Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат!

– В Родопите слушам Брегович – казва Яна, докато пъхва със свободната от кормилото ръка в автокасетофона касетката с “Ъндърграунд”.

Пътуването наистина тече по-весело под звуците на “Калашников”, “Месечинка” и останалите шедьоври. Надали друг освен балканец би създал оркестър от типични преносими джангър-инструменти, би го кръстил “Оркестър за сватби и погребения”, и би сътворил подобно нещо с него. (Оп-паа, май създадох нова народност. Да ни е честита.) Като ги слушаш и гледаш носещия се под теб път, внезапно пред очите ти се появява кадърът от филма – Петър Попара и Марко пътуват във файтона, и оркестърът търчи подир тях и свири, а те хвърлят през рамо банкноти…

Добирането дотук не беше безпроблемно. Мостът при Стамболийски се оказа отнесен от Марица, този при Огняново – също. (И двата бяха ужасяващо паянтови. За щастие на българския народ, реките имат по-малко търпение от него.) Този при Хаджиево беше оцелял, пък за наше щастие. И ето ни, загърбили Кричим, пътуваме нагоре покрай Въча.

Крайната цел е Триград. Едно райско кътче – поне ако си турист там. И първата ми двудневна отпуска – събота и неделя – от пет години насам. Колегата ми Кирил (за приятели – Кико) ще ме покрие, ако някой клиент изреве на умряло. С нетърпение предвкусвам почивката.

– Скоро ли е язовирът? – обажда се Тедо от задната седалка. – Искам да го щракна.

– След тунела отпред – отговаря Яна.

– И аз ще снимам – намесва се Ваня. – Взех фотопарата на баща ми.

Яна възхитено вдига вежди, след това вирва нос и се ухилва:

– Аз пък съм без апарат, и не ми пука! Да му мислите вие!

“Вие” включва и мен. Въртя фотоапарата на Кико в ръце, и го гледам като индианец пишеща машина. Принципно знам как се снима, виждал съм на кино да го правят. Много лесно изглежда отстрани. Както и всичко друго на кино. Само дето не всеки е Джеймс Бонд, и умее да кара коли на две колела по греда над пропаст. Или да снима като профи.

Като начало си имах малко уроци на тема алкални и обикновени батерии – колко изтрайват обикновените (3 снимки). След това – на тема пъргавината на околните дръвчета, когато снимаш в движение. (Марица изглеждаше страхотно от моста – но в мига, в който щракнах, единственият осветителен стълб по средата му се пласира точно централно на снимката. Размазан от движението, така че да закрива всичко красиво.) Изобщо, както има компютърно несъвместими хора, така май има и фотоапаратно несъвместими.

– Уаааау! – изтръгва ме от размислите гласът на Тедо, и картечно щракане на фотоапарат. Стоим на пътя, който минава точно по стената на язовир “Кричим”. От едната страна – язовирът, и околни планински склонове, с потънали в мъгла върхове. Да имах някой излишен милион, вече да съм отворил филмово студио, и да снимам фентъзи и мистика на такова място… От другата страна – реката долу, като тънка лентичка. От над седемдесет метра височина. Над нея – древен мост, все едно играчка.

Ани и Митко са спрели от другата страна на пътя. Две и половина годишната Аля си е поотспала дотук, и с настървение се пробва в новата игра – “Как да разсеем мама и татко, и да се хвърлим под първата минаваща кола”. Този рунд го губи, на цената на ручейчета пот по физиономиите на родителското тяло.

Ваня също не си губи времето – макар че май повечето отива по хилядите настройки на супер-нещото, набедено да е фотоапаратът на баща й. Яна гледа весело моето оръжие. Щраквам няколко снимки, които после ще разсмиват дори начинаещите, и продължаваме.

