Докато пиша това, в къщи с нетърпение ме чака Писа. Но може би си струва да се забавя мъничко, за да разкажа за нея. Познавам я по-добре от повечето хора – и мисля, че е полезно човек да я познава.
Хора всякакви. Някои харесват повече кучетата. Някои – котките. Заетите хора обикновено предпочитат котки – искали по-малко грижа. Не е съвсем така.
Кучетата са уж различни, но всъщност твърде подобни. Някои са по-добродушни, други по-злобни. Някои са по-игриви, други по-мързеливи… Но разликите не са огромни. А в най-важните отношения – какво представляват като личности – кучетата са изумително подобни. Почти винаги верни, предани на стопаните, по кучешки… Такива сме ги направили ние, хората. Защото дълго сме третирали кучетата не като приятели, а като инструменти. А от един инструмент се изисква да е унифициран и предсказуем.
Котките са около нас по-отскоро, и са доста по-независими, отколкото кучетата. Затова и не сме успели да осакатим природното разнообразие на характерите им. Те са толкова различни, колкото са и хората. Вземеш ли си куче, знаеш предварително какво да очакваш. Вземеш ли си Писа – не. Каквато излезе, такава.
Това е и причината да има толкова книги за гледане на котки. Повечето отразяват опита на автора им с една, рядко няколко котки. И често вашата Писа няма нищо общо с тях. За което обикновено ви е виновна тя…
И все пак, има неща, които сигурно важат за всяка, или почти всяка Писа. Ето някои:
Едно куче е щастливо да ви бъде слуга. То си знае, че нито ви е равно, нито има право на неща, които не му разрешавате. По рождение е научено, че е придатък към вас. Не се бори за самостоятелност, и с редки изключения, не изисква уважение…
Писа е характер и личност, и се смята и възприема за равна на вас. Признава ви правото да живеете в нейната къща, и да сте й равни – но очаква и от вас същото. Ако е гальовна и игрива, за нея ще е удоволствие да си играе с вас и да получава милувките ви. И ако ви обикне, може да се грижи за вас, колкото и както умее, без да трябва да я подканяте. (Авторът на цикъла “Да пробудиш драконче”, Ники Теллалов, ми е разказвал с умиление как докато е лежал тежко болен, неспособен да се надигне, котките му му носели уловени мишки. Почти никое куче няма да се усети, че ви е зле, и по своя инициатива да потърси и да ви донесе храна. Дори каквато и както то я разбира. И сигурно почти всеки, който някога е гледал Писа, и тя го е обичала, се е събуждал от това да му мие физиономията – а това на езика на котките е гореща и искрена симпатия и обич…)
Но Писа ви обича и признава, докато вие я обичате и признавате. Тормозите ли я, решите ли да я командвате и дресирате, очаквайте от нея взаимност. А тя може да бъде и много изобретателна… Затова и съжителството с Писа е един непрекъснат урок по взаимно признаване, търпимост и уважение. В повечето случаи тя е готова да извърви своята половина от пътя към тази взаимност, че и повече – но рядко е готова на всичко заради надут диктатор с мания за величие. Така че я уважавайте и й давайте обич, каквато тя харесва – и тя също ще ви дава обич, както умее.
Ето и няколко съвета, които биха могли да облекчат взаимното уважение:
Често Писа дращи мебелите, и ги превръща в парцали. И ние се чудим как така тя го прави, въпреки че я бием. Въпреки че й личи, че знае, че това не е хубаво – крие се, и гледа гузно, след като е драла. Но не спира да го прави, тъпото животно!…
А истината е, че Писа не умее да си служи с нокторезачка. Всъщност, за нейните нокти е принципно невъзможно да се направи такава – те растат по друг начин, при тях проблемът е не колко дълги са. Начинът да ги “подрязва” е да драска нещо меко, за да откъртва остарелите люспици от тях. Ако не го прави, те се врязват в лапичките й, и започва първо неприятен сърбеж, а след това и още по-неприятна болка… Това е причината “тъпото животно” да “не разбира от бой”. Тъпо животно в ситуацията наистина има, но…
Начинът да й помогнете е да й осигурите място за драскане. Такова, че да си “точи” ноктите на него най-добре, по-удобно, отколкото на мебелите. Вариантите са много, зависят дори от конкретната Писа – ноктите на различните котки са различно твърди; за едни идеалното драскало е меко дърво, за други – деколин… Проследете какво Писа най-много обича да дере. То ще е.
