За консерваторите, либералите и променящия се свят

Този запис се роди като коментар под пост във Фейсбук. След това реших, че може би е добре да го пусна и в блога си, леко допипнат. Ще е полезен като минимум за мен самия, по-късно.

—-

Наскоро проведох два разговора, може би ще драсна за тях някой ден. Те ме накараха да се замисля откъде идва съвременният вид тъпота – антиваксърство, конспиромания, вярване на измамници.

Той всъщност хич не е нов. Първите антиваксъри са противници на ваксината на Дженър, преди столетия. И по-късно тази ваксина е била посрещана с яростни кампании и злобни карикатури по вестници. Но именно напоследък тази тъпота стана масова, като пандемия. Не намерим ли средство срещу нея, рискуваме да ни унищожи… А за да намерим средство, е нужно да знаем причината за нея.

Според мен причината е, че светът напоследък се променя много по-бързо отпреди. Светът, с който сме свикнали като деца, приспособили сме към него и можем да се справяме в него, вече го няма. На негово място е дошъл нов, различен свят. Свят, в който навиците ни и наученото от нас често не работи. И вместо до успех ни води до провали.

Някои могат да се приспособят към този нов свят, като поддържат знанията и уменията си адекватни. Така те запазват мястото си в света, на което тежат, нужни са и усилията им биват възнаграждавани както усещат за нужно или могат да приемат.

Много хора не успяват. Нямат нужните гъвкавост и интелект. Те остават без истинско място в света си – и с усещането, че са изгубили почва под краката си. Че са им отнети опората и стабилността, не могат да се справят с живота и съществуването им е под заплаха.

(Затова това усещане е особено масово сред консервативните и дясно мислещите. Техните позиции и убеждения – привързаност към отминаващи, изоставяни от развитието неща – ги правят по-уязвими на този ефект. Затова често дори не особено интелигентни либерали запазват адекватността и баланса си там, където високо интелигентни консерватори не смогват.

Друга уязвима група са страдащите от латентни тревожни разстройства – може би около 15% от населението. При тях усещането за несигурност е засилено от латентното страдание, със същия ефект.)

Това усещане е изключително дискомфортно и жертвите му търсят успокоение. А най-добре успокоява мисълта, че те знаят и разбират от нещо, което имащите своето място в този нов свят не знаят. И че скоро палачинката ще се обърне и те ще са пак отгоре. (А в България е силен стимул и другата половина от тази мисъл – че омразните оправни, запазили позициите и стабилността си, тогава ще отидат отдолу…)

Лъжезнанието дава тази мисъл. Затова тези хора масово вярват в плоскоземие, антиваксерство, хомеопатия, вечни двигатели, американците-не-са-кацали-на-Луната и подобни. И пак затова са особено популярни сред тях „червеното хапче“ и други мемове, според които те са нормалните, а реално адекватните хора са промити мозъци и т.н.

Разбира се, нужно е обяснение как така „официалните“ наука, политика, технология и т.н. са на обратните позиции. Затова тези хора обикновено вярват в могъщи световни конспирации – рептили, илюминати, билдерберги, еврейски заговори и прочее. Тези световни конспирации според тях владеят света и му налагат „Голямата Лъжа“ (всъщност истината за реалността). Това дава убедителност на мисълта, че светът е крив, а те са прави.

Тези хора получават от заблудите си усещане за стабилност и надежда, те са психическата им опора. Опитите да бъдат върнати в реалността са за тях опити да им се отнемат надеждата и опората. Затова те посрещат тези опити с ирационална, психотична съпротива. Демонстрират неспособност за възприемане на очевидното и неприемане на неоспорими логически аргументи, в степен непонятна за нормалните. Дори ако приемат дадено доказателство, те веднага намират друг аргумент в подкрепа на заблудите си. Ако и той им бъде отнет, прескачат на трети. Ако арсеналът им бъде изчерпан, те се връщат отново на първия, игнорирайки факта, че той е опроверган и те са приели това преди малко. Нерядко дори стандартна доза антипсихотици се оказва недостатъчна.

