Една сънувана София

Понякога сънувам една… хм… алтернативна София. Във вселена, в която историята е поела по леко различен път. Всеки път, когато се окажа в нея – а тя не се различава между сънищата, все едно е истинска – виждам и научавам разни неща за нея. Шантаво логични, както са някои сънища… И ми хрумна да разкажа за нея. Каквото съм запомнил – със сигурност много не съм.

Странна, но и интересна е. Точно както и реалната София, си има и хубавите, и лошите страни. Но аз съм попадал там надали и десетина пъти, обикновено за по максимум ден-два субективно време. Така че съм в ролята на турист – видял съм каквото съм смогнал, и е вероятно предимно хубавото. 🙂

Една странна подробност е, че ако съдя по вида на тази София – примерно леки коли и прочее – попадам в нея някъде между 1970 и 1975 г.По всичко личи обаче, че комунизмът я е подминал някак – изглежда като естествено продължение на времената от около 1940 година. И до момента не зная на какво се дължи тази разлика. Надявам се в някой сън да науча.

Друга подробност е, че всеки път съм любопитен защо съм там (и, като изключим повечето от първия сън, знам, че съм попаднал там насън). А се оказва, че има и други (много малко) хора, които знаят, че „не съм оттам“ – нямам представа откъде, в каква степен и т.н. Не зная дали някои от тях не знаят и защо съм там. Надявам се да разбера.

Първият ми сън започна с непознат ми парк, по средата с верига езерца, преливащи едно в друго. Не се усещах, че сънувам – стоях, зверех се на гледката и се чудех къде съм. В един момент забелязах един благ дядо, седнал на пейка малко настрани. И се реших да го попитам:

– Извинявайте, можете ли да ме ориентирате къде съм?

Дядото ме погледна, леко учудено в първия миг, след това се усмихна широко:

– Откъде си, момче?

Как да обясниш откъде си, като не знаеш къде си?

(Без да броим от колко време дори дядовци не са ми викали „момче“…)

– Ами… отдалече.

Той се усмихна още по-широко:

– Не се бой, няма нищо срамно да си от провинцията. Жена ми и тя е от едно луковитско селце, и какво?… Добре, успокой се. В Перловския парк си… Не си ли чувал за него?

– Не съм – признах си.

– За Орлов мост чувал ли си? Е, реката под него е Перловската. По течението ѝ е Перловският парк. – Дядото посочи с бастуна си наоколо. – Ти къде трябва да стигнеш?

Перловската река, която минава под Орлов мост? Тоест, това е София? Само че с парк около Перловската река, кръстен на нея?! Какво, по дяволите, става тук?!?!…

– Засега такова, просто разглеждам. Не ми е познато наоколо…

– Надолу по реката паркът е чак до ЖП линиите. Надясно е гара Подуене, наляво Сточна гара. Да си слязъл на някоя от тях? Или да трябва да стигнеш до тях?

Значи гара Подуене и Сточна гара също си ги има. Но на Сточна гара вероятно има как да слезеш от влак… Полудял ли съм?!…

– Не, не съм слизал на тях… – Какво да му кажа, че да не ме сметне за луд? Или престъпник?… Погледът ми мярна старомодни коли, може би някъде от 1970-те, които се движеха по улица отстрани на парка. – Докараха ме с кола. До Орлов мост. И сега разглеждам. Интересно ми е… – Последното поне не беше лъжа.

– Никога преди ли не си идвал в София?

– Не. – Със сигурност не и в София, в която има Перловски парк.

– Ако тръгнеш по реката надолу към ЖП линиите, ще минеш под мостовете на „Катедрална“ и „Регентска“. Наляво по тях двете е към центъра, надясно е Регентския квартал и след него Редута. Към центъра може и по „Руски“, от Орлов мост нагоре… Историята на София знаеш ли я?

Ха сега де? Знам ли я?