Автомобилчето на Яна се оказа направо перфектно и за дълъг път. Миниатюрна Сеат Ибиса, уж градска въшка, а напълно комфортна за четирима едри хора, с немалък багажник, и 140 в час направо не се усещат. Завиждам й с най-черна завист. Но пък моята стара дама си е моя, помислям си, и усещам топлина – като от позастаряла, но вярна съпруга, която събужда щастие в сърцето ти, дори ако е заобиколена от куп лъскави мацки… Сега ме чака на паркинга в София, немита, нечистена, недоремонтирана… Следващата събота или неделя задължително ще ти отделя поне час, количке. И ти още можеш да си чистичка и стегната.

От поредния завой се вижда стената на следващия язовир – “Въча”. Гледката е просто невероятна. От следващия ще е перфектна за снимка, преценявам, и приготвям фотоапарата. Вдигам го, прицелвам се, и… Къде е изображението?! Включен? Включен. Нещо пипал? Нищо. Бърз оглед – по дяволите, предпазният затвор (или както там се казва) на обектива не се е отворил! Докосвам го с пръст – отваря се с щракване. Отново вдигам апарата… Уви, късно. Стената вече е прикрита от израсли на ръба на пътя дървета и храсти.

Спираме и отиваме до стената. Пак снимки. При погледа надолу Тедо се дръпва неволно назад. Ваня се подсмихва – синчето не е безумно луда глава, и толкова по-добре, поне за една майка. Иначе определено не е страхливец. Все пак стената е над 140 метра висока, доста повече от телевизионната кула в София. Най-високата на Балканите е. Още две-три утешителни снимки в моя фотоапарат, по няколко десетки в тези на Ваня и Митко, и няколкостотин в този на Тедо. (После ще се окаже, че стената надолу съм хванал накриво и не на фокус, а язовира в другата посока – в контражур и с много лоши светлинни ефекти от пробилото за миг мъглата слънце.)

Язовир “Въча” – това са 18 километра през планината. На завоя му при Чилингир чешма (и луксозното заведение мутренски тип, простряло се около нея и прикрило я) направо ми секва дъхът. От ъгъла на завоя навътре се издават два дълги и тесни полуострова, покрити с гора. От отсрещния бряг, точно между тях, се вдава трети, още по-дълъг и тесен, и на два-три метра от върха му голяма скала стои сред водата. Нежното свежо пролетно зелено на гората на фона на дълбокото синьо на водата… Ако това беше филм, залата щеше да освирква и да вика: “Уууу, откъде пък го съчинихте толкова измислен тоя пейзаж!”. Красиво е направо до болка.

Е, има и какво да го загрози. На сума ти места из язовира върху понтони плават изящни къщички. И те са красиви, спор няма, ама развалят красотата на природата. А на едно място е направо цяло градче, понтони и зеленина в саксии, и парцелирани места за къщета върху понтоните. Повечето – празни. На мостчето, което ги свързва със сушата, табелка “Вход за външни лица абсолютно забранен!”…

Спомням си някои имена на хора, държали или държащи и сега такива къщички. Някои от тях вече затворници. Други още на свобода, неясно защо. Абе, вместо да пишете “Вход забранен”, защо не напишете имената им? Всеки нормален човек ще се погнуси дори да приближи…

Както и да е. Не ми е известно там да се срещат свестни хора, но може и да има. Нека не слагам неизвестните в един кюп с известния боклук. И най-вече, нека не си развалям настроението. Тръгнал съм да си почивам.

След язовира е Михалково. Прочутата естествено газирана минерална вода. Чудесна срещу фосфатни камъни в бъбреците, добавя образованието ми. А иначе – обикновено родопско селце. Което ще рече красиво.

В ушите ми звучи пак Брегович. Какво, по дяволите, общо? Сякаш са антиподи. Шмекерите и веселяци от “Ъндърграунд”, и изгърбените от работа хорица на родопските села. Полу-циганската жизнерадостна музика от филма, и протяжните тъжни родопски песни, създадени, за да събуждат хилядогласното ехо на безкрайната планина, и да го развяват наоколо като волен вятър. Закачливите пародийни текстове, и “текстовете” на родопското ежедневие – наредби на кметове, комюникета на “Гражданска защита” при бедствия, споделени разговори и мъки на силни, но притиснати от живота планинци… А сякаш са едно. Защо ли?

Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат…

От Михалково нагоре, чак до Девин, кипи строеж. Хидровъзел “Цанков камък”. Тук ще има още един язовир. И ВЕЦ. И гребна база. Още поминък за хората. Частици природна красота изгубени завинаги. Други – изникнали на тяхно място. Кой би могъл да каже – печелим ли повече, или повече губим? Не зная…

Девин. Прочутата минерална вода. Столицата на долината на Въча. Градът, който получава за ремонт на улици колкото София (или по-точно, София получава колкото него – толкова пари и за неговите улици няма да стигнат да се ремонтират). Профучаваме покрай него набързо – чака ни Триград. И поръчаната по телефона вечеря – пъстърва с гарнитура.

След Грохотно на пътя стои табела – “Гранична зона”. Позабравена и все по-ненужна за последните 15 години. И за присъединяването към ЕС не зная дали съм за или против. Голяма промяна е. Страшно много плюсове. Страшно много минуси. Засега като че ли съм една съвсем лека идея повече за – но дори дребна промяна в баланса може да обърне мнението ми… Да видим.

Приготвям се да щракна красив планински склон отсреща. Хващам го във визьора, сляп и глух за околния свят. Няма как, това е начинът да се съсредоточи човек истински. Зен. Да се слее с нещата, да стане едно с тях, за да ги постигне истински…

В мига, в който пръстът ми натиска копчето, главата ми дрънва наполовина в стъклото, наполовина в таблото отпред. Закъсняла с миг, нахлува и изключената от съзнанието ми околност. Щур “безсмъртен” с луксозно возило отсреща, решил да се прави на велик точно в мига, когато в нашата лента на пътя има огромен паднал от склона камък. Яна е успяла да избегне катастрофата на милиметър, на цената на резки спирачки и маневри… На снимката се виждат, хванати кристално на фокус, обувките ми.

Май нещо засега не постигам зен достатъчно добре. Води до цицини.

След Грохотно е Тешел – почти символично като размер селце. Тук Триградската и Буйновската реки се сливат във Въча. Ние продължаваме нагоре покрай Триградската. Скалните склонове отстрани стават все по-високи, ту се раздалечават, ту се събират все повече. Наближаваме Триградското ждрело.

За миг мярвам отляво, отпред на склона, красив водопад. В миг стъклото е свалено, фотоапаратът – вдигнат над колата, обърнат наляво и щракнат. Прибирам го гордо. На снимката се вижда планински склон, покрит със зеленина. Ако човек знае точно къде да гледа, може на едно-две места да различи през нея намеци за падаща вода. Докато сваля стъклото, зеленината е прикрила водопада. Чудя се, дали тези ефекти не могат да са от полза някак на военните? Някое и друго летище или пристанище съвсем спокойно сигурно могат да бъдат скрити някак така, та помен да не се вижда от тях.

Ждрелото! При опита да видя върха на скалните стени наоколо усещам наченки на шипове във врата си. Поне сто-двеста метра разстояние ширината му е колкото една здраво притеснена река плюс една лента път. След това реката изчезва, но ждрелото си е все така тясно. Отдясно се разширява за момент – площадката пред входа на Дяволското гърло. Няколко резки извивки стръмно изкачване – и излизаме от него в Триградската долина. Отляво, високо по склона, се намира пък Харамийската пещера.

Месечинка, месечинка… Родопите и Брегович? Желязна интуиция имаш, Янич. Части от едно цяло са. Но какво? Всякакви фрази, съдържащи форми на “балканско”, ми се струват изтъркани до неточност и невярност. Къде се напасват? Какво ги свързва? Парчета от едно цяло ли са? Или различни, но допълващи се камъчета от една мозайка?…

А пък на мен ми се приспива. Ама не, не тогава и там, в колата до ждрелото, а тук пред компютъра, докато пиша това объркано подобие на пътепис. Така че ще оставя продължението за някой друг път.