Фен съм на филма, въпреки че е детски. Като излезе първата серия, си и бях дете. Ама ефекти като в нея не бях видял… и на кино. Нямах думи.
Интересното тук е еволюцията на ефектите – и накъде води тя.
В първите три серии ефектите бяха макети, кукли, грим и рисуване върху ленти. Класическа технология, просто отлично приложена.
Епизод 1 обаче го правиха след доста повече години, и нещата се бяха променили. Вече много от екзотичните фонове не бяха декори, а компютърни изображения. Много от по-екстравагантните действащи лица – също, поне повечето им явявания. Не зная дали в целия филм имаше и един кадър на кораби в Космоса, заснет с макети.
Епизод 2 беше още повече от същото. Мисля, че единствено интериорите на помещенията бяха декори. А, и някои от пустинните изгледи – примерно домът на лелята и чичото на Люк. Човек можеше на моменти да забележи как актьорите преиграват в общуването с извънземни, които ще бъдат добавени в картината много по-късно. То не бяха хилядни армии от един актьор, то не беше… Абе, гледали сте го. Надявам се.
Не зная какво ще е Епизод 3. Говори се, че фоновете изцяло ще бъдат генерирани с компютър, че няма изобщо да има истински пейзажи (освен може би някои от интериорите). По-евтино било. За първото не знам, второто го вярвам. Ще поживеем, ще видим.
Засега Лукас се кълне, че няма да има повече епизоди (оригинално са планирани още 3, общо 9). Той и преди тези три имаше на моменти подобни намерения, та не знам ще издържи ли и сега. Нищо чудно обаче, дори той да откаже, друг да ги заснеме – особено ако Епизодите са доходоносни. Парите трудно могат да бъдат спрени.
А как ли ще изглеждат те технологично, примерно правени след 15 години? Няма да се учудя, ако дори дрехите на актьорите са компютърно генерирани – прецедентът с “Трон” е отпреди към 20 години. Нито ако актьорите са изцяло компютърни образи – гледали сме вече “Final Fantasy”. Просто ще е по-евтино.
Чудя се дали ще използват за мимиката им дигитализирана актьорска, или ще ги създават изцяло от нищо? Първото е авангардно, описват го автори като Нийл Стивънсън (“Диамантената ера”). Второто – вече отработена технология, гледайте компютърните анимации на “Дисни” (не тези на “Пиксар”, те са направо дървени в сравнение примерно с “Динозавър”). Пък и “Final Fantasy”. Да сме живи, и това ще видим.
Гласовете са засега по-трудни, та ще има хляб за актьори. Представям си как седемдесет и пет годишният Арни озвучава поредния филм със себе си, и гледа втрещено колко прав е излязъл с това “I’ll be back”. И откъде в перспектива се очаква да е също back. То бива кино, бива, ама чак пък дотам…
А и върху гласовете се работи. Елементарни програмки за Интернет телефония вече променят мъжки глас на женски, или обратното. В следващия римейк на “Смело сърце” може Уилям Уолъс да го озвучава някоя секси блондинка. (Кой ще озвучава секси блондинките от порнофилмите не ми се обсъжда.) Или пък примерно петима гласови актьори, от колкото полове ще има тогава – един в баталните сцени, друг в любовните, кой където най. Многостранните таланти пък могат да се изявят, като озвучават в любовна сцена всичките партьори. Пак икономия на бюджет.
Пъшканията и скърцането на пружини (или какъвто там е звуковият фон) вероятно ще го поемат софтуери. А и само тях ли? Подходящ софтуер би могъл да ти подправи и интонациите. Четеш си текста с вдъхновението на умряла риба – на екрана образът се обяснява в любов с нотки, които понасят към небето всеки възможен пол. Само гледаш да спазваш пунктуацията. Докато някой бюджет мениджър не научи, че софтуери, дето четат текст с все пунктуацията, има от години. Толкова за актьорите. Да ходят да просят. Можем вече и без тях.