– Не…

Следващият поне час сладкодумният дядо ми разказваше за София. Май беше щастлив, че има с кого да си поговори. Частта преди Освобождението я попретупа, но оттам нататък беше доста подробен. И беше доста интересно…

След разказа му тръгнах надолу из парка, по течението на реката. Докато зяпах, пред погледа ми попадна излегнал се на една пейка клошар. Направи ми впечатление, че дрехите му са много вехти и кърпени, но чисти. Той също ме изгледа в отговор:

– Кво си ме зяпнал? – Не враждебно, но с някаква умора, стигаща до досада.

– Аз… Не знам какво. Не знам даже защо съм тук. Не знам къде е това тук – признах си.

– Къде требваш на некого си.

– Че на кого съм изтрябвал?!

– Па откъде да те знам?! Ти му требваш, не аз, ти си го намирай.

– Как ще го намеря?!

– Щом си стигнал къде не знаеш къде си, и него ще го намериш, немай грижа… – Той ми обърна гръб и се приготви да спи.

Чак тогава изведнъж ми просветна – това е сън! Не съм полудял, не се е случило нещо шантаво, просто сънувам!… Ако знаете какво облекчение изпитах! 🙂

… И наистина всеки път, когато попадна насън в тази София, се оказва, че мога да свърша по нещо (всеки път различно), което е дребно, но полезно за някого. Като правило за незначителни хорица, които нямат понятие, че „не съм оттам“. На един му помогнах да си прибере стоварените пред оградата му въглища. На друг му намествах изкълчена ръка. Трети ме помоли да го изчакам на улицата – аз се съгласих, и въпреки че дори не разбрах защо му е нужно да го чакам, той после се съдра да ми благодари…

Има доста за разказване, сигурно ще се точи и в последващи записи. А и ако пак сънувам тази София, нищо чудно да науча и някакви нови неща.Един-два пъти дори се е случвало да се окаже, че предишен път съм разбрал нещо неправилно. 🙂

Историята на тази София

Събрал съм я от няколко разказа от хора. Основно от дядото, за който споменах преди (срещал съм го и в още един сън, и там също разказа интересни неща).

Накратко – докъм 1890 година не ми е известно в нейната история да има нещо значимо, което я различава от реалната.

Първите разлики започват с доста сериозно наводнение на Перловската река през 1889 година, което не се е случвало в реалния свят. Тогава тя е доста извън града, София е до кръстовището на Университета. Правят се планове нивите между тях да бъдат регулирани за жилищно строителство. След незапомнен няколкодневен пороен дъжд обаче реката се разлива, задръства се на няколко места със съборени и довлечени дървета и превръща няколко километра от коритото си край София в няколкостотин метра широко блато, което престоява така почти месец. Околните ниви също са така накиснати, че хората решават, че там няма как да се строи стабилно. Развитието на града в тази посока спира, той започва да нараства на запад, към днешния площад „Възраждане“. Орлов мост си остава нереализиран проект, над реката е направено само простичко дървено мостче, което едва издържа каруца.

По случай новия 20 век градът урежда конкурс за главен архитект, който да ръководи и регулира строителството му. Конкурсът е спечелен от австриец на име Франц Щайнмайер, и въпреки само 35-те си години, с отлични препоръки. Оказва се много талантлив архитект, но и с мания за величие и много труден за погаждане с него. Претенциите му да определя облика на града са направо диктаторски. Изключително красивата му визия обаче убеждава общинарите да го търпят и да приемат исканията му. А и извън въпросите на градския облик той се оказва разбран и полезен.

Поканени от него австрийски и германски инженери и архитекти преценяват нивите между София и Перловската река като най-обикновена почва, създала повърхностно впечатление за нестабилност поради извънредно природно бедствие. (Оттогава реката е прииждала няколко пъти, но никога дори близо до чак толкова.) По техен съвет коритото на реката е прочистено от възможни пречки и под бъдещите квартали са прокарани дренажи, които частично успокояват населението. Въпреки това обаче никой не посмява да строи на по-малко от стотина метра от реката.