Единственият начин тези хора да бъдат излекувани е като им се намери как да имат стабилност и опора в реалния свят. Само по себе си това най-често е недостатъчно – необходима е и много психотерапия, а в по-тежки случаи и медикаментозно лечение. Без него обаче най-често психотерапията и медикаментозното лечение остават учудващо неефективни. А дори да успеят, резултатът най-често е нестабилна личност, която се пречупва по някакъв начин при първите сблъсъци с реалността и нейните проблеми, и лудостта им релапсира.

Най-лошото е, че прогресът продължава да ускорява хода си – тоест, тези хора ще стават все повече и по-радикални. Възможно е дори да се наложи забавяне на прогреса, за да не се стигне до граждански войни. А това забавяне пък ще доведе до забавяне или дори подминаване на ключови научни открития, с ключови социални ефекти от липсата им.

Мисля си – колко е прав Карл Сейгън в „Свят, населен с демони“…

Цитирам няколко откъса от нея. Може би заради това ще ме съдят за нарушение на авторски права, и сигурно ще ме осъдят. Но си мисля – ако дори един човек ги е прочел и разбрал заради този ми запис, ще си струва да плащам глоби или дори да лежа в затвора. Да, именно толкова е важно повече хора да разбират тези неща.

Всъщност, би трябвало да я цитирам цялата. В нея буквално няма пасаж, който да не си струва четенето… Има я онлайн – в „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22917-svjat-naselen-s-demoni). Сайт, много пъти преследван заради книгите в него. Не от зли цензори, решили да скрият от нас знания – от адвокати, загрижени за доходите на правособствениците на тези книги. От „добри“ герои в живота… Само че резултатът е точно същият. Така че прочетете я, докато го има сайтът. Най-малкото защото не е трудно да се сети човек какво ще стане с четенето на книги изобщо, ако глупостта в света надделее и се спусне мракът на ново Средновековие.

И ако я откриете да се продава някъде, си я купете и я предлагайте на всеки свой познат, на децата и роднините си, дори на поразените от чумата на лъжезнанието – току-виж стигне до някого. Рано или късно ще дойде ден този някой да ви е благодарен.

—-

Докато се настанявахме в колата преди дългото пътуване, а чистачките ритмично скърцаха по предното стъкло, той ми каза, че се радва, че аз съм „онзи учен“ — имал толкова много въпроси относно науката. Дали имам нещо против?

Не, нямах.

И така, започнахме да си говорим. Но, както скоро стана ясно, не за наука. Той искаше да говорим за замразени извънземни, скрити в базата на Военновъздушните сили край Сан Антонио, за „канализирането“ (метод за подслушване на това, за което си мислят мъртвите — всъщност за нищо особено, както се оказва), за кристали, астрология, пророчествата на Нострадамус, Торинската плащаница… Въвеждаше всяка нова зловеща тема с жизнерадостен ентусиазъм. И всеки път трябваше да го разочаровам.

— Доказателствата са спорни — повтарях аз. — Има много по-просто обяснение.

От определена гледна точка, той беше много начетен. Например познаваше различните спекулативни нюанси на „потъналите континенти“ Атлантида и Лемурия. Знаеше всичко за това коя подводна експедиция уж тъкмо се била отправила да открие изчезнала велика цивилизация, чиито паднали колони и порутени минарета сега са посещавани единствено от дълбоководни светещи риби и гигантски морски чудовища. И все пак…, въпреки че океаните крият много тайни, аз знам, че няма абсолютно никакви океанографски или геофизични данни, които да подкрепят съществуването на Атлантида и Лемурия. Поне доколкото науката може да се произнесе, те никога не са съществували. Казах му го, макар и с известно нежелание.

Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Аз опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.