Ами тогава? Че то и сега. “Азис”, “Деси Слава”, “Нелина” какво са, имена на изпълнители? Грешите. Запазени търговски марки са. На фирма “Планета Пайниър” – българският попфолк флагман. Ако мислите, че Васил Боянов има правото да се нарече някъде Азис без платената благословия на “Планета Пайниър”, някой ви е излъгал. Само дето той е реална личност, и за да си удължи пениса му трябват трима хирурзи за ден и още куп медицински персонал за седмица, а не един компютърджия за пет минути. Ориентирайте се къде е изгодата.
И хоп – Уилиам Гибсън, “Идору”. Известността, звездността, е валута. Без достатъчно от нея – лошо. Не се въртят колелата на икономиката, не шуртят печалби. Трябва да има звезди, ако и виртуални. “Чу ли? Хелън Мини си сменила името, казвала се вече Перви!” – “Ти си луда ма, тя нали е компютърен образ? Какво име…” – “Ти нищо не разбираш ма, важното е че е звезда, ти като си истинска какво, кой те знае и за какво те бръсне…” А ковчежниците на тази икономика ще следят баланса на наличностите. Не стигат – дай да създадем нова звезда. Станаха много – ще почне инфлация, дай да самоубием еди-кой си. Поне не е истински човек. Все е напредък. Преди, като бяха истински…
Да, ама разходите пак много. Хелън Мини – пардон, Перви – без армия компютърперсони не може и да пръдне. Ама буквално. Не може задника да си врътне без АйТи експерт по въртене на задници. Не може дума да каже, поглед да хвърли, пак буквално. Пък тая армия куп пари струва. Къде отиде келепи… пардон, профитът?
И туй също го е описал негово месийство Гибсъново. Веднъж трупваш повечко парици, ама после имаш истинска виртуална личност. Дето и сама може да прерови Интернет и старите филмови архиви, и да научи как да си върти задника – експертите пари струват. Дето можеш да й наредиш какво да прави и говори, с какви точно интонации словесни и телесни. Компютърперсоните и те вече могат да ходят да просят. Ама не преди да са направили Перви да няма личностно ядро, да е продължение на волята на който говори в микрофона й. И да са доказали както там щат и могат, че няма и да проима сама. Пък върви ли всичко наред, ще направим още като нея. Примерно Барби. И Кен, за компания – не че й трябва компания, неща трябват само на личности. И още. Я колко сладък бил това бизнесът със звездите!
Пък колко странични бизнеси излизат, ум ги не побира. Блог пък съвсем. Искате народ дето основната му ценност са модните парцалки? Или чалгата? Няма проблеми. От утре Айрън Дестройърс ще пеят чалга, а професор Егхедщайн ще мисли само за мода. Одъртели сте вече, а ви се разхожда в 16-годишно телце по моден подиум? И наоколо стотици ви се кланят и обожават? Ей ви мозъчен имплант за връзка с компютър, наскоро го разработиха. Само за богати е, ама тълпата мисли за мода и чалга, няма и да чуе за него. Искате истинско такова тяло? И това може да се уреди. Технологийки всякакви, разни гладни персони ги творят срещу стотинки. Искате… ох, мамка му, подхванеш едно, те покрай него още сто тръгнат, и от всяко по нови сто! Продължа ли, тоя запис ще се тегли само от хора на оптична линия.
Добре де. Ще поживеем, ще видим.
Ама не е зле междувременно така да поживеем, че да видим каквото ще ни хареса. Каквото и да значи това.
Ти да не искаш нещо лошо да кажеш за Star Wars? Да не станем на кълбета, а :-[|] ?
Каквото ще да става, този филм ще си остане Филмът, а Лукас – Режисьорът. Нищо, че стана (и) продуцент след това, и аз не бих отказал няколко (стотици) милиона… след данъци…
Да е жив и здрав!