След 1905 г. от Русия пристига в България именитият архитект Михаил Вознесенский, подгонен заради връзки с революционерите. Приет е радушно от общинарите и с крайна неприязън от Щайнмайер (която мигновено става взаимна). Хитрите общинари решават, че ако тези двамата се конкурират, може да има доста полза за града. Назначават Вознесенский на някаква измислена длъжност, която по същество дублира тази на главния архитект. Мигновено двамата с Щайнмайер влизат в конфликт кой какви права има. Общинското ръководство предлага австриецът да се занимава със същинския град, а руснакът да отговаря за строителството в новите квартали около него. Сметката се оказва вярна – и двамата започват да се борят кой ще се покаже по-кадърен от другия.

Щайнмайер се оказва майстор на подредеността и униформеността. В реалния свят през 1930-те е имало опит центърът на София да бъде оформен в стил сецесион, но е направено твърде малко. В София от съня ми този опит е започнат още с идването на Щайнмайер и е доведен почти докрай. Той прокарал около 1905 г. през общинския съвет наредба, съгласно която всички сгради в центъра трябва да бъдат строени в такъв стил. На два пъти видях центъра – наистина е впечатляващо красив. Сградите са не само едностилни, но и чудесно се връзват една с друга. Почти постоянно из града някъде се снима по някой филм за 1930-те, използвайки го като декор. Немалко магазини дори са оформени отвън по подходящ начин, за да не се налага да ги дегизират при снимки на тяхната улица.

Приносът на Вознесенский е по-труден за описване, той използва за всеки квартал различен, унифициран за квартала стил. Колоните, които поддържат неговия Орлов мост, са отлична комбинация от стила на запазените и днес в реалния свят колони на Лъвов мост и колоните на мостовете над Нева в Санкт Петербург. Кварталът на изток от Перловския парк, между Орлов мост и Военното училище, е застроен с къщи, проектирани по и в духа на негови ескизи – трудно е да се опише стилът им, малко като италиански вили, малко като византийски… Кварталът от другата страна на моста, откъм центъра на София, е от къщи, почти всички окичени с много дърворезба, и стилът ѝ съдържа елементи от руска, финландска и шведска дърворезба, и дори от холандски гравюри. Покрай реката на север от железопътните линии се простира бивша промишлена зона – когато я зърнах, само някои от сградите все още бяха индустриални, други бяха преоборудвани за жилищни. Но имаше и новопостроени жилищни на мястото на съборени фабрики – те също спазваха „индустриалния“ стил на квартала, приличаха на заводски сгради.

Двамата са продължили да работят по София до Втората световна война. Тогава управлението на града е съобразено с нуждите на войната и те двамата са пенсионирани. (Към този момент Щайнмайер е на 75 години, Вознесенски е на над 80.)

Наскоро след войната имало решение на Народното събрание София да не расте повече, за да не се задръства управлението на държавата и да не се налага да се мести столицата другаде. (Имало фракция депутати от Велико Търново, които били гласували срещу това предложение, и вестниците тогава били пълни с карикатури по темата. Подозирам, че властта тогава надали е била комунистическа, щом е имало несъгласни и гласували против.) Било ограничено както разширяването на града като територия, така и повишаването на гъстотата на застрояване и на етажността на сградите. Въпреки това обаче хора от цялата страна идвали в търсене на работа и се тъпчели в града, или се заселвали в околните села и градове и пътували до София ежедневно. Мерките поминъкът да се разпредели и около София и извън страната помогнали, макар и не напълно.

Това вероятно е причината тази София да е май доста по-малка от реалната. Не съм стигал до границите ѝ, не съм виждал нейни карти, но дребни неща го подсказват:

• за трамваите по „Руски“ и „Иван Асен II“ бях чул веднъж някой да споменава, че трябва да побърза да хване последния трамвай – живее чак на последната спирка, на края на града („като погледнеш от балкона на изток, се вижда чак Новоселци“), и ако го изпусне, ще има почти час път пеша (от Университета).
• бях запомнил споменаване, че „лудницата е на края на града“. Не разбрах за коя лудница става дума, но контекстът предполагаше да е близо до Пловдивското шосе – тоест, реалната „4 километър“ / „Свети Наум“. Тоест, квартали отвъд нея няма.
• от друго споменаване разбрах, че спирката на „Пръстена“ за квартал „Изгрев“ се казва „Петър Дънов“, и че кварталът и промишлената зона до него са откъм северната ѝ страна, а откъм южната има лозя и после ниви от тях до Симеоново…

Подозирам, че „Пръстена“ (обиколна линия на електрички) е по края на града, и може би е официалната му граница.