И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, по-загадъчни са и освен това поставят по-големи интелектуални предизвикателства — като в същото време са значително по-близо до истината. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел отпреди четири милиона години? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат на принципа на подкожната инжекция, които промъкват своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Или за търсенето на извънземен разум посредством радиовълни? Или за току-що откритата древна цивилизация Ебла, която е рекламирала достойнствата на своята бира? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо — колкото и малко да е — за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.

Г-н „Бъкли“ — надарен с красноречие, интелигентен, любопитен — на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката. Просто беше станало така, че — преди да успее да стигне до него — цялата наука беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване — всички те бяха заблудили този човек. Всичко, на което обществото беше позволило да се промъкне, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация. Той не знаеше нищо за това как всъщност работи науката.

Има стотици книги за Атлантида — митичният континент, за който се твърди, че е съществувал преди около 10 000 години в Атлантическия океан. (Или някъде другаде. Една появила се наскоро книга го локализира на Антарктида.) Историята започва от Платон, който преразказва легенда, дошла до него от далечни времена. Последните книги авторитетно описват високото ниво на атлантските технологии, морал и духовност, както и голямата трагедия на един, цял обитаем континент, потънал под морските вълни. Има и една Ню Ейдж[1]-Атлантида — „легендарна цивилизация с напреднали науки“, свеждащи се най-вече до „науката“ за кристалите. Според трилогията на Катрина Рафаел „Кристалното просветление“ — книгите, които са основната причина за кристалната мания в Америка — атлантските кристали могат да четат мисли и да препредават мисли. Те освен това се явяват хранилища на древното познание, както и модел и основа на египетските пирамиди. В полза на тези твърдения не е предложено нищо, което дори малко да наподобява факти. (Ново възраждане на кристалната мания може да последва скорошното откритие на науката сеизмология, че вътрешното ядро на планетата може би представлява един-единствен огромен, почти съвършен кристал — само че железен.)

Някои книги — сред тях и „Легендите на света“ на Дороти Виталиано — се опитват да разберат първоначалните митове за Атлантида като разказ за унищожен от вулканично изригване малък остров в Средиземно море или пък за древен град, свлякъл се в Коринтския залив при земетресение. Доколкото въобще можем да кажем нещо, това биха могли да са корените на легендата. Те обаче са твърде далеч от гибелта на континент, на който се е развила загадъчна цивилизация с неестествено развита технология.

Това, което почти никога не намираме — в обществените библиотеки, в списанията по вестникарските будки и в най-гледаните телевизионни програми, — са фактите за разширяването на океанското дъно и за тектониката на плочите. Няма ги получените при картирането на океаните данни, които показват, че в предложените хронологични рамки не е възможно да е имало континент между двете Америки и Европа.

Много е лесно да се откроят лъжливите теории, които оплитат лековерните. Скептичните изследвания са много по-недостъпни. Скептицизмът просто не се продава добре. Всеки интелигентен и любопитен човек, който разчита единствено на масовата култура да го информира относно нещо като Атлантида, е стотици или дори хиляди пъти по-вероятно да попадне на безкритично изложена измислица, отколкото на трезва и балансирана оценка.

Така че г-н „Бъкли“ трябва да подхожда по-скептично към нещата, които му поднася масовата култура. Но като се изключи това, ще бъде много трудно да го обвиним в нещо. Той просто е приел това, което най-разпространените и леснодостъпните източници на информация са представили като вярно. Вследствие от своята наивност систематично е бил подвеждан и баламосван.

Науката поражда извисяващо чувство на удивление. Но същото прави и псевдонауката. Редките и некачествени популяризации на науката оставят екологични ниши, които бързо биват запълнени от псевдонауката. Ако всички хора разбираха, че — за да бъдат приети — претенциите за познание трябва да бъдат подплатени с адекватни доказателства, то за псевдонауката просто нямаше да има място. Но в масовата култура господства един вид закон на Грешам, според който лошата наука измества добрата.