Аз лично препоръчвам съвсем меко чамово дърво – върши добра работа в повечето случаи. Ако вие предпочитате друго, можете да му залепите деколин, или да го облечете в парче плат от същия, по който обича да дере Писа. Важно е дървото да бъде закрепено така, че да й е удобно за драскане (например на подходяща височина на стената – погледнете я как го прави с мебелите). Важно е и да не помръдва, колкото и настървено да е дрането – иначе създава чувстно за нестабилност, а Писа не харесва това чувство.
След като дървото е закрепено, Писа трябва да разбере, че на него може да се дере, а другаде не бива. Когато усетите, че се приготвя да дере, я вземете и сложете лапичките й върху направеното място. Не пестете милувките, особено след като започне да драска там – това е начинът да й кажете, че там може, и е хубаво да се драска. Обратното, опита ли се да драска мебелите, й се скарайте. Ако е по-глупава, може дори да я шляпнете по лапичките – така ще разбере за какво точно й се карате. (Все пак Писа не разбира човешки език, и е напълно възможно да не знае какво точно е проблемът. Още повече, че тя чува и подушва много по-добре от вас, и пред нея стоят един куп възможни причини, за съществуването на които вие и не подозирате.)
Друг един типичен проблем са естествените нужди. Писа е чистофайница по инстинкт, и гледката на пишкано или акано, което стои някъде, без да е надлежно заровено, не я прави никак щастлива. А ако това е точно нейно дело, тя се чувства и виновна в добавка, и е готова на какво ли не, за да поправи или поне прикрие вината си. Без да може да разбере, че това не е проблем, че проблем е, ако го зарови в саксията ви (не забравяйте, тя не разбира човешки език, нито цени красотата на цветята). Затова и често можете да очаквате от нея да свърши работа там, където може да зарови свидетелството (саксии, купчинки боклук или дребни неща). Ако може да накъса нещо, с което да го зарови, тя ще е щастлива – ще си е дала труд, но ще е спазила хигиената. Друг вариант е да го направи там, където то няма да си личи (зад шкафове, които го скриват; върху килим, който попива…)
Моята Писа е свикнала още от съвсем малка да върши нуждите си в ъгълчето на банята. Въпреки това обаче е много щастлива, когато има с какво да ги зарови – и неведнъж се е чудела как да изрази благодарността си, ако аз съм навреме там и ги “заровя” бързо. (Това е една от причините Писа често да идва да ходи по нужда точно когато го правя и аз.) По-късно откри, че може удобно да се пишка върху отвора на каналчето, и там нещата са малко по-“заровени”… Проблемът често е как да се стигне до тези навици.
Идеалното за Писа решение е котешката тоалетна. (Някога да сте слагали на Писа готова котешка тоалетна, и тя да е предпочела нещо друго – въпреки цялото разнообразие в котешките вкусове? А пък някои казват, че била глупава…) Срещу десетина-петнайсет лева можете да направите Писа щастлива за цял месец, а и банята ви ще е чиста.
Ако не можете да си го позволите, няма да е голям проблем да научите Писа да ходи по нужда в банята – особено докато е още малка. Купчинка накъсана тоалетна хартия в някое ъгълче, и обърнато внимание на Писа на тази особеност – и проблемът е решен. В по-своенравните случаи може да се наложи да затворите Писа в банята за ден, два или повече, докато се научи да използва купчинката хартия (грижете се винаги да има поне една чиста купчинка). След като Писа свикне, можете малко по малко да намалявате количеството хартия. Не всяка Писа обаче ще стигне дотам да ползва мястото без нищичко на него – някои просто имат прекалено силно чувство за хигиена. Което, уви, не е точно същото като нашето. (Но, както казах, Писа е създание с усет за равноправност.)