Но пък и Star Wars едва ли някога ще стане Creative Commons…
Не е проблемът във филма, Дончо. Филмът ми е само повод да си пофилософствам на съвсем друга тема…
А дали няма някога да стане Creative Commons – кой знае. Я той, я някой негов римейк, създаден след 20-30 години от шепа компютърно грамотни фенове. На домашните си компютри, и (надявам се) със свободен софтуер. 🙂
AFAIK, поне 50 години ще минат до подобно светло събитие :). Нали толкова беше патентът за идеи (или там какъвто има Лукас)..?
И след 50 да е – важното е, че ще стане! 🙂
Първо, да твърдиш, че анимацията измества актьорите е подигравка с аниматорите и пълно непознаване на труда им.
Защото в момента актьори са самите аниматори. Един аниматор е нещо като кукловод, той трябва да разбира от анатомия, психология, пластика и какво ли още не. Понякога аниматорът разиграва самата сцена пред огледалото, преди да я анимира. Озвучаващият артист също има огромно значение за крайния резултат, защото по него се ръководим. Анимацията е творчески и АКТЬОРСКИ процес и докато не изобретиш ИИ, няма да може да се поеме от машина работата на аниматора.
Второ, анимациите на Пиксар не са “дървени”. Вярно е, че героите им изглеждат малко дебилно. Но Пиксар имат страшната педантичност и умение да изобразят хиперактивно дете, уморен старец, чистеща перата си птица или риба, която хем плува като истинска, хем изразява човешки емоции. Знаеш ли колко проучвания са нужни, за да се анимират точно такива герои? А и да се разработи симулация (поведенчески модел, психология, физика (кожа, люспи, пера), мускулатура). Дисни са си оставили ръцете при анимацията на “Динозавър”, но това може да го види само професионалист, а не лаик, за съжаление.
Отделен въпрос е и достойнството им като истории – Динозавър е типичната Дисни-тъпотия (в стил Цар лъв), докато Пиксар винаги хващат някакъв сериозен екзистенциален проблем (в “търсенето на Немо” това е противопоставянето сигурност-свобода (мъртвото е сигурно, животът е опасен), в “Играта на играчките 2” проблемът е за остаряването, и т.н., Т.Е. качеството на една анимация зависи и от сценария и умението да се придаде живот на героите чрез него. Тук като фен на фантастиката може пак да развиеш нещо – за писане на сценарии от ИИ (Саймък имаше подобен разказ), но честно казано, образовай се малко за нашата работа, преди да развиваш варианти.
Estranged: Не споделям възгледите ти за анимацията, но всеки има право на свое мнение. Както ти, така и аз.
А колкото до идеята да се образовам малко за вашата работа – не съм се смял така, откакто един мой компютърен клиент не ме попита за лекар ли се мисля, та преценявам стоката му (превръзки) с такова самочувствие.
Смяташ ли примерно, че текстурните обработки в кой да е филм на Пиксар могат изобщо да се доближат до тези в “Динозавър”? За мен примерно е очевидно, че разликата в качеството (детайлността) на текстурите е между два и три ПОРЯДЪКА. Би могъл да преброиш и пресметнеш броя триъгълници на елемент, или пък на квадрант от екранната площ, и ще го видиш. Не е никак трудно, ако наистина разбираш от това.
Същата разлика е в детайлността на изображенията. Във филмите на Пиксар най-детайлните конструкции са козината на зверчетата в “Чудовища ООД”. (Пиксар много се гордеят с нея.) Като ръчно правени отделни детайли първенството държи зеленината на аквариума в “Търсенето на Немо”, поне за мен. В “Динозавър” почти няма кадър, който да не съдържа поне един порядък повече детайли, а много кадри (бягането на динозавъра с яйцето през джунглата, надничането на лемурите към изпуснатото яйце, джунглата отдолу при полета на птеродактила…) са с поне по още един порядък отгоре. Отделно от това, там има ефекти (замъгляването на далечните обекти, изкуственото изкривяване на образа в ъглите…), с които Пиксар вероятно ще се гордеят чак след няколко бъдещи филма.