Как изглежда тази София

Орлов мост

Първата работа на архитекта Вознесенский е била да развие града на изток, и започва с реализиране на проекта за Орлов мост. Само с две ленти тогава, мостът е с около метър по-високо (на око) над реката от реалния. Стои на три колони, подобни на тези на Лъвов мост, и има към двайсет метра общ просвет – да са сигурни софиянци, че при повторно наводнение реката няма да може да залее моста.

По-късно на два пъти е разширяван. Към времето, в което го видях, основният мост е по три ленти в посока, само за автомобили. От двете му страни има по-малки пешеходни мостчета; между него и пешеходното мостче от северната страна има мостче с трамвайна линия. По дължината си основният мост е ограден с шумоизолация, изрисувана и от към моста, и отвън с гледки на парк.

Перловският парк

В реална София – ако не сте виждали – Перловската река тече от Орлов мост до жп линиите в корито по средата на булевард, с по 2 ленти от всяка страна. И в съня ми реката е по средата на булевард с по две ленти от всяка страна, но заради опасенията на софиянци от наводнения и заливане коритото на реката е около 120 метра широко. (Теренът около него, особено от югоизток, е задигнат, като 20-тина метра широка дига,по която върви булевардът.) А за да не се губи напразно площта на коритото, тя е парк – Перловският парк. Повечето пъти, когато попадах насън в тази София, се оказвах някъде в него или край него – затова и го познавам най-добре и го описвам.

По разказа на сладкодумния дядо от парка, отначало реката просто е течала в плитко корито през парка, който е бил терасиран откъм страните надолу към нея, за да може низината му при нужда да поеме и голямо наводнение. Било е забранено в него да се садят дървета и поставят пейки, да не задържат боклуци, които да задръстят коритото.

Когато го видях, реката е разделена на участъци от по няколкостотин метра, които са завирени с ниски стени и превърнати в плитки – май не повече от метър дълбочина – езерца. При стените се образуват мънички водопадчета. Всяко си има име и е оформено по различен начин. В някои езерца се карат лодки. Водата им е чиста, опазили са я от канализацията. Дъното им е настлано с плоски камъни, блатясали или жабунясали места няма. Не знам кой и кога ги е оформял.

В парка има посадени доста дървета (разположени така, че носени от наводнение неща трудно да засядат в тях). Храсти обаче няма, забранени били. Има и доста каменни пейки.

Виждал съм парка само в участъка от Орлов мост до жп линиите. Знам обаче, че продължава и над Орлов мост, не зная докъде. Как изглежда реката от жп линиите нататък също не зная, освен че там е бивша индустриална зона. Към момента, в който съм я мярвал отдалеч – смесена за индустрия и жилища.

На три места места над парка (в познатата ми негова част) по мостове, високи колкото да мине човек под тях, пресичат улици. Едната е Пловдивското шосе (в реалния свят Цариградско), по Орлов мост. Другата – „Катедрална“ – в реалността е „Оборище“. Третата – „Регентска“ („Янко Сакъзов“ / „Мадрид“). На няколко места над коритото на реката има нисички пешеходни мостчета. По стените на повечето водопадчета също може да се пресече.

Първото след Орлов мост водопадче е известно като „Лъвовете“ и е често място за срещи – „ще се видим на Лъвовете“. Стеничката, която прегражда реката, е от бял мрамор. На нея има осем лъвски глави: при нормален дебит реката тече през устите им и човек може да прекоси реката по стеничката и по тях, без да се намокри. (При наводнение просто прелива над тях.) Пейките по алеята, която тръгва от краищата на стеничката настрани, също са от бял мрамор.

Второто водопадче всъщност не е истински водопад – гранитната стеничка е полегата и водата се стича по нея. Викат му Подлизника. Първоначално е носело някакво високопарно име, но вече само историците знаят какво е било.

