Дечковци

Искам и аз едно такова! 🙂 (И от повече няма да се оплача!)

Омазано с кетчуп и лютеница, едва подаващо се над ръба на масата. Зяпнало с широко отворени детски очи фотоапарата, и ухилено до ушите.

Дете, което открива света. За което всичко е ново, и чудесно, и за пръв път – или още за твърде малко пъти. Във вкуса на всяко парче пица е скрита изненада. Всеки минувач е нов, тайнствен, различен от всички други, неповторим. Всяка улична сграда – чудо, в което е скрито кой знае какво, интересно, очакващо да бъде открито. Всяко нещо – захвърлената в тревата пръчка, пъстрото камъче, изпуснатата в магазина от някой купувач стотинка, мартеницата от баба – е нова и завладяваща играчка. А всяка играчка – един безкрай от открития, вселена от новости, които грабват дъха, докато не запреливаш от щастие и интерес. Докато не се умориш, и не заспиш – и не се събудиш после, за да започнеш отново.

Дете, необременено от навиците и привичките ни – релси, с които се пазим да не кривнем към непознатото и новото. Неограничено от предразсъдъците и убежденията ни – капаци, с които се ограждаме от преливащите наоколо красота и богатство на света. Способно да види в кукичката на вратата извивката на лебедова шия, в бурените зад къщата – дивата джунгла или могъщата гора. (От които бурените са на една крачка, еволюционна или историческа, назад или напред във времето или в друга посока.) Открило в омазаното с кал прасе приятел за игри, за да ни покаже дали всъщност не е наистина така. И превърнало безценния албум на дядо в постелка за кукли – за да му намекне, че всъщност албумът хич не е безценен, че въобразеният живот на куклите струва повече.

Дете, което не се замисля, че играта може да бъде опасна – може би защото нещо в него знае, че това да играеш е по-важно от това да не се опариш или удариш. Което понякога е своенравно и упорито – за да ни подсети, че може и да греши, но е човек, и трябва да бъде уважавано и зачитано. Че един ден ще порасне, и не бива междувременно да бъде осакатено чрез ограничаване.

От родителите си и околните – или от възпитанието ни, чрез навици, предразсъдъци, убеждения, липса на интереси.

Дете, което не разбира какво значат думите “Дай да идем да се поразвлечем малко” – за него всяко място и всеки момент са развлечение. Което и в най-омръзналата му играчка е способно да види внезапно хиляди съвършено нови неща. Нито пък ще разбере какво значи “Уф, писна ми да уча” – поне докато не почнем да го учим по своя отвратителен начин, с опити да наливаме в главата му неща с фуния, както се налива доматено пюре в буркан за стерилизиране. Което, види ли ново нещо, без подкана го изучава с онова настървение, обявено от нас, възрастните, за пословично за децата… Дете, което единствено заради огромното си уважение към нас не ни е казало в очите, че в сравнение с него сме човешки отпадъци, достойни за съжаление и подаяния.

Дете, което не крои интриги и не планира кариери. За което помощта за другия е естествена, и идва отвътре, без да е насилвана или искана. Което не натрапва обидно благоволение, но е неспособно да откаже искрено състрадание и подкрепа. Което върши нещата по своя, простичък начин, и с това ни разсмива – вместо да ни накара да се замислим дали не сме точно същите, само дето правим същото по-завъртяно и сложно. И дали печелим нещо от това…

Защо ми се иска да имам и аз такива дечковци? Може би от егоизъм. За да се докосвам всеки ден до енергията им, щастието им, слънчевата новост на всичко около тях. За да си взимам от пламъка, който мъдреците наричат живот, и който децата разхвърлят с шепи наоколо, без да се пестят. За да чувствам техния огън в жилите си, и тяхното искрящо любопитство в ума си… Всъщност, за да се почувствам отново дете заедно с тях. Май това се опитвах да кажа.

А може би не от егоизъм. Защото дори да имах всичко това (а аз имам много от него, дори сега), само щеше да ми се иска да имам такива деца още по-силно. За да е по-слънчев, весел, изпълнен с детска чистота и любознателност целият свят. За да бъдат щастливи и радостни всички, не само аз. Просто… просто за да има повече щастие.

… Къде писатели фантасти, а къде и сериозни мозъчни тръстове дискутират колко опасно ще е да се появи някакъв свръхинтелект. Било изкуствено създаден, било като човек бъде подсилен до това ниво. Как може да смаже и зароби всички, как може да сметне всички за червеи, и какви ли не ужаси.

Ако този интелект е създаден като изкривен и осакатен, може и наистина да се окаже такъв. Но ако е създаден без особени комплекси и дефекти, той ще бъде това, което са децата – доброжелателен, слънчев, любознателен и нежен по душа. Ще бъде едно невероятно, ново и щастливо Звездно дете. (Помните ли “Одисея 2001”?) С детска чистота, доброта и топлина. И с мъдрост, по-дълбока от тази на мозъчните тръстове – защото ще е лишено от капаците и комплексите им…

И това ще стане един ден. Но всяко нещо – с времето си… Сега просто искам да си имам дечковци като това тук. Ето го още веднъж – погледнете го, и се замислете какво иска да ви каже тази грееща усмивка.

И може би се усмихнете и вие в отговор. За да й кажете същото.