Трети важен момент е създаването на поколение и свързаните с него неща. Ако живеете заедно с Писан, проблемът няма да е толкова страшен. Грижата тук е, че Писан и мирише повече, и вдига не по-малко шум в тези моменти. А хубавото – че ако няоколо няма Писа, Писан далеч не винаги ще се сети сам, че моментът е дошъл.
Писа обаче се сеща – организмът й разполага с точен часовник. В самото начало на годината (а ако не е забременяла тогава – и пак, през март-април) тя започва да си търси кавалер. В обичайния случай гласовитостта й ще ви убеди бързо да й помогнете. (Моята е направо оперна певица – не й ли намеря кавалер до ден-два, входът ми дава ултиматум за изселване…) Проблемът после са котенцата – красиви и сладки, но как да ги изхвърлите на улицата?
Някои хора стигат до идеята да кастрират Писа. (За Писан било още по-лесно.) Да си призная, ако зависеше от мен, не бих позволил на такива хора да вземат Писа в дома си. За нас, хората, смисълът на живота може да е най-различен, но за Писа той се изчерпва с поколението. Също, мисля си, когато осиновиш някого, поемаш отговорност пред него. Ако става дума за детето им, няма да тръгнат да го кастрират, нали? Ама “това е само котка”… Да вървят да си купят плюшена играчка. Не заслужават да им се повери живо същество.
Несъгласието ми с кастрирането има и други причини. Като начало, кастрираните котки живеят по-кратко, а и животът им е далеч по-малко цветен и щастлив. (Да, да, има изключения. Винаги. Само че има и правила. И има и тази разлика, дето определя кое е правилото, пък кое изключението.) Така че, когато дойде време кастрираната от вас Писа да ви напусне, помислете си добре – дали не сте съгласни да я бяхте търпяли некастрирана, но да беше поживяла още година-две?… Погледнете я в очите. Помислете си, ако можеше да говори, дали не би ви попитала това – и как щяхте да се чувствате. (А тя не може да говори, но умира точно както ако можеше.) И си решете дали някога повече ще кастрирате Писа. Дали няма да предпочетете да я търпите каквато е – но когато дойде вашият ред да ви погледнат в очите за последен път, да знаете, че не сте лишили някоя Писа от частици живот и щастие, които й е отредил някой или нещо по-велико от вас.
Кастрирането има и други алтернативи. Всеки ветеринар ще ви изпише хапчета за Писа, които успешно ще предотвратят забременяването, и не са скъпи. Можете да й ги давате всеки път при нужда – но ако решите да й позволите дечица, можете да направите и това. (И е добре да го направите поне веднъж – тя е дошла на този свят, най-първо за да остави поколение. Не обезсмисляйте съществуването й.) Ако наистина обичате Писа, ще се радвате на нейните деца не по-малко, отколкото на свои. И ако си дадете малко труд, ще успеете да им намерите дом и грижовни стопани. Аз винаги съм успявал.
Накратко – НЕ КАСТРИРАЙТЕ ПИСА. Струва си.
Има още много неща, които могат да се кажат за Писа. Но тази вечер вече съм закъснял, и тя ме чака. Нека е друг път.
Григор, ти съвсем сигурен ли си, че Писа е котка, а не Жена? 😉
“Автентичната котка” ряпа да яде пред твоите описания 🙂
Чакам продължението (и искам да се прибирам към къщи, където ме чакат две котки…)
От много време не бях изпадала в такова умиление. Най-сетне човек, който обича котки, не само като ходеща плюшена играчка, а като живо същество.
Много от нещата са важни и ако го публикуваш на книга ще е хубаво.
