Една статия в BBC (https://www.bbc.com/news/world-europe-67427422) ме върна към спомен, който може би беше по-добре да бях забравил… Но пък може би ще е от полза за някого.
(Ако статията в BBC един ден не е достъпна: разказва за една съвременна руска доносничка, под името Анна Коробкова, и за жертвите ѝ. Топени, вероятно често и клеветени, че не подкрепят „специалната военна операция“ – руската агресия в Украйна. Тъй де, ако агресията не успее, може да се наложи Русия да изплаща репарации. Стандартът и доходите на Коробкова ще спаднат, може дори да ѝ се наложи да мине на пълно работно време. Така че тя не само има тези възгледи, има и интерес…)
Познавах такава „Анна Коробкова“ тук, в България. И за нея донасянето беше и доход, и смисълът на живота ѝ. Очите ѝ блестяха и пръскаше слюнки от кеф, докато разказваше. Как е пращала „където им е мястото“ всякакви „изроди“. „Капиталистически агенти“, разказвали политически вицове. „Безсрамни хлапета“, целували се на обществено място. „Смотаняк“ съсед, който не ѝ позволил да си свърже кухнята към неговия електромер. „Пижони“ с бради или къси полички. „Градска кокона“, която слагала саксии с цветя по стълбището на входа. „Пияница“, който се „скатавал“ от манифестация на 9 септември. „Забравил се“ съсед по вилно място, не разбрал, че мястото му се полага на нея и мъжа ѝ, а не на такива като него…
Тя нямаше компютър и база данни кого е натопила и какво му се е случило, като Коробкова. Имаше картотека с листче в нея за всяка жертва. „Ейййй такава!“, показваше гордо с ръце близо метър дължина. „Когото съм почнала, доде не го свърша, не съм го оставяла! Един няма да съм помилвала! Всичко си пишех там – кога за кого съм писала, какво съм написала, какво кога съм му докарала…“
Ненавистта ѝ към промените нямаше как да бъде предадена с думи. Те ѝ бяха отнели абсолютно всичко. Не, не хубавия апартамент, нито пък вилата. Нито дори бижутата на „градската кокона“, оказали се незнайно как у нея. Заради тези неща тя беше съсипвала и смазвала хора, но всъщност те бяха само израз на истински ценното ѝ – възможността да тъпче и съсипва който поиска. Промените ѝ бяха отнели именно него – отмъщаването на по-свестните от нея за това, че са по-свестни…
Гледах я, стопена от болестта до скелет в кожа, пръскащ ненавист, и изведнъж си я представих като Ам-гъл. Сдобил се с Пръстена на всевластието, но поискал и получил от него по своята нищожна мяра. Да може безнаказано да хапе по краката и да стиска за гушите по-читавите от него…
Беше стигнала дотам в последните си часове да може единствено да сподели, и така преживее отново, това си щастие. С човек, за който не знаеше на практика нищо, освен че се е опитал преди години да спаси мъжа ѝ. Сигурно в изнемощението си приравняваше това до споделяне на „ценностите“ ѝ… Едва се сдържах да не избухна, да си тръгна и да не я видя никога повече. Спираше ме единствено някакво едва доловимо усещане в дъното на ума ми, че дори такъв човек заслужава една последна милост. Някой да го изслуша, преди да си е тръгнал. Да му даде възможността да си припомни и преживее пак каквото е имал за щастие. И заради него, и още повече заради собствената си съвест…
… Дълго време си мислех – какво ли е подходящото определение за такъв човек. Чак когато статията в BBC ми върна спомена, името „Коробкова“ изведнъж намери мястото си в пъзела. Тази жена беше нашенска тоталитарна Коробочка. Изкривена дотам да събира в картотека – материален израз на истинската ѝ същност, точно както заключените шкафове с натрупани неща са истинската същност на Гоголевата Коробочка – единственото щастие, което е могла да има. Ужасяващо с безчовечността си..
Чудех се – какво ли я е направило такава? Може би произход или преживяно – и до днес не зная нищичко и за двете, нито има вече как да науча. Но знам за устройството и работата на мозъка повече от немалко неврофизиолози. Вероятно дефицит в латералния стриатум, по-точно в еферентите на кортико-таламо-стриато-кортикалния кръг. Водещ до неоснователно, но безмилостно усещане за собствена незначимост. Което причинява страдание, силно като това от жестока болка, ако и с различен източник. (За който не знае – усещането за болка и изпитването на страдание от нея са два различни механизма. Подобно страдание може да носи всяко усещане, което говори за някаква опасност, ако е достатъчно силно.)
И тя е търсела как да облекчи това усещане, според каквото е знаела и виждала. А комунистическото общество е имало нужда и е предлагало нужното ѝ облекчение срещу писане на доноси… Но тъй като усещането е болестно, няма как да се задоволи трайно. И в търсене на облекчение тя е слизала все по-надолу по спиралата. Научила се е да вярва в глупости, да мрази каквото всъщност не ѝ вреди. Да се самооправдава за причинявана на другите болка – тоест, отначало вероятно дори е изпитвала угризения… Всъщност тя беше пациент, страдалец, не злодей по същност. Злодей я бяха направили болестта ѝ и болното общество.
Да, сигурно всеки злодей си има причина да е такъв. Да, злодеите трябва да бъдат спирани непоколебимо, преди да причинят зло на други хора и може би да ги превърнат също в злодеи. Но в същността си те имат нужда от лечение, от помощ. Наказанието може би понякога е нужната им помощ, но сигурно не винаги.
Глупости? Може би. Но един лекар е длъжен да мисли така. Юридическото право да бъдеш лекар го дава дипломата, но моралното право го дава този начин на мислене.