Разликата в генерирането на светлосенки е още по-голяма. Когато в “Динозавър” някой звяр крачи през реката, краката му са естествено и реалистично мокри от пръските. Във филмите на Пиксар подобни елементи не съществуват дори като намек. В “Динозавър” бръчките по кожата на динозаврите са изпълнени с естествени сенки. Във филмите на Пиксар кожата обикновено няма даже намек за бръчки, камо ли за сенки.
Крайният резултат е естествеността на образите. В “Динозавър” единствените по-набиващо се на очи неестествени неща са облаците водни пръски над по-малките водопади в началото, и плискащата се вода в изкопаната локва в пустинята. Почти всичко друго – вълните на океана, зеленината на джунглата, козината на лемурите – спокойно биха могли да са заснети реални, и вмонтирани изкуствено. Във филмите на Пиксар… съжалявам, но аз не съм видял нито един кадър, който да ме излъже, че е естествен. А това вече го виждат и лаиците.
Е, поне повечето от тях. Така че, честно казано… хайде да не го казвам.
А колкото до сюжетните достойнства – да, има такъв момент. Но това вече е работа на сценариста, а не на аниматора (освен ако не прави в къщи филмче за домашна употреба). А работата на сценаристите е извън обсега на записа ми.
Ще пропусна леката ирония, процеждаща се през пукнатините на учтивите ти думи. Нямам за цел да се съревновавам с един енциклопедичен ум: програмист, лекар, всестранно образован гений, Леонардо да Винчи на нашето време. Нека да не спорим кой кому продава краставици, кой е краставичарят, както и чия краставица е по-голяма.
Интересно ми е обаче защо отговаряш избирателно и прескочи коментара ми за аниматора-актьор.
А що се отнася до Пиксар:
Нека първо да изясним за анимация ли си говорим, или за детайлност на изображението. Като раздвижване и психология на персонажа Пиксар нямат равни, независимо дали става въпрос за животно, човек в различните му възрасти, или за огромна група от същества. Виж само стареца от “Gary’s Game”! Що се отнася до детайлността…
GRIGOR SAYS:
“Във филмите на Пиксар… съжалявам, но аз не съм видял нито един кадър, който да ме излъже, че е естествен. А това вече го виждат и лаиците.
Е, поне повечето от тях.”
Основната философия зад Пиксар е всичко да е по-абстрактно, да е някакъв друг, анимационен свят. И какво: гледаш ти някакви прости герои, карикатурки, сякаш съставени от прости геометрични фигурки и си казваш: “Това никакво постижение не е. Всеки вижда колко е елементарно.” Точно това е проблемът – воден от убедеността, че виждаш нещо просто, изобщо не виждаш сложното.
Много ми е интересно например как ще сравниш перушината на гарвана, анимиран от Blizzard в техните рекламни филмчета за Warcraft с перушината на пилетата от “For the birds” на Пиксар. Кое е по-детайлно, кое е по-сложно? Гарванът веднага впечатлява, въпреки че опитното око ще открие, че в неговия случай са спестени някои неща. А пилетата – забелязва ли човек, че пилетата изобщо имат перушина, че се накокошинват и т.н. при положение, че са топчести прости форми?
Например, последният филм на Пиксар – Incredibles – в някои отношения съперничи на Final Fantasy. СМЕШНО ЛИ ТИ Е? Хайде да поясня тогава. Погледни косата на Violet и я сравни с тази на Аки Рос от FF. Тук не става въпрос за това, че в нея има десет хиляди, сто хиляди или един милион косъма. Става въпрос за това, че като я погледнах, можех да преценя, че момичето се е къпало преди не повече от 24 часа и че пухкавата й коса скърца от чистота – толкова реалистична беше симулацията. Начинът, по който мускулите се движат под кожата и самите движения също са реалистични, същото важи за дрехите спрямо движенията на тялото.
