Днес срещнах едно красиво момиче.
Всъщност може би не беше чак толкова красиво. Разминахме се за миг на улицата, и не можах да го разгледам добре (нямаше и да е учтиво). Имаше правилни черти. И, доколкото може да се различи под зимните дрехи – може би хубаво тяло. Но това са подробности.
Красивото в нея беше излъчването й. Траещата миг комбинация от поза, жест и поглед, това как падат полите на палтото й и как се подава косата изпод шапката й. Замислеността в очите, погледът към нещо свое, вътре в себе си – спокойна и естествена нежност, непристорена, неочаквала да бъде забелязана. Истинска. На човек, който живее в мир със себе си.
Плавността на движението – несъвместима с агресивност, истерия, злоба. Мигновеното трепване на клепачите под сянката ми, преминала върху лицето й – уязвимост, престрашила се да излезе под снега, над улицата, без да се бои от съдбата. Мекотата на походката – доброта, достигаща до покорство в желанието си да даде малко щастие, да стопли с душевно докосване, кякто винаги и сигурно завинаги.
Нескъпи, но подбрани с вкус дрехи – бистър и балансиран ум, и чувство за хармония, за цялостност и завършеност. Връзват се добре с външността й, без да я подчертават излишно – неуверена, но правилна самооценка, без лишени от покритие претенции, без отровни и отчаяни комплекси. Внимателна стъпка встрани от локвата кална киша, грациозна почти като на балерина, и същевременно неосъзната, без желание за поза и ефект.
Държи пазарската мрежа внимателно, с тънки, дълги и чувствителни пръсти – вероятно са част от професията й, пази ги. Естествен урок по деликатност. Сред продуктите – зеленчуци от Женски пазар, за по-евтино – лежи учебник по италиански. Студентка? Може би. В известен смисъл твърдо да. Едното токче изтраква на метал при стъпването – било е ремонтирано при обущар, който ползва пирончета.
И всичко това за част от секундата. Сякаш вълшебник щраква с пръсти, и парченцата на пъзъл внезапно се сглобяват в картина – дълбокоцветна, многомерна, изпълнена със смисъл. Която не е нужно да въртиш или оглеждаш част по част, а с един поглед мигновено ти предава всичкото, в цялата му пълнота.
Само миг – и вече зная за това момиче толкова много. Че спи тихо, кротко и щастливо като дете. Че обича да готви, но не винаги се получава добре, и се черви и срамува да го поднесе. Че все още сънува цъфнали ябълкови градини, и мечтае за истинска топлина и нежност – а получи ли ги, разцъфва като маргаритка, огряна от сутрешното слънце… И още много, и много други неща.
Дали всичко това задължително е истина? Може би греша тук-там, но повечето сигурно е вярно. Защото в един миг тя ми предаде своята цялост, а цялостта съдържа страшно много неща, и лъжата лесно би си проличала, защото разстройва връзките им. А някои неща са несъмнени – например че е нежен и добър човек.
Някой ден ще срещна това момиче отново. Всъщност, може би ще има друга външност, ще се казва другояче и ще се интересува от танци или кино вместо от италиански. Но същността й ще е същата – а това означава и красотата… И може би тогава погледите ни ще се срещнат, и двамата неволно ще се усмихнем. И всеки от нас ще потъне неочаквано в очите на другия.
хм,
дали това красиво момиче няма да се превърне в метафора, както става с лунното момиче на йовко?!
де късмет, де 🙂
Всъщност колко голямо значение има това какво точно си видял вместо това, че го виждаш?
През миналата седмица един скъп за мен човек се беше затворил в себе си. Толкова дълбоко, че самовглъбението му ме отчая и неспособността ми да го извадя от черупката му ме накара да засиля вината към себе си. Оплаках се дори на една близка приятелка, а тя почти ми се скара (нежно!), че съм видял самовглъбението, а не съм забелязал погледа. Върнах се. Вгледах се отново… и пак видях само болката, търсих поглед, но нямаше такъв… Едва днес го видях, но не бях сигурен без да разменя и няколко думи. След цели 3-4 дни униние го забелязах и май не с очите си. Беше различен – не този, който очаквах, не търсещия помощ, а… друг…
Затова е чудесно да виждаш – нищо повече – дори понякога да не е това, което ти се струва. И често отсреща също има поглед, който не си видял, защото… е бил поне толкова плах като твоя…
jestoko … super … 🙂
Ох, знаеш ли колко несъвършена се чувствам сега??!!! 😉
Особено като се сетя аз как вървях през кишата 🙂
Радо: Благодаря ти!
