Покрай битката в Украйна чувам тук всякакви мнения. И немалко са как ние трябва да сме добре и с НАТО, и с Русия. И изобщо, как трябва да се снишим и наведем, че да мине бурята. Преклонената главичка сабя не я сече…
А има ли кой да ни поучи дали трябва?… Разбира се. Историята е велик учител.
Гледам историята ни. Има в нея и изправени, и наведени. Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов… И поп Кръстю, хаджи Иванчо Пенчович, литературни герои като Вазовия Кириак Стефчов…
Мисля си – кои са останали, след като е минала бурята? Кои сме запомнили, празнуваме… абе всичко, което оставят великите? Кои са оставили деца, домове… всичко, което се надяват да оставят обикновените?
Левски не е имал деца. Нито Ботев или Бенковски. Никой от тях не е построил хубава къща, дори министър-председателят Стамболов, неговият род също го няма вече… Но всеки българин ги помни. Къщата, в която е роден Левски, е възстановена с дарения на българи и турци. Възхищаваме им се, празнуваме ги, с гордост се обявяваме за техни потомци. Немили-недраги приживе, те днес са гордост на всеки. Загинали бездетни, днес техни деца сме всички българи. И неспастрили и грош, са ни оставили цяла България.
И поп Кръстю, и хаджи Иванчо Пенчович са оставили многобройна челяд и са построили красиви домове. Богатият Кириак Стефчов – сигурно в света на Вазовия роман също… Но никой днес не се бие в гърдите, че е потомък на поп Кръстю, нито на хаджи Иванчо. Дори собствените им деца са ги изтрили от паметта си, не са споменали на децата си от чий род идват. Нито пък за възстановяване на домовете им някой би дал и пукнат грош. Никой никога няма да ги празнува. Оставили са единствено спомена за позор.
… А всъщност първите двама са набедени предатели. Поп Кръстю всъщност никога не е предавал Левски, това е погрешна догадка, историците го знаят. Нито пък под смъртната му присъда стои подписът на хаджи Иванчо Пенчович – хаджията не я е подписвал. Всъщност той е дарил за въстания и образование на българчета цяло богатство, присъдата и свидетелствата за даренията са запазени… Истинско мекере е единствено съчиненият Кириак Стефчов. Реалните „наведени“ не са запомнени с нищо. Даже с предателство.
А защо тогава за предатели сме „назначили“ някого? Защо имаме нужда да помним някого за предател?
Не е ясно дали написаното от Стефан Цанев – че от Ловеч до София Левски го съпровождат само три заптиета – е истина. Но е истина, че никой не си помръдва пръста да го спаси. Даже най-близките му съратници, хора уж изправени, не се организират навреме. Нему равен друг е нямало, защото едничък е вършел нещо и е бил изправен наистина… Затова и сме назначили за предател когото сме се сетили. За да скрием от себе си, че истинският предател на Левски са наведените. Тогавашните българи, почти до един. За да ги отречем в себе си, за да обявим, че не сме техни потомци. За да не оставят те нищо, което да ни петни и засрамва.
За да не остане и помен, че те, нашите собствени предци, са били наведени.
… Това е било тогава. А Украйна е нападната сега. И утре най-вероятно ще бъде нападната и България. Апетитът идва с яденето, и бясно куче оздравяло няма. Така че днес сме в положението на българите от Възраждането – избираме изправени ли да бъдем, или наведени.
Но днес не е Възраждането. Думите, които оставяме в Интернет – блогове, форуми, социални мрежи – придобиват безсмъртие. Срамни ли са, няма да е лесно потомците ни да ги изтрият и отрекат. Ще трябва или да носят срама на челото до края на света, или да се отрекат от нас изрично и на висок глас. Да ни обрекат на безсмъртие на позора и на бездетност, както ние сме обрекли поп Кръстю и хаджи Иванчо Пенчович – но за разлика от тях заслужено.
Не бойте се, деца наши. Завещаем ли ви позор, ще имате правото да ни обречете на позор и бездетност, поименно. И не се колебайте да го направите, ще сме го заслужили. Щом вече го знаем, поучени от възрожденците, и щом за разлика от тях ще сме го избрали сами, няма да имаме оправдание. Не само някой днешен Ненко Терзийски – всички ние. Той може да ни е казвал да се навеждаме, но ние сами ще сме избрали да го послушаме. Така че на изкупление ще получим право когато убитите в Украйна станат от гроба. Включително руските войници – те са също такава жертва на злото в Кремъл, както убитите от тях.
… Не зная за вас, които четете това. Аз смятам да остана изправен. Не защото мисля, че някой ще ме помни или почита, нямам такива илюзии. Защото днес да си наведен означава да си негодник, а това не го мога.
Да, някой със сигурност ще ме впише в „един списък“, тукашната версия на „несъществуващия“ списък, по който ще бъде унищожаван цветът на украинския народ, както цветът на нашия преди 75 години. И когато бясното куче захапе и нас, и да съм се скрил, ще се намери кой да напомни за мен на зъбите с пяна по тях и да им посочи къде съм. За да получи охолен и спокоен живот, хубава къща, бъдеще за децата си. Тъй де, човек живее само веднъж… И ако вие решите да сте изправени, се гответе за същото. Когато избирате знайте, че няма да ви се размине.
Но знайте и че изправеният умира веднъж, а наведеният – всеки миг до края на съществуването си, колкото по-далече е този край, толкова повече пъти. Дори ако за изправения то би било охолен и спокоен живот.