Какво обаче прави героя убедителен и фотореалистичен? Оказва се, че светлината и взаимодействието й с кожата играе огромно значение. Усети ли, че кожата на героите в Incredibles позволява на светлината да прониква в нея? (Същият ефект, който се получава, когато слънцето е застанало зад ушите ти и поради това ушите ти “светят”). Но кой ще забележи това? Не и този, който е убеден, че героите са “прости”.
Въпреки създаването на такава кожа Пиксар винаги са бягали от фотореализма и са се стремели да покажат, че това е рисуван филм. Затова по кожата на героите УМИШЛЕНО не са сложени пори, комедони, фоликули и т.н. (което съвсем не е толкова велико постижение). Детайлност или въпрос на стил? Във филмите на PIXAR има адски много детайл (спомни си давещите се деца в океана, подгизнали, борещи се за въздух в Incredibles), но той се губи в карикатурата.
За детайлността в “Търсенето на Немо”. Океанска вода във всичките й проявления! Светлина, планктон, направо е смайваща като реализъм водата по езика на кита, начинът, по който преминава в пяна… Пиксар са стигнали до такава фотореалистичност на места, че са се изплашили да не развалят cartoon ефекта (защото както вече казах, те бягат от пълния реализъм, въпреки че се стремят към технологични постижения).
Пусни си няколко пъти момента, в който акулата преследва героите и забележи как, като се блъска във вратата на потъналия кораб, от вратата се лющят миниатюрни прашинки ръжда и тиня, но наистина се държат като под вода, веднага след ускорението забавят, утаяват и се слягат, а самата вода става по-мътна заради тях… докато героите не ги раздвижат отново.
Пиксар отделят много внимание да симулират подводна физика или специфичните движения на същество (полупрозрачна медуза, разблъскани водорасли), което често очовечават (непохватен пеликан), но това просто не се забелязва. Карикатурки, казва си зрителят. А най-нестандартните постижения са дело именно на Пиксар.
.
.
_
Що се отнася за това, че фоновете на Динозавър били като снимани… ами те действително са си точно това – СНИМАНИ. “Що да се мъчим, като можем да си го снимаме?” – казали са си Дисни и в мързела си това и са направили. Признавам, това е перфектен начин да се постигне фотореализъм, как останалите не са се сетили за него досега?
Можеш да се подиграваш на ума ми колкото искаш. Въпросът обаче дали не съм прав остава. Ако съм… Също, забелязвам, че претендираш за добри познания в областта, но аргументите ти са в най-добрия случай на ниво любител – и когато се сблъскаш с познания над тези на дилетант, не можеш да изправиш нищо срещу тях. Какво да мисля за теб?
За сюжетността и реализма на Пиксар – не зная дали си забелязал, но в написаното съм обсъждал само техническия реализъм. (Позасегнал съм и това доколко аниматорът всъщност е актьор, и еволюцията на тази връзка, и затова се учудвам, че го изказваш като свое, отделно мнение. Прочел ли си всъщност постинга ми, преди да го коментираш?)
За техническата им изразителност – прави ми впечатление, че Пиксар се скъсват да се хвалят с естествеността на водата в “Търсенето на Немо”. А това не ми се връзва с “умишлена анимационност” на повечето други неща. Връзва ми се с “това го можем, това – не”.
Същото важи и за сравнението с FF. Това все пак е филм отпреди новата ера, по критериите за новост в този жанр. И въпреки това, само отделни елементи на създаденото от Пиксар могат да се сравняват със създаденото (ей така, покрай другото) от японците. Защо сравняваш косата на Violet, но не сравниш походката й? Движенията й? Естествеността на дрехите й? Личното ми впечатление е, че са направо дървени в сравнение с тези от FF. А в сравнение с тези от “Динозавър” съвсем губят – там единственото неестествено до степен да се сравнява с “Incredibles” са някои от движенията на Зини, и подскоците на бодливото динозавърче.
