И пак сънуваната София

Бях разказал в предишен пост за една сънувана София. Е, пак я посетих тази нощ. Че и околностите ѝ даже. И сънят беше интересен, и позапомних доста неща от него.

Сънувах как седя на единия от Троновете – това са две големи каменни пейки в Перловския парк, по течението на Перловската река, точно след моста на ул. Регентска (в реалния свят – бул. Янко Сакъзов / Мадрид). Гледката беше скучничка – обедно време (ако съдя по слънцето), очевидно делничен ден, паркът почти празен… Спомних си, че това е сън, и реших да се разходя наоколо. Току-виж видя нещо интересно.

Още докато минавах покрай големия магазин на ъгъла, с табелата „Домашни машини Сименс“, видях как се опитва да излезе през вратата му мъж, понесъл голям кашон, очевидно с някаква техника вътре. Кашонът се беше закачил на дръжката на разтворената врата и не излизаше навън, а носачът му нямаше как да види проблема иззад него. Без да се замисля, направих две крачки натам, подхванах кашона и го откачих. Мъжът излезе навън и ме изгледа иззад товара си:

— Момче, ще ми помогнеш ли да го пренесем до гарата? Не е тежък, ама е несгоден за сам човек.

Че какво друго имах да правя? Пък и… „момче“? Мъжът беше на към четиридесет, в реалния свят той би бил за мен „момче“. (Ех, какви сме млади насън…)

На кашона имаше нарисувано вероятното му съдържание – наглед шкаф с отворена врата и странни метални вратички вътре зад нея. Усетих се какво е чак когато мъжът гордо заяви, че е подарък за жена му. Беше сравнително лек като за пералня. И такава конструкция не бях виждал – странична врата със страничен достъп към барабана, с вратички в страната му.

— И Бош са хубави, и Шкода, ама от Сименс по-добри няма! – обясняваше той. – Монтирал съм поне десет – каквото е Сименс, няма разваляне! Надживява собственика!… Ти накъде си после?

— Все ми е едно. Днес ми е свободен ден. – Какво друго да му кажа?… И значи в „реалността“ на сънуваната от мен София ги има Бош, Шкода и Сименс? И правят перални, освен вероятно и другото? Хм.

— Да те спазаря тогава да ми помогнеш до Новоселци? Билетът и обратно е от мен, и ще ти платя за носенето.

— Не ми трябва плащане, просто ще ти помогна. – За какво са ми сънувани пари?

— Добре, ама тогава черпя!

Кръстовището пред гара Подуене се оказа малко по-голямо от това от детството ми, макар и по-малко от сегашното. „Регентска“ е с по две ленти в посока и преди него, и след него, където се спуска под ЖП мостовете. „Ситняково“ – така се казва и в съня ми – е със същия габарит като „Регентска“, но от страната на центъра покрай него минава и двойна ЖП линия, със спирка на електричка на нея, а в друг сън съм виждал оттам да върви и товарен влак. Движението на автомобили го регулираше светофар, а за пешеходците имаше подлези и от четирите страни. Когато слязохме в тях, се оказа, че те продължават под земята чак до гарата.

(Едно интересно нещо в тази сънувана София е, че не съм видял улица в лошо състояние. Веднъж гледах да ремонтират малка пряка в центъра – редяха плочите на тротоара по опънат конец. Някои други неща май не са ѝ много за харесване, но състоянието на улиците е.)

Излязохме от подлеза направо вътре в гарата. Мъжът купи от едно гише билети за двама ни, плати и такса багаж. Излязохме на перона. Оказа се, че първите два коловоза са само за електрички – този до гарата за отиващите към Новоселци и Бухово, този след него за пристигащи оттам. За влаковете за страната имаше още два коловоза, плюс още един транзитен, за експресните влакове. (Очевидно в сънуваната София има такива и спират в София само на Централна гара. В реалността спираха и на гара Подуене.)

След към пет минути чакане пристигна и електричката. Беше полупразна, очевидно обедното време не ѝ е час пик. Качихме с мъжа кашона, оставихме го встрани от вратата на вагона и застанахме до него. Много ми се зяпаше през прозореца, ама човекът искаше да си поговори с мен, нямаше да е учтиво.

— Някъде наоколо ли живееш?

— Ъъъъ, не, аз такова… От провинцията съм, тук съм на гости… – Защо ли се оправдавам пред някой, когото само сънувам? Че и го лъжа на всичкото отгоре. Все едно истината е някаква тайна…

— Лошо няма. Моят род е от Новоселци никой не знае колко поколения, кореняци сме…

Следващата спирка се казваше Редута, и доколкото можах да преценя, беше на края на хълма, горе-долу където е в реалния свят Подуене-разпределителна. Още малко след нея беше Слатина, след малко път – Гара Искър, после Казичене. След това няколко минути и от двете страни се простираха ниви, после отляво се появи заводски пейзаж. Халета, кранове, тук-там комини. Между него и влаковата линия минаваше отлично асфалтиран път. На едно място двойна ЖП линия се отделяше от нашата и влизаше вътре в завода, където се разклоняваше. На две от разклоненията мярнах товарни влакове, на единия два мотокара товареха големи опаковани палети.

— Военния завод – поясни мъжът, видял ме накъде гледам. – Брат ми е инженер в него, работи на пещта за рафиниране на специални стомани. Щеше да дойде с колата да прекараме пералнята, ама нещо се повредила.

— Много ли ви одимяват пещите?

— Тя е само една и почти не дими – заяви спътникът ми така надуто, все едно това му е лична заслуга. – Нали е на електричество и газ. Осем години вече откакто я пуснаха, знаем…

Докато го казваше, електричката мина покрай десетинаетажна лъскава сграда, очевидно административна. Към нея водеше портал, над който имаше голям надпис от метални букви „Завод „Родна сила““. Малко след това забавихме ход.

— Тук ли е последната спирка? – попитах.

— Не. Продължава нататък през Лесново, до Доганово. Догодина смятат да почват удължение до Огняново… На две преки съм от гарата, ще ми помогнеш ли до нас с кашона? Електричките са на петнайсет минути, обратният билет важи за целия ден.

Помагането се оказа лесно. Доста по-трудно се оказа да го убедя да не седна да пия за почерпка („истинска домашна, от ей тия сливи пред очите ти е“). Бързах да се върна, за да разгледам нещо, което бях мярнал на гарата – карта на Новоселци, на метална плоскост на стената на гаровата сграда.

(Интересен детайл – по погрешка споменах Елин Пелин. Спътникът ми помисли, че питам къде е, и ме осведоми – нагоре в планината, след Белопопци. Чудя се дали в съня ми не е кръстено така родното на писателя Байлово?)

В реалния свят град Елин Пелин и гара Елин Пелин – между другото, проверих го, оказва се, че наистина преди са се казвали Новоселци! – са на над три километра разстояние. В този сънуван свят обаче Новоселци се простира от едното до другото и нищо чудно да е над 50 000 души. Западната му част е почти изцяло заета от въпросния Военен завод. Има си голям парк, стадион, летище, поне три музея, доста училища – мярнах на картата 17-то основно училище… За миг съжалих, че нямам телефон да снимам картата, след това се изсмях сам на себе си – какво ще правя тази снимка, ще я намеря в реалния си телефон ли?!

И докато чаках електричката… се събудих. 🙂

И пак така и не разбрах толкова много интересни неща за тази София от сънищата ми…