Американска мечта

— Голям идиот си, значи. Америка е страна на неограничените възможности, повярвай го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
— Щом тук не съм станал, където съм роден и знам всичко, колко е шансът ми там?
— Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я си кажи правичката, заедно ли сте още?
— Не.
— Къде е тя? Дали случайно не е на Запад?
— Позна. Отиде да учи в Германия, хареса си немец и ме остави.
— Не се радвам особено, че познах. Заради него си ли го е харесала, или заради парите? Вярваш ли, че е намерила по-свестен от теб?
— О, най-свестният на света съм, разбира се, не е възможно да се намери по-добър! Я се стегни!
— И най-несвестният на света да си, с парите, които ще изкарваш тук, можеш да имаш колкото и каквито жени искаш. И няма да те зарязват.
— Каквито искам не мога да имам с никакви пари, нито една. А тези, които мога, ще ме зарежат в мига, в който остана без пари – дори ако наистина съм най-свестният на света.
— Наивник. Не живееш в реалния свят.
— За различните хора реалният свят е различен.
— И философ. Дървен. Ще ме прощаваш, ама е истина – знаеш, директен човек съм, говоря каквото мисля. Не разбираш ли, че тук ще живееш много, ама много по-добре оттам?

И внезапно пет години изчезват, духнати от вятъра на спомена. Вечерта преди да избера да тръгна ли, или да остана. Очукана масичка в склада на “Фантастико”, където работя като оператор, докато си търся нещо по-добро. Наоколо – олющени стени, смрадливи тенекии от сирене в ъгъла, купчинки неизхвърлен боклук по пода…

До масичката, срещу мен, седи уморено Миро – транжорът на магазина. Вероятно е на двайсет и малко. От Кула, ако споменът не ме подлъгва. Точи вяло ножа и разказва:

– Няма живот в провинцията. Двайсет хиляди души град – работа имат не повече от стотина. Кметство, поща, участък – това е. Всичко друго е затворено. Леш. Не са ли градините по селата, ще измрем от глад, като скотове… Затова се вдигнах. Зарязах си дома, родителите, сестричката… И тука, у София.
– На най-мръсния въздух в България, и най-голямата лудница – отбелязвам аз. Не че не съм го разбрал, но…
– Дреме ми на шапката и от въздуха, и от лудницата! Тук се живее бе, човек! Ти сметка си не даваш какво имаш, че си оттук! Тук живея като цар, че и пари пращам на нашите!
– Чак пък като цар… – Имам добра представа колко взима транжор във “Фантастико”.
– И отгоре даже! Тука взимам двеста лева заплата. Петдесет давам за наем, делим стая с още едно момче. Още петдесет са парно, ток, вода. Живеем на топло, ток има непрекъснато, вода топла и студена колкото щеш. Сто лева ми остават чиста пара. На ресторант не мога да ида, ама си готвим това-онова, ядем на корем, изобщо – приказка. И за дрехи остават. А отделно още чистя два входа, хем си уплътнявам неделята, хем по четирийсет лева на месец още падат. И още неща похващам, като съм свободен от работа, каквото изпадне – хамаллък, бояджийство, чистене… Поне петдесет лева ми артисват на месец, пращам ги на нашите, че те там са живи загинали без пари.
– Хм…
– Тука е живот, братле! Цивилизация е! Тук е… нямам думи! Тука е рай в София, от мен да го знаеш! По-хубав има само на кино, ама то там е измислица. Тука има работа, и се издържаш, и ядеш, и на родата помагаш! Че аз откакто дойдох тук, се родих, бе! Прощавай за кривата приказка, ама не знаеш какво имаш тук. Язък ти на годините…

А аз трябва да отговоря утре ще тръгна ли за Щатите. Малко нелегално, вярно е, ама всичко е подсигурено. Момичето ми… сигурно ще ме изчака година-две, докато се уредя там. Тя е здравата наплашена с и от мизерия, така че американската мечта сигурно ще й хареса.

Тук определено живея в мизерия. По моите мерки. А уж взимам по-добра заплата от Миро. Значи мерките на един от нас са криви.

На поне един от нас.

Всъщност, абсолюти няма. Така че – с гаранция и на двамата. Тоест, и моите.

Когато си на двайсет и малко, и си видял единствено дъното на мизерията, живот като на Миро сигурно изглежда чудесен. Но няма и нищо лошо да мечтаеш за още по-добро. Особено когато обичаш едно чудесно момиче, което иска и се надява на това по-добро.

По-добро обаче мога да имам и тук, ако ме бива. Ако ли не – надали ще го имам и там. Ако тръгна, а се окажа не толкова пробивен, това може да се окаже измама за момичето ми. Фалшива надежда, която да я завлече в дупката. Имам ли право да го направя?

Тя вярва в мен. Неведнъж ме е молила със сълзи да дойда в Германия, където тя отива след месец да учи, как там ще пробия като чудо на света, как там се търсят под дърво и камък такива хора. Без да се замисля, че не знам и дума немски, че вече съм минал трийсетте, че не съм красиво момиче, за да се отнасят към мен немците толерантно… И не разбира защо все й отказвам. Мисли, че съм инертен и нерешителен. Кажа ли й за тази “американска мечта”, пак ще мисли същото…

Може би е по-добре да не научи. Може би, ако не успея да пробия, ще ме остави – и за нея така ще е по-добре. Щом ме е оставила заради това… Господи, как само ми се иска тя да е добре, все едно как, все едно на каква цена, важното е да е щастлива!…

В къщи, скрит от нея зад другите книги, седи един дебел том – “Всичко за емигрирането в Канада”. В него пише абсолютно всичко, което е нужно да се знае. С негова помощ са емигрирали десетки мои познати, без нито един неуспех… На мен обаче не ми е нужен. Знам много повече от написаното вътре. Издателят не посмя да поеме риска за над хиляда страници обем, и съкрати сериозно ръкописа ми… Знам достатъчно, за да мога да емигрирам там когато и както пожелая. Така че не обмислям идеята за първи път.

И изводът винаги е бил същият. Още преди да познавам това момиче. Защото пък тогава ясно разбирах – защо ми е да емигрирам сам? Защо ми е да постигам каквото и да било, ако няма кого да стопля с щастието от успеха?

Боя се, че знам какъв отговор ще дам утре… Дано момичето ми успее да издържи, дано не се огъне пред мизерията. А ако се огъне – какво пък, щом така ще е по-щастлива… Ще го преживея някак. Може някой ден дори да си потърся друго. Дано не ми се налага.

— Обиди ли се?
— Не. Мислех.
— Хайде измисляй тогава по-бързо! Тая твоя фирма, дето все не тръгва истински, и само блъскаш в нея по 16 часа, не заслужава повече зорове. Захвърляй я и идвай! Аз знам вече тарикатлъците, ще ти помогна. За две-три години ще се легализираш, и след това пътят е пред теб!
— Благодаря ти, но засега може да ми е още рано.
— ТИ СИ ЛУД! ЛУД! Не разбираш ли какво значи да живееш в Америка?
— Разбирам. В момента живея в Америка.
— Откога София е в Америка? Някой велик учен ли го е открил?
— Не. Един транжор във “Фантастико”. 🙂
— Ти бъзикаш ли се с мен?
— Просто… Може би още не съм готов. Става ли да поговорим пак след още време?
— Не си знаеш интереса. Добре де, ще се обаждам от време на време. След като ти намерих номера…
— Благодаря ти.

(Курсивната част е извадена от лога на ICQ-то ми. Леко е редактирана, за да запазя анонимен кореспондента ми, и отделните абзаци са подредени – в оригинала тук-там се разминават при препращането.)