П.П. Познаваш Теллалев? Моля те кажи ми, че и той си има блог? Ужасно много ми харесва книгата “Да разбудиш драконче”, но така и не успях да му хвана дирите на този човек.
Иначе твойта Писа на колко години е? И имаш ли я на снимка?
И може ли да живее с риби, канрчета и кучета? Как да накараш Писа да разбере, че това не е обядът, а другарче? И как да я сприятелиш с куче?
@LeeAnn,
За да сме стриктни като изследователи, трябва да допуснем и другата хипотеза – а ако Григи е котарак под прикритие?
:)))
@Григи,
Защо не качиш някъде снимка да я видим госпожицата, която е способна да те вдъхнови така?
LeeAnn: Писа определено е жена. Което не й пречи да е котка – дори напротив. 🙂
Ако питаш дали не я смятам за човек – смятам я за животинче, което обаче за мен е почти същото, както и човекът. Животните са като дечица, в твърде много отношения.
Eneya: Ники към момента си няма блог, уви. Като минимум защото няма редовен достъп до Интернет – живее извън София, сред природата.
Иначе, Писа най-добре разбира, че някои други не са обяд, а другарчета, докато е малка. А с куче не й е проблем да се сприятели, стига кучето също да не вижда проблем в това. Котаракът на едни мои познати (дворен котарак) прекара зимата на топло при кученцата на каракачанската им овчарка. По своя идея и инициатива. 🙂
Вени: Госпожицата изглежда точно като всяка друга Писа. Вдъхновява ме не външността й, а… знаеш какво. 🙂
Ааа, така си и знаех. Не може Григор да има друго мнение за котките и кучетата.
Преди няколко години ми донесоха коте и нямаше как да го върна заради щерка ми. Но живеехме тогава много хора в едно апартаментче и много зле взе да става, та се наложи…
На линка по-долу съм писал какво стана, но сега съм особено щастлив, защото често виждаме с жена ми котарака. Станал е тартор на онзи там район, сума котета приличат на него. Понякога дори му завиждам. Мърчо се казва и като малък веднъж падна от третия етаж, та си има белег на муцуната, по който си го познаваме и на стари години. На тигър прилича, едно дете като го видя, спонтанно каза: “Това не е коте, това е тигърче.”.
Ето тука сагата, може пък да е интересно на някого: http://bezmonitor.com/articles/thebeast.htm
Взех една котка да ми разказва за себе си.
Опознаването ни беше дръзко –
бързо надраскахме изтерзаните си души.
Разказвам себе си на една котка…
на Баста – моята летяща котка
с котките никога не можеш да си сигурен
А Николай вече спокойно може да бъде и автор на сага за котките. Той е обграден и обгрижван от едно вариращо количество мяукащи създания (но не по-малко от 5-6), все с прекрасни и много котешки имена. Но за това трябва да ви разкаже самият той, който определено разбира от маци.
Гриша, а ти ме размаза…
Благодаря!
Ще извиняваш момък, но в случая личните пристрастия си казват думата.
Кучетата били инструменти, нямали самоуважение, предсказуеми и скучни. Докато котките можело да те лижат по лицето, да ти носят мишки, да те “приемат като равен”. О, радост!
Аз съм имал куче, немец, и това което съм получил от него (както и да звучи), не мога да го получа от една котка никога! Котката може да поддържа нервите ти във форма, но кучето дава любов. И ако за теб това е инструментариум, значи нищо не разбираш от кучета, и по-добре да избереш друг обект на сравнение спрямо котките.
Между другото, защо за котките няма произвдения, съпоставими с “Дивото зове” и “Белият зъб”. Според мен не е само защото котките не ги бива за екшън герои. И в този ред на мисли – кога една котка ще се впусне в бой, за да те отърве от шамарите? [Ефективно?]
От колко години си имаш Писа?
И защо Писа? (в смисъл, така ли си якръстил наистина или нарицателно, превърнало се в име?)
Аз моята котка съм я кръстила Лит (от Лиллит, защото е изчаде адово), с най-сладката муцунка на планетата.
