
@asktisho: Ох, Тишо, Тишо…
Има _ни_ – защото и ти принадлежиш към изключенията. (За себе си не съм толкова сигурен.) Но за съжаление в България те са колкото да потвърдят правилото. Един на петдесет-сто. Ако не вярваш, погледни реакцията на „апартаментгейт“-а наоколо. Всеки се досеща, че тези апартаменти са най-дребното от откраднатото. И че колкото е откраднато, десет пъти по толкова е пропиляно, за да се прикрият кражбите. Пари, извадени от джоба на този всеки. Пари, които би трябвало да купят лекарствата за децата му, да не се налага да събираме капачки, за да купим кувьози за дечицата… И колко се възмущават? Един на петдесет-сто. Същият този един, който поне събира капачки. Останалите мълчат и тъпеят. Колко други народи ще постъпят така, кажи ми? И заслужава ли такъв народ друго, освен да се затрие? Да, казвам го с точно същия ужас, с който ти го четеш, никак не сме различни тук!
И това не е от вчера. Помниш ли кой е написал „Ех, да ти пипна аз на тебе солунската митница, па не ми трябва много…“? А и отпреди него още. Не зная дали си се опитвал да будиш този народ, да го организираш да протестира, да прави партии, да търси своето. Ако не си – пробвай. Само тогава ще разбереш какво означава онова „Народе????“ в тефтерчето на Левски… Аз съм го разбрал отдавна – но уви, не съм Левски. Нямам неговата всеотдайност и оптимизъм, не умея да пея и да се веселя, когато наоколо дърво и камък се пукат от студ. Нямам това, което го е направило Левски – един, без равен нему сред дори тези един на петдесет-сто, и дори сред тези, дето са един на сто сред тях… Нито пък съм кофеинизиран до лудост като Бенковски – другият, който е успял да постигне нещо с народа ни, па макар и само да вдигне буйните глави в едно-две села.
А to what end – не е ли очевидно? Тази проказа на душите има лечение, Тишо. Много бавно и трудно, но го има. Само че за него има едно огромно, задължително предусловие – болният трябва да иска да се лекува и да се бори да се лекува. А това няма как да стане без той да осъзнае, че е болен. Това е, което ни липсва най-първо – масовият българин, останалите извън този един на петдесет-сто, не осъзнава, че това е страшна болест и той е тежко болен от нея. Убеден е, че е най-здравият и читав на света, и ако някой му каже, че е болен, значи този някой е клеветник и му мисли лошото. Точно като в този текст, и в много от реакциите на него. Затова и текстът е толкова горчив – тежки болести се лекуват с горчиви хапчета, а тази е от погубващите цял народ.
Затова е толкова важно колкото се може повече хора да го повтарят и преповтарят, колкото се може по-често. За да може, бавно и трудно, да започне да стига до безмозъчията на останалите 98-99% фактът, че те наистина са се докарали с лайнодушието си до състояние на отпадък, на който мястото му е на бунището. Че историята още не ги е закарала там просто защото не е смогнала – но с времето ще смогне. И че времето докато тя смогне, през което бихме могли да пробваме да се оправим, е кратко и изтича с ужасяваща скорост – че нямаме нито ден и нито час за губене. Нито пък можем да си позволим да пестим сили за целта.
To that end.
Благодаря ти много за изчерпателния отговор, наистина го оценявам! Запазвам си мнението, обаче, че на “болния” не се помага като непрекъснато му се напомня, натяква и натрива в носа колко е болен, колко е зле, как за нищо не става… Горчивите хапове са за горчивите болести на плътта, духът се “лекува” само с любов, Григоре.
@asktisho: Преди 30 години и аз мислех така, и действах така.
Това е причината – според размера на моята роля в нещата – сега да сме където сме, и да е вярно написаното в записа. Ако още тогава мислех и говорех като сега, щеше да е друго, поне в този размер.
Духът е точно като плътта, Тишо. Не осъзнава ли, че е болен, не се лекува, не взема мерки, колкото и да го обичаш. Най-много да го разглезиш и изкилиферчиш, вместо да го съвземеш. Комплексите могат да се лекуват с обич и подкрепа, но не осъзнава ли болният, че има нужда да се лекува, няма да се излекува никога. Само ще се разболява все по-тежко и страшно – докато дойде моментът вече да е късно за лечение. Когато може и да не е погребан още, но единственият живот в него вече ще са червеите.
Днес смятам, ако ми остане време, да предложа тук нещо позитивно и полезно. Нещо, което може и да помогне. Да видим – и аз, пък и ти…
Огледай света наоколо, Тишо. Проектиран е от оптимисти – затова и е красив (където е), и си струва да го има. Но е реализиран от реалисти. Оптимизмът сам по себе си е безсилен срещу злото, срещу него трябва действие – бездействието ни е всичко, което му е нужно, за да победи. А за действието трябват реалисти. Те са наясно какво къде трябва да се направи, за да има резултат.
https://en.wikipedia.org/wiki/Morale
Добро е.