“Пикник край пътя”, “Машината на желанията” и “Сталкер”

Един от не чак толкова многото щастливци наоколо съм, които и са чели книгата, и са гледали филма – и са харесали и двете. Въпреки че са много различни.

А освен това, в “Искатель” съм чел преди много години оригиналния сценарий на братя Стругацки за “Сталкер”. Работното му заглавие е “Машината на желанията” – и паралелът с него е още по-интересен.

Из фенството се носят упорити слухове, че “Пикник край пътя” е тръгнала като идея от едно от следствията на Третия закон на Кларк – а именно, “Всяка достатъчно напреднала цивилизация е неотличима от Бог”. Съмнявам се, най-малкото защото в книгата няма съществени намеци за божествено, или поне аз не ги усещам. А пък и Стругацки хич не са ми направили впечатление на набожни хора.

(Клюката по този въпрос пък е, че защото били евреи, и т.н. Само че Борис Стругацки в една своя статия, посветена точно на този въпрос, и озаглавена “Болният въпрос”, пише в прав текст, че не смята себе си за евреин – и защо точно. Но… да не се отплесвам.)

За мен лично, както и в почти всички техни книги, Стругацки се вълнуват от моралните избори на хората. Страховитата Зона е за тях само фон, на който тези избори биват правени. Черното кадифе, с което бижутерът облицова отвътре кутийката на брилянт, за да подчертае блясъка му. Техният Редрик Шухарт (Сталкерът) е просто дребен трафикант, момче от гетата, улучил се край Зоната вместо край границата. С всичката непосредственост, човечност и скрито дори от тях самите вътрешно богатство на този тип хора. Писателят и Професорът в книгата изобщо ги няма – вместо с тях на път с Ред е млад хлапак, заведен, за да загине в “месомелачката”, и така да отвори пътя на Ред. Което и става – но вървейки към заветната врата, Ред с ужас открива, че не знае какво друго да поиска, освен “щастие за всички”. Същото, което момчето си е пожелало на глас, тичайки пред него… Именно от тази сцена израства в техния сценарий запазеният във филма разказ за Бодливеца.

В съответствие с тази постановка, всъщност Зоната е начин за минаващите през нея – най-често сталкери – да се изразят чрез нея. Някои да загинат, защото са готови да умрат – било като Плужека от алчност, било като Кирил Панов, от жертвоготовност за науката. Други, примерно Лешояда Барбридж, са готови да се лишат от нещо, стига и да получат нещо. Останал без крака, но има пък хубави дечица – които обаче някой друг сталкер ще заведе в “месомелачката”… Трети, като Ред или Гуталин, всъщност не знаят какво искат. Те просто живеят живота си, както умеят. Ред се грижи за детенцето, което с жена му не са могли да имат, но неясно как все пак се е родило – за да се окаже, че е дете на Зоната. Също и за дошлия оттам отдавна починал негов баща…

И да, някъде сред тази Зона е Машината на желанията. Която сбъдва най-съкровените желания на човека… но само тях, никое по-повърхностно. Която в книгата е само загатната в това си качество. Но затова пък там най-много си личи, че всъщност Машина на желанията, Машина на израза на себе си, на най-съкровеното в себе си, е цялата Зона. С прозрачния намек, че може би всъщност такъв е и целият реален, обикновен, привичен наш свят.

В “Машината на желанията” разказът за Бодливеца се фокусира именно върху това качество на Машината. Разказът за сталкера, който водил в “месомелачката” един след друг хора, за да получава от Машината все повече пари. Завел накрая брат си, и се върнал без него, безумно богат… Но една нощ не издържал, и незнайно защо тръгнал отново към Машината, този път сам. Върнал се, за смайване на всички – и бил най-богатият човек на света. А на следващата нощ се обесил.