Иначе… стана ми интересно, според теб жените и котките не си ли приличат по темперамент и поведение?
😉
А как се свикват като са поотраснали вече дамите Писани?
Хм.Твърде много започваш да ми напомняш на мен.Само дето в моя случай Писитата са повече-Пуфа и Кали и Дунди и Симона-момичетата от последното котило на непрежалимата ми любима котана,която донесох чак от едно пернишко село-Рударци.,Мърморко който обитава съседния двор,но също е наш а също и Маги която вече чака новото поколение.Аха ,ето я идва,сякаш знае че за нея си мисля в момента.Мда и Бобо,или Боян,според броя пакости за деня,и Кочо,който стана язовирски котак и много обича да придружава собственика си до сами водата на язовира на риболов.Щях да забравя и Пух ,който мама осинови,защото не се намериха за него стопани,и оттогава съседите на мама не спират да питат има ли още котета,и който незнайно защо си умира да спи на задната седалка на колата в гаража.И да животинчета,ама съвсем откровено казано много често предпочитам тяхната компания пред тази на други човеци.Разбираме се без думи.Мога с часове да ги гледам как залягат в тревите и преследват разни буби и земни пчели,как скачат след пеперудите…..Мога да пиша до утре.
Виктор: Сагата наистина е интересна – и поучителна! Препоръчвам я на всеки…
Лора: Защо не пишеш повече, и по-често? Струва си! (И също ти благодаря!)
А: Различните хора предпочитат различни животни, така че лошо няма. Но бих ти върнал идеята – аз може би не познавам кучетата така добре, но ти познаваш ли котките така добре? И правиш ли разлика между любов и подчинение?
(Котки, които са атакували някого, за да спасят собственика си, има немалко. Моята Писа веднъж раздра наистина жестоко братовчедка ми, защото я видя как на шега ми плясва шамар. Кучета, които са с размера и силата на котка, правят това по-рядко от котките…)
Eneya: Тази Писа си имам от девет години – но иначе, почти винаги съм имал по някоя. Предишните са се казвали иначе – но тази наистина е точно Писа.
За дамите и котките – правило няма, и двете категории са твърде разнообразни, но според мен някаква прилика има. 🙂
А как се свикват отрасналите Писани – както и отрасналите хора: с любов, постоянство и търпение.
Катрина: Право в десятката си – и за котките, и за компанията. Умните и интелигиентни животинчета (не само котки) често могат да ти дадат компания, каквато малко от хората могат. И за тях може да се пише до безкрай, точно както и за хората.
Животните са съвсем като децата. Не винаги са остро интелигиентни, но често ни смайват с досетливост. Не винаги разбират всичко, но се справят с каквото им е по силите. И най-вече, доброто и лошото за тях са простички и ясни, точно както за децата – и е лесно да ги направиш щастливи, и това ти дава много. А и те учи как да го правиш и с хората.
Така че си струва човек да дружи с някоя Писа. Не да я има – Писа не е собственост, а приятел.
(Между другото, наистина ли си 1.80, както пишеш в блога на Пейо? Ако да, никога не се притеснявай от това – напротив! Ако знаеш колко двуметрови мъже тъжно си мечтаят за някое момиче поне 1.90…)
Григор:Край!Разби ми конспирацията!Мда ,може да се окаже че съм даже повече от 1,80.Зависи колко съм се наспала.А за двуметровите мъже дето си били мечтаели,аз защо не познавам такива???
Григи, не йезуитствай 😛 А. не твърди, че познава котките, а че ти не познаваш кучетата 😉 И е прав, бтв, аз също смятам така, но тук не е мястото за агитация в полза на кучетата.
За едно сте прави и двамата – напълно е въпрос на лични пристрастия. Както наскоро прочетох в един коментар, всеки има право на лош вкус и лични предпочитания. Махаме думата “лош” и си стискаме ръцете 😀
(Сега прочетох пак нагоре и видях, че е писала Катрина – мисля, че точно нея цитирам :-))
“И правиш ли разлика между любов и подчинение?” – Да.
