Предусещане за пролет

Днес по някое следобедно време пресякох парка на Красно село. Малко паркче, притиснато между княжевските трамваи и блоковете на комплекса. С полуразчистени улички край него, напомнящи повече паркови алеи…

Различните хора предусещат пролетта по различен начин. Алекс например – по огъня, бил той запалени стърнища или друго. Аз – по усещането за предстояща пролетна чистота.

Не зная откъде идва това усещане. Рязка тръпка, която по необясним начин свързва несвързани неща. За пръв път чута по радиото мелодия – с отдавна прочетена книга. Случайна гледка на заснежено планинско било – със спомена за лятото, и миризмата на препечен хляб край палатката, и смеха на момиче. Суховат израз в скучен доклад – с пъстрия свят на шестгодишното дете, и сладоледа на клечка…

(Понякога съм успявал да уловя тръпката, и съм я анализирал внимателно, с настървението на ентомолог от 19 век. Случвало се е да открия основата на аналогията – сходна степен на извивка, в тона на мелодията и в хода на повествованието на книгата; аналогията на звъна на чанове, и пукането на съчки в огъня, чути някога на планинска екскурзия – със звъна на смеха, и огъня, на който се препичат върху тънки пръчки филийките… А се е случвало и да не успея да я открия. Може би просто подхлъзване на уморените неврони, случайно “късо” в дефектна синаптична връзка, флукс в погрешно изградена аналогия…)

Този път усещането ме заля отведнъж. В първия момент едва не се олюлях от силата му. Беше такава, че спокойно можех едновременно да му се наслаждавам пълноценно, и да търся откъде идва. Тракането на трамваите – с далечно тракане на влак през планински проход? Мммм… още месец само, и как свежо ще е всичко! Рязката смяна на топла вечер преди два дни с буен, натрупан прясно, още девствено чист сняг – с познати вече привички на Баба Марта? Изгарям от желание да видя разпукващите пъпки на дърветата, да докосна някоя, както юноша докосва косите на тепърва разцъфтяваща девойка…

Пътеката пред краката ми.

Черен асфалт, очертан с великолепен контраст на фона на огрения от слънцето бял сняг от двете страни. (Силната светлина свива зениците ми, размазването от астигматизма намалява, затова виждам толкова контрастно…) Абсолютно чист, вероятно издухан от резкия вятър точно преди да започне снегът – а след това отмит от разтапянето. И на всяка крачка – кристално бистри локвички снежна вода, чак да ти се прииска да отпиеш от нея, сякаш си далеч нагоре в планината, пред ручейче, ромолящо сред преспите.

Ето го, предусещането за пролет. В бистрите локвички по пътеката – така бистри, както е само водата от разтопен сняг.

Още когато в събота сутрин се работеше, бях забелязал – харесвам съботния следобед повече от неделята. Защото носи в себе си предусещането за неделята после, обещанието за предстояща свобода… Точно така, предусещането за пролет няма силния, опияняващ вкус на пролетното пробуждане – но е още по-чисто и девствено от него.

И сега, забелязал го, се усмихвам. Ще минат седмица-две-три, и пролетта ще дойде. С дъха си, със силата си, с пробуждането и отнемащото дъха пиянство от свежест, подобно на влюбване. С гениалното в неповторимостта си “та всяка пролет всеки лес различно е зелен”. С дъха на цветовете, с усмивките наоколо, с топлината на слънцето…

Но това ще е след седмица-две-три. Всяко нещо – с времето си. А сега е времето на предусещането – чисто и девствено, като слънчево ранно детство, още неусетило тласъка на хормоните. Тепърва преоткриващо света, погледнало го с учудени и възхитени очи.

Поглеждам към локвичката – в нея се отразява искрящият поглед на дете… Не, сам съм – отражението е моето. Просто за миг съм се почувствал дете, и това някак е проличало в очите ми… За миг се засрамвам, аха-аха да се огледам дали не ме е видял някой. После се усмихвам, и гордо се оглеждам, със същия този поглед.

Не ме е страх, че мога да бъда дете. Гордея се с това. И ако някой не разбира колко добро, чудесно и нужно нещо е това умение… мога единствено да го съжаля.

И да пожелая умението да бъдат деца на всички. Струва си.