След няколко остри завоя по стръмно нанагорнище колата излиза на равен път, и скалите наоколо се разтварят. В Триградската долина сме.
Долина е малко силна дума за свикналия на Софийското равно поле. Долчинка по-скоро, сгушена между безкрайните върхове на Родопите. Говори се, че тя е праобразът на Елинденя от “Време разделно”, както Дяволското гърло – на пещерата, в която Караибрахим хвърля баща си. (И филмът е сниман предимно около и в едно съседно село – Мугла.) А сигурно местната пъстърва пък е прототип на онази огромна пъстърва, в която Горан скрива ножа си. Невероятна е!
(Огладнял ли съм, или само така?)
Централната улица на селото, една от малкото асфалтирани, минава първо покрай джамия, след това покрай малка черквичка. Еднакво запуснати и неподдържани, сякаш и за двете се грижи един и същ, претрупен от живота и работата човек. Не съм вярващ, на моменти дори съм откровен атеист, но гледката ме натъжава. Уж хората се борят, уж виждат някаква надежда, уж насъбират по мъничко зад гърба и под краката си, а сякаш са загубили част от вярата си. Някаква трудно уловима, но съществена част.
Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат…
Мостчето над Триградската река, което трябва да пресечем, е отнесено от поредното наводнение. Всъщност, стоманата и бетонът му стоят непокътнати – градени са така, че надали би могло да ги отнесе нещо по-малко от поток вулканична лава. Но първите два метра от грунтовия път след моста ги няма, сякаш са изкопани с багер. По-рано тази пролет топенето на снеговете съвпаднало с обилен дъжд, и веселото поточе под моста се превърнало в бучаща лавина, петнайсет метра широка и четири дълбока. Най-близките къщи били наводнени… Налага се да заобиколим през друг мост, малко по-надолу.
Домакинята ни, Елена, сякаш е знаела, че идваме – очаква ни пред къщата. Симпатично и пъргаво момиче, по планински свестен човек – здрав усет и широка душа в едно. Паркираме и се измъкваме. Тедо с огромно неудоволствие вади запълнената вече едногигабайтова карта от фотоапарата си, вкарва вътре една резервна половингигабайтова и преценява ще му стигне ли, докато Митко успее да разтовари другата на лаптопа си. Ваня се хвърля на помощ на Ани – малката се е събудила, и прави очарователни пируети на пътя. Усещам се, че я гледам, ухилен до ушите, и позасрамено се обръщам настрани.
Искам и аз такова дечко. Дори ако ще е толкова палаво. Всъщност, май точно такова най-много.
Гледката към красивата къщичка на Елена, и планинските върхове над нея е отново уникална и неповторима. Поглеждам апарата в ръцете си, след кратко колебание въздъхвам и решавам да се пробвам. Сменям батериите, вдигам го и се прицелвам. В мига на щракването внезапно целият обектив е пълен с нещо тъмно. Митко е направил геройски опит да ме заобиколи, докато се мъчи да настигне Аля, преди да е дотичала до торището отстрани. Успява и я вдига на ръце, докато тя весело пищи и рита. Щастлив баща… Ядосан на шега, вдигам апарата към тях и се прицелвам. Дръвчето отляво леко ми закрива образа. Правя крачка надясно, загледан през обектива, и се спъвам в мига на щракването. Успявам да не падна – но на снимката се вижда облачното небе, и малко от един комин.
… Багажът е разтоварен, стаите – разпределени. Великолепни стаи – неправдоподобно чисти за село, във всяка гори печка, Леглата просто те канят да заспиш, а в шкафа отстрани има цял куп резервни одеала. Усмихвам се, затварям очи и помирисвам чистия селски въздух. Ето това е място за почивка. Място, където не виждаш какво дишаш, за разлика от София, но го усещаш в жилите си. Място, където сънят е сладък като в приказка, където никой не те гони с никакви задачи, където бърнаутът е останал далече, в някакъв друг свят.
Излизам на улицата, още усмихнат до уши. И замръзвам. Отнякъде се носи родопска песен.
Едва уловимо, на границата на въображението. Сякаш в някоя съседна къща някой си слуша транзистор в стаята. Но въображението ми разтваря врати, и през тях песента разперва криле, отеква от околните върхове, и яхва вятъра. И полита с него, безплътна, но понесла в себе си родените от жива плът радост и болка, мъдрост и младост. И обгръща с криле света, както орел покрива гнездото си и както Кирлианово радиополе обвива живо тяло. Както дух се слива в едно с материята.
И както може би някой ден потомците ни ще тръгнат към звездите, оставили плътта назад, въплътени в схеми, изгравирани върху самото пространство. Но понесли своето минало. И родопската песен, вече материална точно колкото и както тях самите, ще е част от кръвта в жилите им.
Чудя се, случайно ли “Излел е Дельо хайдутин”, понесен от гласа на Валя Балканска и студените бразди върху алуминиевата плоча, и буйството на ракетните двигатели, лети в момента по-далече от всичко друго, създадено от човешки ръце, на път към звездите? Кой би могъл да каже – съвпадение ли е, или не?