И би ли спрял, ако обичаш, да ме съдиш за правото ми на мнение?
Катрина: Има ги, предостатъчно… И аз съм от тях. Но мисля, че ти се полага някое по-младо и симпатично момче. И такива има предостатъчно. 🙂
Алекс: Права си. 🙂
А: Съдя не правото ти на мнение, а самото ти мнение. Ако съдех правото ти, тук нямаше да има твои коментари… А със съденето на мнение започна ти пръв – прочети си коментара по-горе. И кажи кой от нас съди по-нетърпимо мнението на другия.
Григор:Сигурно не му е тука мястото,но да попитам:как така реши че съм от най-младите и най-симпатичните?Момиче съм да,като определение за пол.Вече обаче съм от тези за които казват”Хубава жена”Каква друга бих могла да бъда на 34 години?Е да,духът ми е палав и млад,но внимавам да не прекалявам със занесиите,Щото и странно как възрастта не ми личи,та се случва да се объркат понякога хората.За теб-намирам че си симпатичен човек заради отношението ти към много неща,ама дано симпатията ми не е била приета криво,не се предлагам.А,и още нещо.Не се срамувам заради ръста си.Пораснах все сред високи и на висота хора,та оттам ми иде и доста от самочувствието.Обаче обичам света,живота,хората,цветята ,животинките ,Всичко.И съм щастлива когато има с кого да го споделя.
Кой бил започнал пръв? Бате, ако не си забравил, в основния постинг използва кучетата като тъмния фон, на който да изпъкнат достойнствата на котките. Винаги съм мислил, че можеш да кажеш две добри думи за някой, без да метнеш лопата и половина кал въху съседа му.
Както и да е, по тази тема лично аз приключвам.
Мале, колко много коткари сме тук! Моят Гуща е вече 17-годишен и в прекрасно здраве и настроение. Е, проявява някои признаци на старческа деменция, обикновено що се касае до паничките с ядене… От две седмици пак го решем сутрин с неговия гребен, защото много взе да се скубе. Абе някой знае ли дали старите котараци е възможно да оплешивяват, щото ми се струва, че сега се скубе повече от преди? Иначе – за мяукането – съседите не се оплакват, защото са по-шумни от моя във фаза Хитлер, но и да е в тая фаза, от години си изкрънквам от съдбата по няколко часа сън с помощта на тапи за уши – продават се в аптеките и са на смешна цена, а вършат много добра работа. Не че той не скача да скубе косата ми, ако е оцапал пясъка и някой трябва да му го смени де. Но иначе е много гальовен и мъркащ, съвсем добродушен и поне веднъж в годината недоумява кой е изровил голямата саксия с филодендрона 🙂
Катрина: Благодаря за комлимента! И наистина имаш излъчване на 17-годишно момиче, поне от коментарите ти. 🙂
А: Дали определението, което писах за кучетата, е “тъмен фон”, е въпрос на вкус. Някои хора не харесват тези им качества – други ги харесват точно заради тях. И кой е по-прав?… Аз не претендирам да знам. Просто имам своите предпочитания.
Светлана: Да ти е жив и здрав! 🙂
Моля.За комплимента.Сигурно добре се справям с връщането на часовника назад,щом чак от коментарите ми се съди на колко вероятно съм.А дали твоите очаквания не са точно такива??Аз не съм от най-големите отличници.От по-малките съм.И понеже избягвам старателно академичните и научни термини и теории в речта си,значи ли непременно че съм недостатъчно компетентна?…или че звуча незряло.(не съм се засегнала,само питам,да си сверя часовника за всеки случай).