—-

Дори и в най-добрите си времена домодерната медицинска практика не е спасила много хора. Кралица Ана е последният монарх на Великобритания от династията на Стюардите. През последните седемнадесет години на XVII в. тя забременява осемнадесет пъти. Само пет от децата се раждат живи и само едно момче преживява бебешката възраст. То умира, преди да е навършило пълнолетие и преди коронацията на кралицата през 1702 година. Не изглежда да има доказателства за някакъв генетичен проблем. Кралица Ана е имала най-добрата медицинска помощ, която парите са можели да й осигурят.

Постепенно науката е ограничила и излекувала болестите, които някога трагично са отнасяли безброй много бебета и деца — вследствие откриването на света на микробите; поради прозрението, че лекарите и акушерките трябва да мият ръцете си и да стерилизират своите инструменти; като резултат от промените в храненето, здравеопазването и обществената хигиена; благодарение на антибиотиците, лекарствата, ваксините, разгадаването на молекулярната структура на ДНК, молекулярната биология и новите генни терапии. В сравнение с наследника на трона на една от най-могъщите държави на планетата от края на XVII в. днес поне в развитите страни родителите имат несравнимо по-голям шанс да видят децата си да доживеят до пълнолетие. Едрата шарка е изкоренена по целия свят. Драстично са намалели териториите, обитавани от маларийния комар. Всяка година средната продължителност на живота на дете с диагноза левкемия се увеличава. Науката е позволила на планетата да изхранва около сто пъти повече хора — в сравнение със ситуацията преди няколко хиляди години, — при това при далеч не толкова сурови условия.

Можем да се молим над някоя жертва на холерата, или можем да й даваме по 500 милиграма тетрациклин на всеки дванадесет часа. (Все още съществува една религия — Християнската наука, — която отрича бацилната теория за заболяванията. Ако молитвата не даде необходимия резултат, вярващият би предпочел да види децата си умиращи, отколкото да им даде антибиотици.) Можем да приложим — почти без никакъв успех — терапията на психоанализата (основаваща се на говоренето) към пациент, страдащ от шизофрения, или всеки ден да му даваме между 300 и 500 милиграма клозапин. Научните методи на лечение са стотици хиляди пъти по-ефективни от алтернативните. (А дори когато алтернативните методи, изглежда, сработват, просто не сме сигурни дали те са изиграли някаква роля: спонтанното възстановяване от холера и шизофрения може да настъпи и без молитви и психоанализа.) Да изоставим науката, означава много повече от това да се откажем от климатичните инсталации, стерео уредбите, сешоарите и бързите коли.

В епохата на лова и събирателството — преди появата на земеделието — средната продължителност на човешкия живот е била между 20 и 30 години. Същото се отнася и за Западна Европа през Късноримския и Средновековния период. Увеличава се до около 40 години едва около 1870 г., достига 50 през 1916 г., 60 през 1930 г. и 70 през 1955 година. Днес се доближава до 80 години (малко повече за жените, малко по-малко за мъжете). Останалата част от света следва европейския напредък в дълголетието. Каква е причината за този невероятен, безпрецедентен хуманитарен преход? Бацилната теория за болестите, мерките на общественото здравеопазване, лекарствата и медицинската технология. Може би дълголетието е възможно най-добрата мярка за физическото качество на живота. (Едва ли можете да допринесете с нещо за своето щастие, ако сте мъртъв.) Това е безценният подарък, който науката е направила на човечеството — дарът на живота, ни повече, ни по-малко.

—-

Популяризирането на науката — да се опиташ да направиш нейните методи и открития достъпни за неспециалисти — се зароди непосредствено и естествено от моята мечта. Да не обясниш науката, ми се струва извратено. Когато си влюбен, искаш целият свят да го знае. Тази книга е мое лично изявление, което отразява моя доживотен романс с науката.