И внезапно за миг в мен проблясва разбирането какво свързва в едно Брегович и родопчаните, и пещерите, и файтона с оркестъра, и… И отново изчезва, преди да смогна да го уловя и задържа. Няма го, точно както преди. Останало е единствено усещането, че го има, че е било известно и познато. Знанието, че то съществува, че интуицията на Яна е права. Но в какво беше?!
В къщата ме очаква пламъкът на камината, и веселата гълчава на компанията. Аля отново се подвизава, и събира симпатиите на всички околни. Мъча се да не се заглеждам много по нея, за да не ми личи колко завиждам на родителите й. Ани е успяла да открадне минути ценен сън в колата, и усмивката и безупречното й възпитание и внимание стоплят всекиго – ненатрапчиви, небиещи на очи, милостиви към околните, но безкомпромисно взискателни към нея самата. Ваня пък диша с пълни гърди, и говори и прави точно каквото й се ще – което обаче води пак до същото. Усмихвам се – благородническата титла може и да не се предава по тяхна линия в рода им, но възпитанието, и още нещо отвътре, определено да.
Яна пък се е съсредоточила в забавляването на Аля. Маймундилъците и на двете заслужават снимане, и Тедо се занимава с точно това. За момент и аз се изкушавам, после се отказвам. Сигурно и двете хич не биха искали по-късно да се видят така… И тъкмо да пъхна апарата в джоба, когато нещо привлича вниманието ми. Огънят в камината.
Не зная защо компанията реши, че точно мен ме бива да стъквам огъня, но някак все така става, че аз го правя. След като прибутвам боровите цепеници по-близко, за да съживя пламъка, се заглеждам. Камината е широка и тъмна, и пламъкът вътре весело играе, и създава странно чувство на уют. Някакво много старо, на стотици хиляди години, още откакто първите хора са се събирали около огъня, и са се радвали на топлината му. За да се превърне той с времето в извор на сигурност и спокойствие, почти като майчино присъствие. Сега разбирам защо толкова много телевизионни канали, които нямат програма за цяла нощ, я запълват със запис на горяща камина.
Вдигам апарата и внимателно се прицелвам. И през визьора, и на екрана пламъкът изглежда просто страхотно. Фоновете за екран, които съм виждал, ряпа да ядат! Предвкусвам каква страхотна снимка ще стане. Дълго преценявам и избирам подходящ момент, и накрая натискам спусъка, и поглеждам гордо екранчето.
Блааааах! Каква е тая помия! Защо снимката е като избелена с белина?! Защо пламъкът в средата едвам се различава? Каква е тая работа, така хубаво се виждаше на фона на тъмнината вътре! Какво става тук?!
Ядосан се прицелвам отново. Посбутвам борините, и изчаквам пламъкът да се надигне. Отново избирам подходящ момент, и щраквам. Снимката отново е като предишната. Този път обаче забелязвам каква е причината – умният фотоапарат се е усетил, че в камината е тъмно, и е пуснал светкавицата!
След половин час оглеждане откъде се изключва тази проклетия, и още няколко неуспешни опита, съм окончателно вкиснат. В този момент обаче Елена внася вечерята, и лошото ми настроени се изпарява като дим.
Винаги съм смятал, че България е световният лидер в областта на микроминиатюризацията. Просто я търсим където я няма, в електрониката, а не където я има – в ресторантските порции. Е, порцията пред мен е брутално опровержение. Шопската салата не само е направена на принципа “от всичко по много”, но и всичко е прясно, и великолепно съчетано. А след пъстървата с гарнитура направо се чувствам преял. (Което иначе се случва единствено когато отида на гости при майка ми – тя е абсолютно убедена, че разкладката на рота пехотинци представлява за мен дребен ордьовър. Какво да ги правиш, майки… 🙂 )
След още малко мотаене и сладки приказки идва време за сън. А сънят се оказва точно каквото съм очаквал – сладък и подкрепителен. Нещо, което в София е рядкост, не зная защо.
Събуждам се по кажи-речи обедно време. Приготвените за закуска мекици отдавна са изстинали, но и така са вкусни. Особено с домашните мляко, сирене и сладко. Компанията вече е потеглила към пещерите, но с Аля няма как да бързат много, а аз съм дългокрак – успявам да ги настигна още преди входа на дефилето. Разкошна гледка са, особено когато Аля внезапно спринтира по един мост без перила, и Ваня отчаяно я преследва. За съжаление, фотоапаратът ми не успява да се включи толкова бързо…
На входа на дефилето компанията се разделя. Ние с Тедо, Яна и Митко потегляме нагоре, по пътеката към Харамийската пещера. Те потеглят напред, аз изоставам малко. Докато се провирам през дръвчетата, за да потърся по-усамотено място, внезапно откривам величествен изглед. Отсрещната стена на дефилето е на трийсетина метра от мен. Долу, на може би над сто метра дълбочина – пътят, като лентичка между скалите. На също толкова нагоре – върховете на скалите. Е това ако не го заснема!
