Вчера писах за пролетта, и споменах Алекс. Едва днес обаче смогнах да прочета осмомартенските впечатления в блога й, и направо подскочих. Защото вчерашният ден беше минал под знака на едно подобно впечатление, и продължението му.
Някъде към обяд, на спирката на трамвая на “Славейков”, чакаше симпатично момиче. Някъде осемнайсет-двайсетгодишно. Чанта и ботушки на висок ток в тон – ботушките не нови, но съвсем запазени, чантата поизтъркана. Луксозен чорапогащник, сигурно пазен за празнични дни. Не скъпа, но стилна поличка под късо палтенце. Вързана на опашка коса.
(ама големи коцкари сме мъжете – откъде само почнах да описвам горкото момиче…)
Докато дойде моят ред на опашката пред съседната сергия, към нея вече се беше приближил някакъв момък. Като го видях, неволно се усмихнах – дебеловрат, напомпан от тренировъчната зала, но оръфан и окъсан. Небрежен, но и не особено паралия. И с китка започнали да повяхват цветя от труден за определяне вид.
– Ъъъ, драсти. Честито… На.
– Мерси.
– Ма нема ли да ги земеш? За тебе са.
– Благодаря. – Слаба усмивка.
– Да поразпуснем довечера? Запазил съм места за Велвет, щели да имат нови мацки днес…
Беше вече време да тръгвам, и бързах. Но нещата внезапно ме настигнаха няколко часа по-късно.
Шосето беше добре почистено, но осветено единствено от фаровете ми, и странно пусто. До София оставаха още доста километри, и както обикновено, бях потънал в мисли. Във въпроси, на които нямах как да дам отговор.
Пътят е като сеанс по хипноза. Плавните завои, прелитащите крайпътни стълбчета, равномерното нижене на маркировката… Усещам с ъгълчето на окото си как на седалката до мен седи нечия сянка. На едно момиче със старателно пазени за празник, сигурно единствени нови дрехи, с простоват и грубоват приятел… И чака.
Чакам и аз. Да, любопитен съм – но ме е срам от въпросите. Дори пред сянката на случаен спомен.
– Питай, де – накрая не издържа тя.
– Кхъм… Приятелят ти май не владее изтънчени обноски.
Тя се поколебава. След това въздъхва леко.
– И не само. В главата му освен бокс и стриптийз друго няма. Една книга не е прочел през живота си.
Премълчавам си, но тя сякаш е чула неказаното.
– Такъв е… Не е изтънчен, не е образован, не е културен. Подпийва свръх мярката. Освен за бокс, за друго не го бива, един бушон не може да оправи…
– От колко време си с него?
– Към две години.
– И защо?
Тя отново замълчава за момент.
– Защото е мъж.
– ?
– Просто е мъж… Затова.
– Какво ще рече да е мъж? – питам внимателно.
Нямам предвид дали го бива в леглото – и тя ме разбира без думи.
– Не знам… Не мога да обясня. Просто е.
– Ако една жена не може да каже какво прави мъжа мъж, кой ще може?
– Хм… Ти можеш ли да кажеш какво прави една жена жена?
– … Права си, трудно е… Но все пак? Може би жените могат…
Тя се обръща към мен, и внезапно лицето й се разкривява. През чертите й прозират други – моите собствени.
– Ти забрави ли, че всъщност говориш със собственото си въображение? Не можеш какво е жена да дефинираш, а очакваш пак от себе си определение какво е мъж!
– М-да… Наистина бях забравил за миг.
– Дори не съм жена – теб в друга, фантомна опаковка съм. Продукт, драги ми Келвин, на океана на спомените и мислите ти. Една създадена от въображението ти Харей, нямаща нищо общо с оригинала – защото не знаеш за него нищо.
– Знам за него много. Как внимава да не нацапа ботушките си. Как търпи недодялания си кавалер. Как… Щом наистина си част от мен, знаеш колко много неща мога да извадя и от по-малко.
Тя леко свежда глава.
– Не ми се сърди… Не мога да ти отговоря. Дори не съм истинска – само измислена от теб сянка съм.
– Хм…
– Моля те, пусни ме. Време ми е да си тръгвам.
– Къде?
– Обратно при него. Той ще се радва, ако ми е приятно на вечерята…
Когато отново хвърлям поглед с ъгълчето на окото, седалката до мен е пуста. И, в добавка към останалите, ме мъчи нов въпрос.
Колко истинска е тази… моя Харей?
И докато се чудя и карам в тъмното, забелязвам, че тя се е появила отново. Този път в очите й има повече блясък и като че ли излъчва настроение. Не смея да се обърна направо към нея, но забелязвам, че вече не седи отпуснато на седалката. Струва ми се, че е обърнала лице към мен и ме гледа.
– Не се мъчи с излишни въпроси. – започва тя.
– Защо? – питам, без да откъсвам поглед от пътя.
– Защото нещата понякога са учудващо прости, макар да ти се иска да ги проучиш в цялата им сложност. Ето, например, сега ти реши, че аз съм нещастна с него и че не си подхождаме. Не е така. Той е най-добрият в компанията ми. Не, не ме прекъсвай, хората край мен са такива. А за него съм сигурна, че колкото и да е грубоват, ще ме защити ако някой друг се опита да ме нарани. И това ми харесва. Искам силен мъж до мен. Знам, че ме обича. Само това, но ми стига.
– Не знаеш колко много изпускаш. – вмятам горчиво. Тя седи до мен в цялата си скромна прелест и обича друг, друг, който в сравнение с мен е нищо, личинка с мускули някаква…
Изведнъж тя се засмива и смехът й не е такъв, какъвто съм очаквал. Но поне е разбрала.
– Не се тревожи за мен! Не се тревожи и за себе си. Всеки получава това, което заслужава, разбра ли. И ти, и аз… Всичко е толкова просто!
– Не знаеш колко много изпускаш – повтарям аз като развалена плоча.
– Да, но ти не знаеш колко имам. Вече наистина трябва да тръгвам. Сутринта бях малко уморена и сигурно ми е личало, но моето време е вечерта, а тя вече започва. Може да се видим пак някоя вечер. И тогава ще ти се сторя различна.
Тя се усмихва, допира два пръста до устните си, и докато ги отлепя изчезва в мрака.
Оставам сам в колата, на тъмната магистрала. Всъщност, не, далеч пред мен изгрява букет светлини. Градът лети насреща ми. Градът, пълен с милион хора. Градът, където ме очаква нечия усмивка.
🙂
Да си призная, не бях тълкувал нещата така. Отначало ме беше развеселила недодялаността на момъка, неумението му да се държи културно. (Момичето беше на не повече от двайсет… да очаквам нещо от него би било направо педофилия.) А после се замислих – всъщност колко “истински” е призракът, който въображението ми призова? И как стана така, че за миг се подлъгах да очаквам от него отговор, който нямам как да дам?…
Но иначе, описанието страхотно ми хареса! Защо не съм виждал твои произведения, Itilien? Не си права… 🙂