И че балканджи Йово го помним и сме му потомци всички. А издалия него и дъщеря му – никой, и в бъдещето му няма негови деца.
И че човек живее само веднъж.
Българите няма да се бият като украинците, или както биха се били поляците и румънците. Ако това беше така, би имало смисъл да се остане и да се боря срещу врага, дори ако битката е обречена. Но тук няма да има битка, а дори да допуснем, че имаше, някой друг българин щеше да ти забие нож в гърба. Мисля, че сега вече необходимостта да се напусне тази завинаги прокълната земя е огромна.
Ми заминавай, Веско, кой те спира…
@Веско: Земята не е прокълната – прекрасна е. Прокълнат е народът тук.
Точно след промените се бях запознал с един българин, избягал в Америка още през седемдесетте. И когато се заговори за избори, го подкачих – няма ли да се връща, след като бай Тошо падна от власт… Отговорът му тогава ме обиди, но сега разбирам колко прав е бил:
– Момче, нищо не си разбрал от живота. Българите, дето бягаме на Запад, не бягаме от бай ти Тошо. Бягаме от вас, дето оставате.
Вече повече от 30 години гледам тая картинка. Мозъците един по един изтичат на Запад, и тук остават задниците. И се насъбират в критична маса, прогонвайки постепенно и все по-издръжливите мозъци.
Гледам какво става тук покрай войната в Украйна. Знаеш ли кой охотно приема в домовете си украински бежанци тук? Руските имигранти. А най-безнадеждните и отблъскващи „мурзилки“ са българи.
Така че моят съвет, тъжен и страшен, е – спасявайте се с Ксения и децата. Още сте млади, можете… И си я цени и пази като очите. Друго такова момиче няма да намериш.
До теб съм, Григоре. Дърт, немощен, но до теб.
А кириакстефчовците продължават да ни дуднат техните безумни лъжи. Украйна била нацистка държава – с президент евреин, моля ви се.
Русия била богата на суровини, затова искат да я завоюват. Абе, байновци, кой ще праща работници от Оклахома и Тексас да вадят нефт в Сибир, когато руснаците сами вадят нефта и се натискат да го продават. И тъй нататък…
Такива като теб никога не са дърти и немощни, Любо. Техният глас е ураган и думите им отвяват най-страшните танкове и самолети – тези в главите ни.
Кириакстефчовците ще лъжат до края на света, те друго не могат и това ги храни. Не е луд който лъже. Но е луд който му вярва. Важно е ние да не сме луди.
И сега е ден, когато маските падат и се вижда кой какъв е. Ден, който закичва с гордост или позор завинаги.
От около 1 година насам следя в YouTube руските опозиционери, канали като
Алексей Навальный
Навальный LIVE
Леонид Волков
Любовь Соболь
Илья Яшин
Владимир Милов
Всеки от тях има свой стил. Яшин е най-“viral”, Милов е най-аналитичен.
Спомних си за това как баща ми беше разказал, че в края на 80-те било по-интересно да се гледа руската телевизия, отколкото българската, заради промените, които настъпвали там, защото от това се е виждало какво ще стане при нас.
От известно време гледам и
доктор Комаровский
– украински детски лекар, който се бори със източноевропейските суеверия и поверия, ограмотява родителите по медицински въпроси, но сега говори за войната, защото е насред нея.
В самото си начало, когато YouTube прохождаше заедно с блоговете, там имаше много американски атеисти. По-късно там следях анти-феминистки канали, канали за популяризиране на наука и опровергаване на суеверия, исторически лекции, и пр. Те реално бяха видеоблогове на хора, които споделят своите интереси. Въпреки, че като ученик и студент прекарвах времето си основно в библиотеката, мисля, че от тези видеа съм получил много повече.
Натрапва ми се мисълта, че дори с просто видео, с което говориш срещу камера, получаваш минимум 1000 пъти повече публика. Мисля, че сме говорили за това и преди. Малко са тези, които се чувстват фотогенични, но считам, че по-просветените хора, ако ще остават тук, трябва да участват поне в информационната война, и обмислям да се насоча в тази посока, въпреки своята неподготвеност.
@Веско: Така е, ама конкретно аз съм наистина крайно нефотогеничен. Пък и не умея да се държа пред камера, доказвал съм го неведнъж… Но съм съгласен с казаното – един видеоблог достига до много повече хора от написания.
И благодаря за полезните линкове и идеи за следване!
Посланията ти са доста противоречиви. Напомнят ми за моя познат, който веднага, когато започна войната, беше разкъсван между две желания: това да мине военно обучение и да остане да се бие, или да избяга заедно с познатите и роднините си в първия свят.
@Веско: Да – между желанието да свърши каквото е редното, ако живее в нормална държава, и каквото е мъдрото, ако живее в България.
Значи наистина не мога да разбера твоето есе. В него защитаваш саможертва в стил Навални. Да разбирам ли, че се отричаш от есето?
@Веско
Не, не се отрича от есето. Преповтаря първия ти коментар. България не е нормална държава……
Бягството е начин да се наведеш, така че го отрича.
@Веско: Бягството е начин да се наведеш където има надежда, ако се бориш.
Където няма надежда, начин да се наведеш (да те наведат – същият резултат) е да останеш там. А бягството е начин да си подсигуриш възможността да продължиш да се бориш.