Допълзявам до ръба на скалата, хващам се за едно дръвче, и протягам фотоапарата над бездната. Миг преди да щракна обаче, дръвчето ме пита:
– Искаш ли да снимаш пътя от по-близо? Доста по-близо.
Естествено, това е казано на езика на изтръгващи се от пръстта корени. Моментално се отказвам от идеята, отпълзявам назад и се извинявам на дръвчето. В смисъл, затъпквам старателно пръстта около корените му, и я поливам, за да слегне. С което и свършвам за каквото се бях отбил. Снимката, уви, не се получава.
Тримата други вече са пред пещерата. Водачи вече са довели една група, и хората от нея се катерят един по един, завързани с алпинистки сбруи, към отвора на пещерата, на двайсет метра височина по отвесната скала. Единият тъкмо е прегърнал Камъка на любовта – това е единственият начин да го заобиколиш по пътя нагоре, оттам и носи името си. Чудя се как ли се е качил първият пещерен човек до тази пещера по склона? Без клинове, без въжета, без сбруи…
– С някоя ядосана мечка отзад – коментира Митко. – Надали е и усетил даже.
– А как ли е слязъл после? – включва се Тедо. – С някоя ядосана мечка отвътре? Я, заваля ли?
Вдигам глава. Над мен е надвесеният скален склон.
– Капе от скалата, отгоре.
Нова смяна на карта в апарата на Тедо, нови картечни серии щракане. След кратко обсъждане решаваме с Яна, че не ни се влиза в пещерата. С неудоволствие се смъкваме надолу по пътеката, и се запътваме към квартирата.
Обядът е пататник. Не прилича много на това, което съм виждал, но е неизменно вкусен. Този път количеството изглежда по-скромно, но след като приключвам с яденето, ми се спи от преяждане. По навик се замислям какво точно да подхвана, че да ме посъбуди, след това прихвам вътрешно. По дяволите, на почивка съм! Я в леглото…
Събуждам се кажи-речи навреме за вечерята. Пържола с пържени картофи и лютеница. От една порция биха излезли три-четири стандартни ресторантски. След вечерята купонът продължава – Аля и Яна си разменят обувките и ходят така наоколо, за буйно веселие на всички. Ние с Митко, като истински програмисти на купон, обсъждаме операционни системи и протоколи за връзка, и по този случай пропускаме голямата част от разговора на другите… Не е ясно кой точно от нас и Тедо предлага да се разходим, за да послегнем храната, но и тримата сме съгласни (и оплюти от женската част от компанията, но не ни пука от това).
– Накъде?
– Ами нататък по пътя. Никога не съм бил там. А вие?
– И ние. Ама в единайсет през нощта? Имаме фенерчета, де, ама все пак…
– Точно така е по-интересно!
Оказва се, че пътят се вижда дори без фенери и осветление, въпреки облачната нощ. Малко по-нататък забелязваме, че дори различаваме чудесно гледката наоколо – полета, гори, изоставени или недостроени сгради, потънали в мъгла планински върхове… Пейзажът вече няма нищо общо със скалните зъбери под Триград, по-скоро е като хълмист, зелени поляни и позагладени върхове. Вече сме близо до вододела, а Родопите не са алпийски тип планина, тук не е имало скоро ледници, които да раздерат и подострят скалите.
Разговорът тече весело (не на последно място заради непрекъснатите предупреждения кой в какво стъпил, преди да го види или надуши). Подминаваме една след друга осветени сгради – конна база, рибарник… След към час ходене стигаме до някакво село. Типично родопско крайно селце – сгушени по стръмен склон къщи, малки дворчета, тесни градинки, закрепени върху високи подпорни стени. Пълно мъртвило – всички спят, никъде не се чува куче да лавне. Като се замисля, тук надали се краде особено – селяните се познават, нямат скъпи неща, а до равнината пътят е дълъг и труден… Помотаваме се из селото, и потегляме обратно.
Докато вървим по пътя, отново имам усещането, че аха-аха и ще докосна и разгърна връзката между Брегович и Родопите. Вече усещам вътре в себе си, че тя е много по-широка от една планина и една музика, че включва много повече и по-разнообразни неща. Докато Митко и Тедо разговарят весело, мен сякаш ме тресе треска от желанието да разбера нещото, да обхвана цяло. Внезапно в ума ми блесва притчата на Саади за слона. По памет:
От Индия бил слон докаран морен,
и вечерта в кошара бил затворен
А през нощта, нали слон невидяло,
там всичко живо се събрало.
Един хобота пипнал с мисъл точна:
– Прилича на тръба той водосточна!
Ухото му докоснал с пръсти друг:
– Май одеало аз намерих тук!
А трети пък крака обгърнал само:
– Туй слонът ще да е дърво голямо!
Гърба четвърти тупнал: – Лъжеш, брат!
Тръба, дърво… Та слонът е креват!
А щеше ли да има спор горещ,
ако поне един държеше свещ?
Спор няма. И спорещи няма – ако не броим, че споря със себе си. Но това не ми пречи да търся свещта като трескав. Искам да видя какво е този слон, дето връзва Родопите и Брегович в едно.