През целия сценарий тримата – Сталкерът, Професорът, Писателят – разгадават тайната на Бодливеца. За да разберат малко по малко, че след като е станал безумно богат, той е разбрал колко малко струват парите, и колко повече струва брат му. Че е тръгнал онази нощ, за да го измоли обратно от Машината, готов на смърт и на всичко. Че е минал през “месомелачката” в състояние, в което дори тя не е пожелала да го убие – защото вече не е бил човек за себе си, бил е по-зле от мъртъв. Че е стоял на колене пред Машината, и я е молил за брат си, предлагал й е всичко което има, живота си и каквото още може…

… Но накрая е получил само още пари. И е разбрал, че няма никога да може да върне брат си – защото обичта му към него не е истинска, а истински съкровена е единствено тази към парите. Че той самият не струва колкото човешки живот – струва единствено колкото презрените пари…

Такъв, сценарият вече е много по-подходящ за Тарковски. Защото той смята да внесе в него качеството, което е внасял във всички свои филми – религиозният мистицизъм. (Ако някой се съмнява в това ми твърдение, нека гледа “Иваново детство” и “Андрей Рубльов”, а след тях и “Соларис”.)

В “Сталкер” Зоната е въздигната в ранга на едно странно и непознато лице на Бога, или най-малкото на посредник към него (Андрей Райчев отбелязва това много точно). Символите на това са безброй – тлеещите въглени насред водата, затворените кръгове, до които водят някои пътища, белите панделки, връзвани на гайките… “Месомелачката” е олтарът, на който сталкерите, като жреци на този Бог, му принасят човешки жертви. (Аналогията с гълъба, който загива, за да отвори през нея пътя на нашите герои, е един от най-очевадните символи.) Подчертано е и небезразличието на този Бог към субектите му – той предупреждава новодошлия да се пази от едно изкушение, “защото го харесва”.

По време на пътя си през Зоната Писателят и Професорът всъщност извървяват пътя на себеопознаването, на разбирането какво всъщност е най-съкровеното в тях. И това разбиране им дава цялост и свобода, до степен да не изпитват вече нужда от Машината на желанията – нито като патерица в живота, нито като обект на отмъщение. Алюзията на Тарковски и тук е пряка – нашата същност е божествена, приобщаването към себе си всъщност е приобщаване към Бога.

Интересна е в този план ролята на Сталкера. От една страна, той е жрец на божеството-Зона, служител в храма му. Нему е дадено много, което на другите не е – дори след като те са получили приобщаване и умиротворение, “те пак не разбират”: той е едно стъпало над тях, дори след промяната им. От друга страна, той е останал точно така уязвим човек, както и те преди промяната. Обречен е да превежда другите през портата към Бога, и да страда, когато не могат да я преминат истински – но той самият няма право да я прекрачи. (Което пък поражда алюзията за наказан и въплътен ангел – а човешката му същност е деликатно внушение, че може би всички хора сме точно такива.) Осъден е да служи на Бог, който се явява в образа на кръвожаден жертвоискател, и без жалост отнася талантливите и търсещите (братът на Бодливеца) – или може би на състрадателен спасител, който спасява от този свят тези, които заслужават нещо по-добро. Изборът кое от двете всъщност е този Бог май е лично наш, и е субективен – възможно е те да са всъщност едно неделимо цяло.

(Впрочем, тезата за Избрания, който превежда през портата на спасението тези, които го заслужават, но той самият остава тук вместо тях, е развита блестящо в един друг филм – “Посетителят на музея”. Режисьорът му, Константин Лопушански, нашумя с “Писмата на мъртвия човек”. На въпрос на пресконференция дали не подражава на Тарковски, той беше отговорил: “Има ли нещо лошо в това да подражаваш на слънцето?”)

… Спомням си картинките “Магическо око” – уж шарения, в която не се различава нищо, но гледаш ли я достатъчно дълго и внимателно, внезапно виждаш в плоската картинка тримерен, ясно различим обект… Точно така, “Пикник край пътя”, “Машината на желанията” и “Сталкер” са три различни произведения, с привидно общ сюжет, гледащи от напълно различни гледни точки. Ако “Сталкер” е зен, тогава “Пикник край пътя” е изкуството да се поддържа мотоциклет. Какво е “Машината на желанията”, не зная – но може би пък е качеството. Което разделя и свързва двете страни на този дуализъм.

И слепва двете толкова различни неща в две страни на едно неделимо цяло.