А колкото до таланта на Пиксар да изразят с нещо просто нещо сложно, не го оспорвам. Имат го. Всъщност, “Дисни” го имаха през 1930-те – намери си и гледай сборника “Оскарите”. Но и това вече е друг въпрос.
Апропо, за фоновете на “Динозавър”, че били снимани – пак се посмях здраво. Мисля, че не е нужно да си дори любител, за да разбереш, че не са. ОЧЕВАДНО е, че не са. Просто са достатъчно естествени, за да излъжат окото на свикналия с филмите на “Пиксар”, и убеден, че това е върхът, и друго няма.
Така че, не ми се сърди, но… вземи понаучи нещичко на тема анимация. Поне нещичко. Пък после може и да поговорим.
Че съм любител – любител съм (все още).
Че си универсалният краставичар – такъв си (свалям ти шапка).
Сериозно, далеч съм от мисълта да се подигравам на ума ти. Личи си, че си забележителна личност, като особено впечатляват разностранните ти интереси и вечният информационен глад, който те мъчи. Не приемай думите ми като обида (всъщност хора като теб не могат да бъдат обидени от хора като мен, става дума за това, че аз не съм и имал такава цел).
GRIGOR SAYS:
(Позасегнал съм и това доколко аниматорът всъщност е актьор, и еволюцията на тази връзка, и затова се учудвам, че го изказваш като свое, отделно мнение. Прочел ли си всъщност постинга ми, преди да го коментираш?)
ESTRANGED:
Да, прочетох го, преди да коментирам. В него например казваш, че някой може да чете с безизразен глас, докато софтуерът придава на гласа му нужните емоции. Подобни изказвания слагат технологията на преден план и човешкият фактор (актьорската игра в случая) напълно изчезва, сякаш не съществува. Това ме подразни и ме направи язвителен, защото ми напомни за един обиден коментар, който прочетох в едно списание:
“Сега вече няма нужда от актьори и всяка сцена може да бъде изпипана до съвършенство, без да пропадне от лоша актьорска игра и капризни звезди. Режисьорът може да бие аниматора-индиец по главата, докато направи нещата както трябва, просто защото не е Брад Пит.”
Това е тотално механизирана представа за живота, за оживяването на нещо. Не че животът не може да бъде изразен (изграден) от мъртви правила, но не става толкова директно, по дяволите! Фактът, че в анимацията има актьорство, хореография ако щеш, от страна на аниматора, напълно се пренебрегва: машината прави всичко! Нямам проблем с това, но ако машината правеше всичко, това щеше да значи наличие на ИИ и тя щеше да бъде актьор и режисьор дори (т.е. пак имаме актьорска игра).
Всъщност “аниматорът-индиец” или пък самият компютър, ако се стигне дотам, трябва да бъдат дори по-добри актьори от сегашните актьори.
Освен ако…
Тук стигаме до софтуера. Дори изработването на готов софтуер, който изразява мимики, емоции или поведение не може да помогне без онова вживяване, което актьорът (и аниматорът) трябва да проявят; да не говорим, че всичко готово те ограничава. И днес, и в бъдеще аниматорите трябва ръчно да коригират симулацията, просто защото симулацията не прави нещата красиво, прави ги само реалистично.
Между другото, основен проблем в Final Fantasy е сковаността на героите (но тя произтича от сценария, а не от анимацията, така че я прескачаме) и понякога нечовешкото съвършенство на движенията им – няма много паразитни, безсмислени, тромави движения, каквито един актьор би извършил несъзнателно.
GRIGOR:
“Не зная дали си забелязал, но в написаното съм обсъждал само техническия реализъм.”