Третото е известно като „Щитовете“ – стеничката му е оформена като редица каменни щитове. На източната страна на парка при него започва хълмът, на който е Софийското военно училище, и там е официалният вход за училището. (В реалния свят там е Военна академия.) Предполагам, че оттам е и оформлението на водопадчето.

Четвъртото също е имало някакво официално име, но всички му викат „Светеното“. Вероятно на шега – по думите на сладкодумния дядо, там някъде е бил последният мръсен канал, който още се е оттичал в реката. А може би и защото точно под него минава над парка и реката улица „Катедрална“. Стеничката му е гранитна, без украшения, в двата ѝ края има издълбан в камъка по кръст.

Петото е известно като „Регентското“, и е точно след улица „Регентска“. При стеничката от двете страни на реката има две много масивни и луксозно изглеждащи каменни пейки, прекоросани „Троновете“. Около тях винаги се въртят ята гълъби и почти винаги се намира кой да им хвърля хляб около пейките. Говори се, че общински служители всяка сутрин по зазоряване мият мястото от курешките. 🙂 Рекичката претича през стеничката през три плитки улея, оформени като чучури.

Шестото е точно преди железопътните линии и му викат „Мелницата“. Сладкодумният дядо ми каза, че е понеже някога там имало воденица, но подозирам, че не е истина – водата няма достатъчно пад. В камъка на стеничката има изрязани две риби с железничарски фуражки. Пак по информация на дядото, рибите ги издялкал вече след построяването на стеничката някакъв зевзек, който се представил за нает от общината скулптор. Хванали го и в общинския съвет имало голям спор дали да го наградят или да го глобят. Накрая взели соломоново решение: наградили го и го глобили с една и съща сума.

Булевард „Руски“

И там също е „Руски“ – пише го на сецесионово-бароково оформени табели на всеки ъгъл. 🙂 По него върви трамваят, който идва при Орлов мост откъм „Иван-Асен II“и покрай Университета, стига до тамошния булевард „Мария Луиза“ (не знам как се казва той там) и завива по него. На изток от Орлов мост се казва Пловдивско шосе – май сънуваната София е по-патриотична от реалната. 🙂

Изключения от сецесионовото оформление са Народното събрание, сградата на БАН и двете посолства до нея – те изглеждат както си ги знаем. (С изключение на оградите на посолствата, които са в сецесионов стил.) С такъв стил елементи е оформен дори Военният клуб, чиято основна сграда се простира чак до пряката, отделяща го от посолствата. Да си призная обаче, сецесионовите мечове, щитове и копия ми изглеждаха леко странно.

В този стил е оформен и полукръгът сгради срещу Народното събрание, само май е по-широк от реалния. Трамваите минават между Народното събрание и паметника на Николай Втори. Той си е какъвто го знаем, с една разлика – единият крак на коня е вдигнат. Странно – не бих очаквал руският цар да е ранен във война. Но… сън. 🙂

Сградите от тази страна продължават в същия стил по „Руски“ към центъра. Градинката срещу Военния клуб си я има, но я няма характерната дупка. (И улица „Аксаков“ – не знам дали и там се казва така – си минава между нея и сградите, които сега прилягат към нея.) Отвъд нея сградите са доста подобни на реалните, може би дори същите, само поукрасени. Срещу тях обаче градинката отстрани на Руската черква я няма – на нейно място на ъгъла на „Руски“ и „Раковски“ (която си се казва така) има сграда, доста подобна на тази по диагонал срещу черквата, със също такова кубе. Самата черква си е същата, но е прикрита между тази сграда и сградата от другата ѝ страна (почти близнак на ъгловата, твърде различна на вид от днешния Етнографски музей), и от нея се вижда почти само характерният ѝ вход.

Дворецът някъде през 1920-те е бил съборен, за да бъде изграден нов. Новият е красив – четири високи етажа, филигранни решетки и балкони, кубета, четири кули по краищата. Запазил е някои красиви неща от архитектурата на стария. Дочух от събеседник, че бил изграден с държавни средства, след като царят бил се съгласил да го използва, но да не бъде негова собственост.

