Алексей Навални, отравянето и… любовта

След време, когато вече няма да си спомняме, може би някой ще прочете този запис. Или може би аз ще го препрочета, търсейки среща със себе си отпреди… Затова разказвам обстоятелствата:

Руският дисидент Алексей Навални преди няколко седмици беше отровен с „Новичок“ – химическо оръжие, същото, с което бяха отровени в Солсбъри от агенти на ГРУ Сергей и Юлия Скрипал. Благодарение на навременното му прехвърляне в Берлинската университетска болница „Шарите“ той оцеля и в момента се връща към живота. По-решителен отвсякога да се върне в Русия и в политиката ѝ… Но не за това пиша сега.

Доскоро го смятах за поредният политикан. Да, несравнимо по-полезен за Русия (а и за света) от Путин, но все пак просто малко по-смел авантюрист с политически амбиции… Вчера той пусна един текст, който промени мнението ми. Който ме накара да мисля, че той става за политик – и всъщност дори за президент на Русия.

(Може ли всичко това да е свръх-изобретателна измама на руските тайни служби, и Навални всъщност да е техен агент? Посветен на това да донесе „още от същото“? Че няма как да си достатъчно параноичен, за да си адекватен на тези служби, е факт. Но засега ще си опростя живота и ще смятам това за чиста параноя. Ще си променя мнението, ако се натрупат доказателства, че е вярно… А има и още нещо. Ако това е така, някой трябва да е съчинил този текст за Навални. И този някой сигурно ще бъде зад него и занапред – а той става за президент. Оттам нататък, дали е друг човек или самият Навални, е без значение.)

Ето и текста, безсъвестно изпиратстван от Фейсбук акаунта на Навални. Да го има в още едно копие в Интернет, ей така – струва си. В оригинал, и в мой превод на български:

—-

Пост про любовь ❤️.

У нас с Юлей 26 августа была годовщина – 20 лет свадьбы, но я даже рад, что пропустил и могу это написать сегодня, когда знаю о любви немного больше, чем месяц назад.

Вы, конечно, сто раз видели такое в фильмах и читали в книжках: один любящий человек лежит в коме, а другой своей любовью и беспрестанной заботой возвращает его к жизни. Мы, конечно, тоже так действовали. По канонам классических фильмов о любви и коме. Я спал, и спал, и спал. Юля @yulia_navalnaya приходила, говорила со мной, пела меня песенки, включала музыку. Врать не буду – ничего не помню.

Зато расскажу вам, что точно помню сам. Вернее, вряд ли это можно назвать «воспоминание», скорее, набор самых первых ощущений и эмоций. Однако он был для меня так важен, что навсегда отпечатался в голове. Я лежу. Меня уже вывели из комы, но я никого не узнаю, не понимаю, что происходит. Не говорю и не знаю, что такое говорить. И все мое времяпрепровождение заключается в том, что я жду, когда придёт Она. Кто она – неясно. Как она выглядит – тоже не знаю. Даже если мне удаётся разглядеть что-то расфокусированным взглядом, то я просто не в состоянии запомнить картинку. Но Она другая, мне это понятно, поэтому я все время лежу и ее жду. Она приходит и становится главной в палате. Она очень удобно поправляет мне подушку. У неё нет тихого сочувственного тона. Она говорит весело и смеётся. Она рассказывает мне что-то. Когда она рядом, идиотские галлюцинации отступают. С ней очень хорошо. Потом она уходит, мне становится грустно, и я снова начинаю ее ждать.

Ни одну секунду не сомневаюсь, что у этого есть научное объяснение. Ну, типа, я улавливал тембр голоса жены, мозг выделял дофамины, мне становилось легче. Каждый приход становился буквально лечебным, а эффект ожидания усиливал дофаминовое вознаграждение. Но как бы ни звучало классное научно-медицинское объяснение, теперь я точно знаю просто на своём опыте: любовь исцеляет и возвращает к жизни. Юля, ты меня спасла, и пусть это впишут в учебники по нейробиологии.

—-

Публикация за любовта ❤️.

Юля и аз имахме на 6 август 20-годишен юбилей, но дори се радвам, че го пропуснах и мога да напиша това днес, когато знам за любовта малко повече, отколкото преди месец.

Разбира се, вие сто пъти сте гледали такива неща във филми и сте ги чели в книги: един влюбен лежи в кома, а друг го връща към живота с любовта си и непрекъснатата си грижа. И ние, разбира се, действахме така. По каноните на класическите филми за любов и кома. Аз спях, и спях и спях. Юля @yulia_navalnaya идваше, говореше ми, пееше ми песнички, пускаше ми музика. Няма да лъжа – нищо не помня.

Но ще ви кажа какво определено помня. Всъщност то надали може да се нарече „спомен“, по-скоро е набор от най-първични чувства и емоции. Но беше толкова важно за мен, че се запечата в ума ми завинаги. Лежа. Вече са ме извадили от кома, но не разпознавам никого, не разбирам какво се случва. Не говоря и не знам какво значи да говориш. И през всичкото време чакам да дойде Тя. Коя е тя – не е ясно. Как изглежда – също не знам. Дори да успея да видя нещо с разфокусиран поглед, просто не мога да го запомня. Но Тя е различна, разбирам това, и затова все лежа и я чакам. Тя идва и става най-важната наоколо. Оправя ми възглавницата, много удобно. Тонът ѝ не е тих и съчувствен. Тя говори весело и се смее. Тя ми разказва нещо. Когато тя е наоколо, идиотските халюцинации отстъпват. С нея е много хубаво. После тя си тръгва, аз се натъжавам и отново започвам да я чакам.

Нито за секунда не се съмнявам, че това има научно обяснение. Примерно там разпознавам тембъра на гласа на жена ми, мозъкът отделя допамини, става ми по-леко. Всяко посещение става буквално лечебно, а ефектът на очакването усилва допаминовото възнаграждаване. Но както и да звучи стилното научно-медицинско обяснение, сега знам от собствен опит: любовта изцелява и връща живота. Юля, ти ме спаси, и нека това го впишат в учебниците по невробиология.