Пиене с мярка и без мярка

Поредната весела казармена история.

Имахме в поделението помощник-командир, известен под ласкавото име “бат Веньо”. Мъжкар и сериозен – каквото кажеше, това правеше, нула разминаване. И ама наистина невероятно ориентиран към бизнеса и изгодата, още в онези бай Тошови времена. Не зная защо не чувам името му сред най-първите бизнесмени на България – или са го застреляли междувременно, или е прекалено голям, за да му се чува името. 🙂

Той имаше навика, като се разпределят войниците след развод сутрин за работа, да дойде и да каже:

– Другарю командир, на мен ми трябват петима души.

Получаваше ги, без никакви въпроси. Днес ще идат да чистят рибарниците над Самоков – после ще има пъстърва за висшия команден състав дълго време. Утре ще пренасят строителни материали на някой обект в Боровец – ще има къде да почиват децата на командирството през лятото. Други ден – друга задача, с друг келепир, и т.н.

Войниците обожаваха да ходят на тия бат Веньови задачи. Първо, че бяха все извън поделението – тоест, цивилизация. Второ, че като свършат работа, ще се позагубят из града някой час, преди да се върнат из поделението – жива отпуска. (Като разположено в град, и близо до София, нашето поделение хич не беше щедро на отпуски.) Ако стане някаква издънка, бат Веньо покрива хората си. (После ги наказва яко, ама пред началството нищо не се разбира.) По тая и причина, ходеха само стари пушки. Новобранците само се облизвахме отстрани.

Един ден обаче бат Веньо се забавил нещо, и пристига към самия край на разпределянето.

– Другарю командир, на мен ми трябват четирима.

– Взимай си ги.

То хубаво, ама бяха останали неразпределени само трима стари!

– Нищо – просумтя бат Веньо, като огледа положението. – За тоя случай е добре и един млад да има… Ей, дългуч, я ела насам! Гачев ли ти беше фамилията? Що ти е къс шинела?… Я елате четиримата тук, зад ъгъла… Слушайте сега. Оттука, през портала, и надолу, та до Винпрома. Знаете ли го?

– Тъй вярно!!! – отговарят три гърла в един глас. Новобранецът… по-добре на точно тоя въпрос да не отговаря.

– Задачата е да се изчисти мазето на големия склад от боклука. Изнасяне, метене, всичко да свети. Ясно?

– Тъй вярно!!! – Светнали погледи.

– Ама преди да тръгнете, ще обещаете да пиете с мярка. Щото иначе фамилията ще ви разкатая. Ясно?

. Тъй вярно!!! Обещаваме!!! – Погледите малко помръкват, но… в мазето бат Веньо няма да го има да гледа, нали?

– Гачев, не те чух добре! Спокойно, Монка, не с лакът под лъжичката, ще стане фал, ще трябва и аз показания да давам… Ходом марш тогава, и за следобедния развод да сте тук!

Кой ще чисти, пък какво ще правят тримата стари, беше ясно. Добре че работата хич не беше много. Изнесох към един контейнер всякакви отпадъци, изметох на бързи обороти, свърших още преди обяд. Старите обаче през това време умуваха – обещали са да пият с мярка, ама как да пиеш с мярка в такова мазе, мама му стара?…

Отговорът излезе с чистенето. Зад една от бъчвите в дъното се намери една петлитрова мярка… По едно време се уплаших. Опитах да им кажа, че по мярка на човек е много, че може да се натровят така – отнесох една мярка по главата, и си затворих устата.

Докато дрънне звънецът на Винпрома за обед, моите стари се бяха анестезирали напълно. Коремна операция да им правиш… Видях се в чудо. Присетих се, че всички работници са на обяд, и бегом в административната сграда, да търся някоя отключена стая с телефон. Да дрънна до поделението, до дежурната стая – там дежурният също е на обяд, ще намеря сигналиста, той е от моя взвод. Да прати няколко новобранци, че да донесем уважаемите стари някак. Иначе ще ни разкатаят от бой, че сме ги издънили…

Намерих стая, звъннах. Вдигнаха оттам телефона, ама се чува само кашлица. Тъкмо – на развода сигналистът кашляше като съдран.

– Христов, ти ли си?

– Ще ти кажа аз един Христов! Гачев, ти си, нали? Познах ти гласа, не се крий!

Беше ми напълно излетяло от ума, че и бат Веньо кашляше сутринта!

– Ония са се натряскали до безсъзнание, и ти се чудиш как да докараш подкрепление да ги примъкнете тихомълком? Знам си аз стоката… В мазето ли са? Отговаряй бе, киртак!

– Да…

– Хубаво. Слизаш долу, и ги пазиш да не вършат глупости, ако случайно се свестят. Аз идвам до половин час с колата. И като дойда, главите ви ще откъсна!

Сега я вапцахме…

След към половин час вратата на мазето внезапно се отвори с ритник, и на нея застана бат Веньо, морав от бяс.

– Аз казах ли ви да пиете с мярка бе, изроди такива? Обещахте ли? Друг път ви покривам, ама сега ще ви карам направо във военната прокуратура! За урок на останалите!

От това по-лошо няма как да стане, рекох си.

– Тъй вярно, другарю майор! Пихме с мярка!

И му показах мярката.

Той я гледа пет минути така, че ако имаше параспособности, щеше като минимум да я е разпрашил на атоми. След това ме повика с пръст:

– Я ела тук! Дъхни ми… Хм… И какво сега? Старите не са ти дали капка да пийнеш, затова си трезвен, а? Големи гадняри, а? Така ли е?

– Ъ… Не, другарю майор! Аз съм трезвен, защото пих без мярка!

Той ме изгледа, изгледа пак мярката, па се захили. Смя се известно време, след това ми помогна да завлека и натоваря тримата стари във вартбурга му. В поделението ги разтоварихме в един склад, да се наспят и освестят, и с това се приключи.