(И досега не знам дали тази България е монархия или република към момента, в който я сънувам. Въпросът никога не е повдиган в сънищата ми, нито съм забелязал нещо, което да ми дава отговор. Също така до момента нямам представа какви са границите на тази България или какво става извън нея.

Нито помня да съм видял някакъв признак на идеологии и прочее. Пред входа на Военното училище имаше две български знамена, но не съм запомнил дали на тях има герб и какъв може да е. Още един-два пъти съм виждал български знамена по балкони и прочее. Не съм видял каквото и да е друго знаме: минавал съм покрай посолствата по „Руски“, но не съм запомнил. Нито съм видял разпространени символи на фашизъм, комунизъм, монархизъм, републиканство или каквато и да е друга идеология, която мога да идентифицирам.)

Откъм страната на двореца под него ги няма площад „Жельо Желев“ и Партийният дом. Вместо тях продължават сгради, подобни на тези срещу Руската черква. Измежду тях излиза улица „Малко Търново“. Малко по-нататък от нея в „Руски“ се влива „Дондуков“ (който там май не се казва „Дондуков“, но не запомних как, и е по-тесен от реалния), почти перпендикулярно, като за целта в последния момент прави завой. След него продължава същата архитектура, чак до „Мария Луиза“.

Градската градина си е срещу двореца и си е същата, само дето в нея не личи да е имало някога мавзолей. За мое учудване, площадът между тях си е с характерните жълти павета. Народният театър си е където и какъвто го знаем и пак се казва „Иван Вазов“. Художествената галерия в дъното му пак си е Художествена галерия, но изглежда по-нова и е доста по-голяма – по цялата ширина на градината (гранд хотел „София“ го няма) и е на пет или шест етажа.

След Градската градина сградите покрай „Руски“ отново са подобни на тези преди нея. БНБ, Президентството и „Шератон“ ги няма, вместо тях е редица сгради покрай „Руски“, чак до „Мария Луиза“.

Пропускам дребните пресечки – по спомен горе-долу съответстват на реалните. Всички си приличат – уличка колкото да се разминат две коли и широк между метър и половина и два метра тротоар.

Градският транспорт

Тази София май няма метро, но има вместо това вътреградски електрички, един вид надземно метро. Вървят по влакови релси и на места ползват ЖП линиите. Изглеждат доста по-леки от реалните електрички – стандартната ширина на влак, но с по-нисък под, наравно с перон на гара (по спирките им също има издигнати перони), по-малки колела, нещо средно между влак и влакче за метро.) Токовземателите им обаче са много високи – по линиите им спокойно минава влак. Спирките им са по-нарядко от тези на трамваите, горе-долу колкото наблизо са спирките на метро.

На 10 минути вървят в двете посоки по „Пръстена“ – двойна линия, която пресича ЖП линиите някъде при Слатина, минава „по края на града“ през Слатина, под Изгрев, под Лозенец, край Южния парк, по реалния бул. „Гешов“, под Княжевското шосе („Цар Борис III“), където е реалната Красна поляна, през горе-долу Захарна фабрика, заобикаля квартали на север от Централна гара и стига пак до Слатина. Мярнах ЖП линия, която се отделя преди гара Подуене и върви по реалното „Ситняково“ нагоре, не зная докъде – и на нея имаше спирка за електричка. (Когато я видях, по нея обаче минаваше влак – дизелов локомотив и десетина товарни вагона.) От споменавания съм подразбрал, че електрички пресичат града и някъде в Ючбунар, а и другаде.

Електрички пътуват и до съседни населени места. Мярнах на гара Подуене тази, която пътува до Новоселци – беше претъпкана, въпреки че беше към двойно по-дълга от вътреградските. (Те май са по осем вагона, поне повечето; тази беше поне петнайсетина.)

Доста от градския транспорт са трамваи. Теснолинейни, оформени сецесионово, често претъпкани. Клатят се при движение така, че аха-аха да изхвърчат от релсите. Забелязах, че всеки трамвай има униформен кондуктор. Тролеи или жици за тях не видях. Автобуси мярнах веднъж-два пъти – очевидно ги има, но са малко.

