– Ей, момиче! Не е редно маската ти да е под носа!
Дрезгавият глас на стареца на опашката пред мен ме изтръгна от мислите ми. Бяхме стигнали до касата, и маската на касиерката наистина покриваше само устата ѝ.
– Няма ли да си я оправиш?
– Не съм ви никаква, че да ми говорите на ти! – отвърна момичето и гордо вирна глава.
Огледах се. Маските и на тримата на опашката зад мен също бяха под носовете им. Очевидно беше нещо като традиция в магазинчето, в което бях влязъл случайно.
Да направя нещо, за да не започне скандал? Като минимум бързам и ще ме забави…
– Не се безпокойте, господине. При такива инфекции, ако човек не киха, носът е на практика само входна врата. Покрива ли маската устата, няма да ви зарази. – Не беше абсолютно точно вярно, но все пак може би щеше да успокои дядото.
Той се обърна, изгледа ме, кимна ми, хвърли на тезгяха няколко монети и излезе с покупката си. Аз също платих набързо, изскочих от магазина… и насмалко да си скъсам якето – успях неясно как да закача вътрешния му джоб на дръжката на вратата.
Докато го откачах, погледът ми падна върху останалите вътре. Касиерката тъкмо дръпваше маската върху носа си. Точно същото правеха и хората от опашката.
Защо?! Вече при тях нямаше никой, който да им създаде проблем!… ?!
Чак тогава ми просветна какво всъщност съм им казал. „Като си държите маските под носа, създавате проблем само на себе си. Така че вие се минавате, не околните.“
За да носят маските под носа си, значи не са вярвали, че са особено нужни. Може би дори не са вярвали, че има вируси и епидемия. Но в момента, в който им беше „намекнато“, че те се минават, моментално си ги оправиха. Страхът да не се минат се оказа по-силен от логиката, каквато можеха да я проумеят…
Просто случка, каквато се случи. И изводите ми от нея – каквито си ги направих.