За лицемерието на западняците

– Абе Григоре, извинявай че ти звъня толкова късно, ама ми хрумна нещо.

– Давай? – За кого късно, а за кого средата на работния ден.

– Бе, откакто престанах да работя интензивно, ми се отвори време и изгледах сума ти филми. Повечето западни. Та да те питам – откъде този фалш в поведението на западняците? Законопослушни едни такива, разбрани и благи към околните, даже когато на тях им е зле. Тотална неискреност и лицемерие! И ми хрумна да питам теб.

– Знам. Само че не е много кратко да се обясни.

– Нищо, имам време.

– Ами… – Спомних си един мой превод на един запис в блога на Андрей Шипилов. Събеседникът ми е интелигентен, но вероятно ще има нужда от него като основа. – Виждаш ли, соц-държавата – включително ако е маскирана като нещо друго, примерно пост-соц – е не държава, а ферма.

– То коя държава не е?

– Тези, които ги населват хора, а не добитък. Точно там е разликата, която те подхлъзва.

– Тоест?

– Във фермата има строга йерархия. Овчари, кучета и добитък.

– Аха! Ние сме добитъкът, полицията и прочее са кучетата, а овчарите са онези, #КОЙ и прочее.

– Именно. В рамките на своята каста можеш да имаш известен прогрес, примерно можеш да станеш от по-предните овце. Само че ще преминеш кастовата граница и ще се изкачиш в кастата на кучетата когато овца се превърне в куче. Или куче – в човек.

– Това е ясно, иначе положението нямаше да е сегашното.

– Именно. Добитъкът не го разбира логически, но го осъзнава. Той усеща, че добруването му зависи от мястото му в йерархията много повече, отколкото от постиженията му. Примерно ако помощник-шофьорът на някой прокурор прегази на улицата някой именит академик, като правило ще му се размине. Най-много да му дръпнат ушите, че е изцапал колата. А ако академикът само посмее да каже дума напряко на помощник-шофьора, познай какво го чака. Защото прокурорският персонал се води към кучетата, а и най-именитият академик е просто по-титулована овца.

– Дотук нищо ново. Човек трябва да е неадекватен, за да не го знае.

А като го знаеш, драги, защо не разбираш последствията от него?!… Почвам да мисля, че умението да виждаш очевадното е рядка и ценна дарба.

– Затова всеки, израсъл в тази система, е попил с майчиното си мляко идеята, че най-важното в живота е не работата за постижения, а борбата за място в йерархията. И се бори за него с всички сили. Прережда другите на опашката в супермаркета, за да им демонстрира, че точно там и в този момент той е над тях в йерархията. Касиерката му вдига скандал не защото ѝ пука за реда, а за да му покаже, че тя е над него. Байчото в учреждението ти се кара, че идваш точно в обедната почивка, за да ти покаже, че там той стои над теб. Лекарят те държи да го чакаш пред кабинета не защото не е свободен, а за да ти демонстрира, че там той е над теб. И т.н…

– … … … Мамка му, колко точно! Знаех си аз, че ако някой може да го обясни това, ще си ти!

Само дето не съм аз, а е Шипилов. Аз само го преповтарям… Но това не е всичко.

– На Запад такава йерархия няма. Има купища други, но в на практика всички мястото е заслужено с труд и талант. Затова западнякът няма и концепция за тази йерархия и не се бори за място в нея. И даже най-често не може да разбере защо някой хомо социалистикус се държи по такъв странен за него начин.

– Това не го разбрах. Каква му е връзката със западното лицемерие?

– По точно същия начин ти, продуктът на соц-йерархията, не разбираш западняка. Като отидеш на Запад, и там ще се пререждаш в супера, със същия мотив като тук. Западнякът вижда това, но го тълкува според своя багаж. Щом се пререждаш, значи си притиснат – закъснял си за работа, чака те болен в къщи… И съответно ти отстъпва място с усмивка – да те подкрепи за миг в бедата ти, както е прието там. А ти го гледаш и се чудиш защо лицемерничи – как да изтълкуваш с твоя багаж отстъпването на място в йерархията с усмивка?

– Ох… Май почвам да разбирам!

– И когато пак отидеш в супера, ще го прередиш още по-нахално. Завоювал си място над него, трябва да го затвърждаваш. А той на втория или третия път ще се сети, че не бързаш, а просто тарикатстваш. И ще те отреже без капка страх или колебание – за него ти не си над него в йерархията, понеже тази йерархия там я няма. А да се бори за правата си той е попил с майчиното мляко, както ти си попил да се бориш за място в йерархията. Иначе страната му нямаше да е западна, в нея щеше да има йерархия… И ти съответно си затвърждаваш мнението, че този е лицемер. Първо ти се мазни, когато го тъпчеш, след това внезапно отневиделица ти забива ножа когато не очакваш – подлец, бате! Няма как да е иначе. Поне по логиката на хомо социалистикус.

– … … Добре де, ама тогава защо на всяка цена се пънат да се усмихват на другите? Да им се мазнят?

– Когато другите ги тъпчат ли?

– Оооххх… Абе, разбра ме какво питам, нали?

– Защото където животът ти зависи не от непоклатима йерархия, а от каквото сам си постелеш, хората се уважават един друг. Не смятат, че другите са кошче за душевния им боклук, длъжно по силата на йерархията да поема каквото бъде натъпкано в него. Затова и си спестяват мрънкането, оплакванията и други подобни унижения пред околните.

– Мамка му, разбрах!

Ех, ако можеха всички да го разберат така бързо и лесно като теб. Уви, не на всеки обичайното му четиво е Кант или Шопенхауер, а обичайното слушиво – Брамс, Албинони или Карл Дженкинс.

(Някъде бях чул, че чалга слуша който няма интелектуалния капацитет да слуша рап. Май е вярно.)

Може би си струва да опитам. Ще издебна половин час някоя вечер, ще го драсна в блога, не съм писал с месеци. Ще е недомаслено, забравил съм да пиша и нямам време да доизлъсквам. И ще се съберат тролове да ме плюят, да си заработват стотинките, да се подмажат на този над тях в йерархията им. Колко старателно лаят „чуждите“, как мястото им е при кучетата, не при овцете… Майната му, ще го направя. Дано поне за някого има полза.

Дано поне някой да разбере, че това, дето му изглежда на лицемерие, е всъщност нещо друго. Нещо, което той си мисли, че знае какво е, но представата му е валидна само тук. В изкривения свят, където всеки ден ме кара да се чувствам Джелсомино. А истината за него той не би я познал, даже ако тя дойде и го ритне в топките.

Нарича се достойнство.