Не, не звучиш незряло – още по малко пък като недостатъчно компетентна. Просто имаш младежки дух и свежест. 🙂
Много подходяща книга ми се ще да ви предложа, стига да не сте я чели, такъв котарак има там, трепач, “Врата към лятото” … а сега де, избяа ми в момента авторът… Робърт Хайнлайн. Книгата може да се намери на sfbg.us Врата към лятото, защото, като навалял сняг, котаракът иска да ходи по нужда, ама стопанина като отвори вратата – сняг… и така нататък…
За първи път да срещна не близко,а същотото усещане за котките като моето…
Имала съм Куче 14 години – почти от дете, т.е. в спомените ми за най-ранна детска възраст присъства моето куче. Дори и колкото и странно да звучи за него имам много повече спомени от колкото за брат ми. Много ама страшно много го обичах и до днес имам негова снимка на стената в стаята си.
Знам какво е да имаш обучено куче или както го наричате “третирано да се подчинява”, но и да имаш приятел по-верен от самия теб…. аз имах второто.
Незнам колко пъти аз съм се подчинявала на неговата воля, и колко пъти ме е защитавал, а да не говорим за характери…. когато поиска се прибираше, ядеше или идваше за целувка само ако е в настроение….някой тук може да каже че е било котка в куче – не, беше ми незаменим приятел, брат и дете.
От три години и половина вече не е с нас …. и аз много, много трудно го приживях. Бях се зарекла,че бълха в кибритена кутийка няма да си взема. Но ето че на 3-ти Март (национален празник) в блока на нашия вход се родиха 5 малки котенца. Всички им се радваха ….разбира се до време или по-точно до като пропълзяха на горе на долу. Хората могат и са най-ужасните съсщества на този свят! Съсед бе казал че ги сложи в торба и хвърли в реката по-долу в нашия квартал.Ужас! Дори и да обичах и обожавах кучетата, не само моето починало куче,но и половинат улични кучета в квартала, аз обичам и другите животни. Не бях имала котка, не знаех какво е …дори в началото не исках. Та реших че трябва да спася малките, а и майка им. Пуснах обява,дойдоха хора, аз по излъгах малко, че са домошни котета, като предварително ги изкъпах, обезпаразитих и т.н. Всички те бяха раздадени -освен едно, моя любимец, и това беше нарочно сякаш убеждавах всеки кандидат за определено коте, а това оставях настрана защото го исках…
И така моята Миша остана в къщи. Вече три години. Но ипроблемите със семейството ми не спират. Те са свикнали с куче и не разбират и не усещат независимостта, своенравния характер и чувстовот за собственост на Миша. А тя разбира всичко…когато хапе и напада (коте е най-основния проблем), веднага след това ляга на земята все едно ще биеш. Никога ама никога не съм посягала на животно, но когато ме няма в къщи може и да е изяла и някои друг шамар. Въпреки,че обичам Миша обичам и ме страх за семейството ми. Баща ми и майка ми са непрекйснато с пани по ръцете и краката.Баща ми има разширени вени и 2 пъти щяхме да стигнем до Пирогов. Той е като мен никога не й е посягал. А тя напада без нищо. Лежи кротко галиш я, никога не мърка, ставаш и тя скача. Или просто се появява от някъде внезапно, хапе и изчезва, като кобра е . Но пак я обичам, обяснявам, че тя не е виновна, че това й е в кръвта, че котките са хищници и т.н. НО всички искат да я махна…. А как като съм я отгледала от бебе и е нещото което ме пречупи да вярвам и уважавам още повече характера на животното. Взех друга котка за да живеят заедно…. горкия Гошо (персиец), тя го изяде, той не смееше да излезе от банята. Бе кота диверсант, оглеждаше се отвякъде дали не идва. Дадох на други хора. Не един път съм пускала и снимки на Миша да я подаря на някой ама като знам каква е лошотия ще понахапе някой и може да и сторят нещо лошо. Обичам я. Приятелите ми се смееха веднъж защото им обяснявах как искам да я дам в някоя къща, с двор за да е свободна да се движи, да няма досег с деца, да живее като царица, да няма наблизо път с коли защото е гледана в домошни условия и не е свикнала да се пази. Та така с моята Миша …Времето минава а аз не знам какво ще я правя.