Ники: Лунното момиче трябва да бъде метафора – докато не дойде денят да облече конкретна плът и да се нарече с име. Само така най-обикновената, несъвършена жена се превръща в нечие Лунно момиче… а този някой от неудачник – в човек, открил щастието в живота.
Йовко: Така е. И когато човек забележи този поглед, си струва да се гордее – особено ако след това и постъпи като човек.
Сами: Красотата е в очите на гледащия. Сигурно онова момиче също се е чувствало толкова несъвършено – несръчна в кухнята, зле с италианския, без скъпи бижута, неумееща куп други неща… И сигурно е завиждала на някои, които пляскат в кишата и се пръскат с кал, но умеят нещичко, за тях естествено като за нея походката й, но за нея – чуждо и далечно, а желано.
Защото всяко момиче знае, че мъжете се заглеждат по външността и красотата – но толкова малко знаят, че красива изглежда тази, която е красива отвътре! Не ме питай как го усещат мъжете, все едно е да питаш рибата за водата. Но го усещат.
Неееее, това е вече нереално. Такива мъже са просто изключения. Повечето са като хората, които избират книга според цвета на корицата, чувала съм и за такива, които си ги мерят на височина, за да видят как ще им стои в библиотеката. И всичко това от суета. А истината е, че не можеш да разбереш какво пише в нея, ако не я разгърнеш. Понякога даже е необходимо и дълбоко взиране между редовете.
Така е, Сами. Повечето мъже избират книга според цвета на корицата… Но изключенията са тези, при които съдържанието не се оказва по някакъв необясним, най-често дори неосъзнат начин най-важното в този цвят.
Не си ли чувала мъже да дискутират разликата в това как някое момиче изглежда на снимка, и как – на живо? Откъде според теб идва разликата?
🙂
Умира бавно този, който не пътува, който не чете, който не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този, който азрушава себелюбието си, който отказва помощта. Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не търси разнообразие, не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава, поне веднъж в живота си, да избяга от мъдрите съвети…
Живей днес!
Рискувай днес!
Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!
Пабло Неруда
Това ми пратиха онзи ден във една PowerPoint презентация. Не знам дали е на Пабло Неруда. Но се сетих сега докато четях за това момиче.
Всъщност всяка красота се нуждае от очи за да я видят. И само подготвения може да я види. За него корицата не е това, което е за неподготвения. Двамата ще гледат една книга, но ще виждат различни.
Абсолютно си прав, Яворе.
Да живеят красивите момичета! 🙂
Защото търсенето им, на всеки от половете по свой начин, е което ни кара да живеем. Защото е всъщност търсене на красотата.
Намерих текста в оригинал:
Muere lentamente quien no viaja,
quien no lee,
quien no oye música,
quien no encuentra gracia en sí mismo.
Muere lentamente
quien destruye su amor propio,
quien no se deja ayudar.
Muere lentamente
quien se transforma en esclavo del hábito
repitiendo todos los días los mismos
trayectos,
quien no cambia de marca,
no se atreve a cambiar el color de su
vestimenta
o bien no conversa con quien no
conoce.
Muere lentamente
quien evita una pasión y su remolino
de emociones,
justamente estas que regresan el brillo
a los ojos y restauran los corazones
destrozados.
Muere lentamente
quien no gira el volante cuando esta infeliz
con su trabajo, o su amor,
quien no arriesga lo cierto ni lo incierto para ir
detrás de un sueño
quien no se permite, ni siquiera una vez en su vida,
huir de los consejos sensatos…
¡Vive hoy!
¡Arriesga hoy!
¡Hazlo hoy!
¡No te dejes morir lentamente!
¡NO TE IMPIDAS SER FELIZ!
“Едното токче изтраква на метал при стъпването – било е ремонтирано при обущар, който ползва пирончета.”
Това със сигурност е било моето! :))
Трябваше да я заговориш тогава а сега брат бутни си една чикия и ше я забравиш доста бързо.
@Галя: Благодаря!
@Мартина: Напълно е възможно. 🙂
@Anonymous: Хубава идея, брат, ама е като за теб. За мен е приятелката, която си намерих оттогава насам – и която се надявам да не забравя бързо. 🙂
Opisanoto ot teb e naistina velikolepno (takuv kato men upotrebiava tazi duma vednaj v godina, znachi naistina si me vpechatlil). Tova kak izglejda edno perfektno momiche se opredelia imenno ot tova kakvo pravi, dori i v nai obiknoveni situacii. Suvsem sluchaino prochetoh tozi post v tozi sait…iavno ne e sluchaino. Tova koeto zabeliazvash ti go zabeliazvat malko. Vduhnovi me naistina. Iavno ne samo az si mechtaia za takuv tip momicheta.