Но има и друга причина. Науката е нещо повече от натрупани знания. Тя е начин на мислене. Имам лошо предчувствие за тази Америка, в която ще живеят моите деца и внуци — когато Съединените щати ще бъдат икономика от услуги и информация; когато почти всички ключови производства ще са преместени в други страни; когато огромната технологична мощ ще бъде концентрирана в ръцете на малцина и нито един представител на обществените интереси няма да може дори да се докосне до проблемите; когато хората ще са загубили способността да контролират съдбата си и да задават на управляващите осведомени въпроси; когато всеки ще е сграбчил своя кристал и нервно ще прелиства хороскопа си; когато — лишени от критичното си мислене и неспособни да правим разлика между истината и това, което ни кара да се чувстваме добре — ще се плъзнем, почти без да забележим, назад към суеверията и тъмнината.

Затъпяването на Америка е най-очевидно в бавния упадък на същественото съдържание на имащите огромно влияние медии, в 30-секундните звукови откъслеци (сега вече по 10 секунди или дори по-малко), в съставянето на програмата според най-ниския общ знаменател, в представянето на псевдонауката и суеверията като нещо достоверно, но най-вече в един вид величаене на невежеството. Докато пиша тези редове, най-търсената видеокасета в Америка е „От глупав по-глупав“. „Бийвис и Бътхед“ продължават да са популярни сред младите телевизионни зрители. Очевидната поука е, че ученето и образованието — не само в областта на науката, но въобще — съвсем не са задължителни. Напротив, дори са вредни.

Създали сме глобална цивилизация, в която най-жизненоважните елементи зависят изцяло от науката и технологиите. Става дума за транспорта, комуникациите и всички промишлени производства; за селското стопанство, медицината, образованието, забавленията, опазването на околната среда; дори за ключовата демократична институция — гласуването. Освен това сме се погрижили почти никой да не разбира науката и технологиите. Това е рецепта за катастрофа. Може би ще ни се размине за известно време, но рано или късно тази взривоопасна смес от сила и невежество ще избухне в ръцете ни.

„Свещ в мрака“ е заглавието на една смела книга на Томас Ади, публикувана в Лондон през 1656 година. Тя стъпва основно на Библията и е насочена срещу вилнеещия по това време лов на вещици, който авторът заклеймява като измама „за заблуда на хората“. В тази епоха народът приписва на вещерството всяка болест или буря и изобщо всичко необичайно. Вещиците трябва да съществуват — тук Ади цитира твърденията на обвинителите, — „иначе как би било възможно да има и да са се случили подобни неща“? През по-голямата част от своята история ние дотолкова сме се страхували от външния свят и неговите непредсказуеми опасности, че с радост сме приемали всичко, което ни е обещавало да смекчи и обясни този ужас. Науката представлява опит — до голяма степен успешен — да разберем света, да проумеем нещата, да установим контрол над самите нас, да намерим верния курс. Днес микробиологията и метеорологията обясняват явления, които само допреди няколко века са били разглеждани като достатъчна причина за това жени да бъдат изгаряни живи.

Освен това Ади предупреждава за опасността от това, че „нациите ще загинат поради липсата на знание“. Предотвратимото човешко нещастие далеч по-често е причинено не от глупост, а от невежество — и най-вече от невежеството ни за самите нас. Тревожа се — особено сега, когато наближава краят на хилядолетието — че от година на година суеверията и псевдонауката ще стават все по-привлекателни, а песента на сирените на безумието — все по-звучни и омайни. Нима не сме ги чували и преди? Всеки път когато нашите етнически и национални предразсъдъци са се пробуждали; във времена на недоимък; когато сме посрещали предизвикателства срещу националното ни самочувствие и характер; когато сме били тласкани към агония от принизеното ни място в космическия ред и липсата на висша цел; когато фанатизмът е бушувал около нас — тогава тези мисловни навици, които са наследство от далечни епохи, са протягали ръце към властта.

Пламъкът на свещта пращи. Малкото кръгче светлина потрепва. Мракът се сгъстява. Демоните се раздвижват.

—-

Григор: Моля ви, не се задоволявайте с тези откъси. Прочетете цялата книга. Сериалът „Космос“ е велико постижение на Карл Сейгън, приносите му към американската космическа програма също са огромни. Но тази книга вероятно затъмнява всичко друго заедно.

Прочетете я.