@MUNIECA: Опитай се да възпитаваш Миша- Няма да стане бързо, и на моменти може да не ти е леко. Но с времето става.
Моята Писа отначало беше почти същата. Започнах да я пляскам лекичко (ако е ухапала лошо – и не толкова лекичко) и да й се сърдя, когато напада, и да й се радвам и да я галя, когато не го прави. Отне две-три години, но в момента е весело и игриво коте. Пак похапква, като се разиграе повече, но няма нищо общо със стръвното хапане отпреди.
Има и други тайни – но тях трябва да откриеш сама. 🙂
здравейте,
случайно попаднах на този форум понеже търсих информациа за мъркането на котките.Странно,но моята котка не мърка..
Не съм я тормозила..много:)когато прави бели и се карам дори я пошляпвам по задницата:P.Въпросът ми е към всички,които
са на ясно с мъркането искам да знам защо моето коте не мърка?Почва да издава един звук наподобяващ грухтене…и е много смешно.Имам 3 котки и всички мъркат,когато ги гушкаш.Но точно тази котка(тя си е лично моя,първата ми коткаа и я обожавам)нещо и става?!Притеснявам се да не би да има някакъв проблем …с дробчета например….
@Цвети: Уви, не зная. Моят съвет е: нека я види ветеринар – той ще може да каже по-точно дали това е проблем, или не.
Цвети,не се притеснявай,и аз имам котка,която също като твоята не мъркаше,а само издаваше звук,наподобяваш грухтене.(и все още го издава).Но след месец-два като започнах да я гушкам по цял ден тя започна да си мърка спокойно,но по много малко и продължи да си издава същият звук.Заведох я на ветеринарен лекар,но той каза,че няма никакъв проблем,просто някой котки си имат по-различен начин да покажат,че им е приятно!
Искам да снодаля мъката си…моята Писа умира и не знам какво ще правя,когато вече я няма…толкова годинки живяхме с нея,а сега докторите ми казаха,че може би е болна от рак.Всичко в миналото ми е свързано с нея…не знам сгреших ли,че толкова я заобичах…и сега ще ми е мъчно и ще боли…
@Лили: Моите съчувствия! Зная какво е да загубиш коте – все едно губиш дете… Но дадеш ли й цялата си обич, докато е жива, ще боли мъничко по-малко после.
А после – когато аз съм губил коте, просто съм прибирал първото бездомно коте, което срещна. Да, не е лесно да преглътнеш болката, и да приемеш друго коте. Но е един спасен живот. 🙂
Поздравявам подхващането на тема котки.
Винаги съм живяла в съжителство с животни, като присъствието на котешкия индивид е било задължително!
Животните са мои приятели! Автоматично се превръщат в център на внимание за мен, където и да ги срещна – в дома, пред магазин, в заведение, сред природа…
А котките ги обожавам! Тяхното присъствие ми доставя невероятно удоволствие.
Първо се извинявам,че ще пиша само на български,понеже не разбирам английски.За мъркането – не мърка или смешно “грухти” , то е защото не се е научила на това.Имах три сиамски котки,сестри,едната беше с “вишнево око” и не че не я обичахме,но все се любувахме на красавиците и тя,милата ,усещаше това и все не идваше при нас.Не бягаше,но сама в скута ни не сядаше,ако я вземех не мъркаше,и само да си помислех,че вече трябва да я сложа на пода,тя скачаше от мен.Минаха може би 5 или 6 години,така стана,че двете красавици умряха и ми остана само “дивачката”,върху която съсредоточих цялата си обич.И измина цяла година ,че и повече,когато вече тя идва у мен,дърпа завивката ми да се мушне в леглото,мърка-а-а,даже ме близва и леко захапва по носа.Щастлива съм,че й дадох щастие.
Преглеждах стари записи в блога…
В подкрепа на тезата на автора, мога да предложа това http://www.simonscat.com/Films/
Думите са излишни