Центърът май е забранен или ограничен за автомобили – единият път, когато ходих натам, почти не видях автомобил. Извън него проблемът с паркирането изглежда тъжен като в днешната реална София. Не забелязах да има платени зони или подобни неща. На няколко места имаше железни конструкции, които бяха многоетажни паркинги – паркираш колата в подемник, той я вдига на съответния етаж и оставя там на някое място. Всички бяха претъпкани.

Любопитни подробности

Магазинчетата са предимно малки, големите са рядкост. Имената им обаче оставят шантаво впечатление: предимно в стила отпреди 1944 г. са, и на моменти когнитивният дисонанс е пълен. Примерно „Хлебопродавница Куюмджиев“ – иди дойди. Но „Телевизори Бошнаков и синове“… хм. Някои направо бяха комични, примерно „Електриджийски услуги Светлина“, или пък „Шопски пазар „Кой разбира, тук се спира““… На ъгъла на „Регентска“ и Перловския парк, долните три етажа от сградата са заети от магазин с табела „Домашни машини Сименс“. От това, което мярнах през витрината, става дума за домашна техника – хладилници, перални, климатици и подобни – и изглежда като да е представителството на фирмата. Всъщност, самият език е едва доловимо… не точно старостилен, има и много модерни (като за 1970-те) думи, но като че е ли наследил повече от българския език от първата половина на века. Официалният правопис май е съвременният, но доста табели на магазини са изписани с носовки, двойно е-та и подобни букви.

На доста от табелите пише гордо и кога е основан магазинът. На „Регентска“, близо до гарата, има „Баничарница Подуене“, която била основана през 1842 г. Нямам представа истина ли е. 🙂

Застане ли човек на на моста на улица „Катедрална“ над Перловския парк, може да види в посока центъра познатите златни кубета. Не знам обаче как се казва там въпросната катедрала, кога е построена и т.н.

На няколко пресечки от реката, между Катедрална и Регентска, е мястото, където в реалния свят беше дворът на дядо ми. В един сън отидох дотам да го видя – на мястото имаше кооперация, също така безлична като другите наоколо. Не се поинтересувах кой живее в нея.

На няколко пъти срещах по улиците военни – най-вече около Военното училище. Всичките бяха с чисти и отлично изгладени униформи, идеално лъснати ботуши, напета стойка и поведение все едно са излезли от патриотичен филм. Странно – нямам особено уважение към армията, от кой зор ще сънувам такива образцови офицери? 🙂

Населението на Софийското поле в съня ми май не е по-малко от реалното – просто изглежда е по-разпределено. В един разговор бях дочул, че гара Новоселци е в рамките на град Новоселци (в реалния свят май Елин Пелин), и че там има огромен военен завод с близо 20 хиляди души персонал – „към една трета от града работи в него“. (Заводът има и цивилни производства – например споменатите по-горе електрички май се сглобяват в него. Човекът, когото подслушах да споменава за завода, каза на събеседника си, че работи на тяхното сглобяване. Доколкото разбрах, заводът си има и вътрешна гара.) Тоест, населението на Новоселци вероятно е около 100 000 души. По други косвени неща бих предположил, че и доста други градове из Софийското поле са значително по-населени от реалните.

Електричките между Централна гара и Новоселци са на 15 минути. Със същата честота има електрички от Централна гара и до Бухово, Курило, Банкя, Костинброд и Божурище. В един от сънищата си бях намерил разписание на електричките от София до околните населени места, забравено на една пейка в Перловския парк. Помня, че електричката до Божурище имаше три спирки в Божурище и една, кръстена „Летището“, след него – може би летището на сънуваната София да е там. Тази към Бухово се отделя на гара Подуене от линията за Пловдив (по която върви електричката за Новоселци), и имаше (по памет) след това спирки „Слатинска река“, „Полкът“, „Враждебна“, „Япаджа“, „Брезата“, „Челопечене“ и две спирки в Бухово.

… Ако пак сънувам тази София, може би ще допълня този запис с каквото още съм запомнил. 🙂