ESTRANGED:
Точно за това става въпрос. Аз се интересувам от това как да вдъхна живот на героя си и техническите показатели малко ме вълнуват (освен ако не става въпрос за симулация на коса, мускули, групово поведение – такива неща; и освен ако полигоните наистина не са стигнали такъв минимум, че лицето не може да има достатъчно богати изражения).
Затова ценя именно тези, които правят анимация в истинския смисъл на тази дума; един по-детайлен филм може да подведе зрителя, че е и по-добре анимиран (а първото няма задължителна връзка с второто), или пък един по-карикатурен образ може да заблуди за нивото си на детайлност.
А по отношение на Динозавър, спомените ми за този филм датират може би от миналия век, когато още бях ученик и дори не бях почнал да се интересувам по-сериозно от анимация. Останал ми е само смътният спомен за нещо, което ми е било много неприятно и това си остана единственият анимационен филм, който не присъства в колекцията ми (повечето са оригинални DVD-та). Тъй като ти дадох доста поводи за смях, специално ще го потърся, за да проверя твърденията ти и да опресня неприятните си спомени
ЗА ЗВЕЗДИТЕ:
Описанието ти на новите, да ги наречем, дигитални звезди ми напомня за кеча, който навремето даваха по БТВ. Това бяха едни измислени герои, кечисти, които водеха предварително режисирани битки, скандали, предателства и планирани излагания, падения и възходи. Тази предварителна режисура пак стимулираше някакво зрителско клюкарство, но не достатъчно, имаше нещо убито в зародиш в този кеч и според мен точно тази “фалшивост”, режисираност, пресметната КОНТРОЛИРАНОСТ води до появата на т.нар. reality show-та, където уж нищо не става по сценарий.
Филмови звезди не мисля, че ще има при описания от теб сценарий; просто няма да имат смисъл (поне според мен). За звездите тип музикални изпълнители обаче съм съгласен, макар че не знам как човек може да боготвори идол, който не може да ДОКОСНЕ (то така или иначе не може да го докосне и да е от плът и кръв, но поне съществува теоретическа вероятност). Трябва да се измисли как “звездата” да се среща с фенове (не че е толкова трудно, де…)
Интересно е как наскоро гледах The Thing – стар филм, декорите бяха материални, чудовището беше кукла, усещаш театрото, фактът че и двете страни (създателят и зрителят) проявяват фантазия, за да си повярват. И някак си знанието, че актьорът наистина стъпва сред този декор правеше декора по-истински (по-вживяващ дори) от дигиталния независимо (дори заради) недостатъците му. В смисъл такава е и идеята на сниманото порно – някога, някъде това наистина се случва наистина на някого. Или пък на риалити шоутата – тези истински хора рискуват, страдат (т.е. живеят) вместо теб (представяш ли си – да имаш роби, които да те освободят дори от задължението да живееш… но кой е робът тогава?). Или пък на театъра – да, изисква се фантазия, за да повярваш, но сцената наистина е пред теб, от нея може да изхвърчи нещо и да те УДАРИ. Сега “забавленията” ни стават все по-отчуждени, все по-дистанцирани. Разбира се, ако НЕ ЗНАЕМ, че героят е дигитален и че декорът е дигитален, и тази разлика ще изчезне. Но ние знаем.
А това знание впрочем деформира и възприятията ни. “Преиграването” на актьорите в Star Wars и аз го забелязах, но не съм се спирал да се питам: дали щях да го изтълкувам по същия начин, ако не знаех, че събеседникът им е вьображаем?
Това, че софтуерът може да стигне дотам да придава интонациите на актьорския глас не е точно дразнещо, поне за мен. То е плашещо и изумяващо едновременно.
Преди век и половина по нашите земи медни съдове са се правели от медни листове – а те са се правели, като се тури парче лята мед на наковалнята, и се млати с чука, докато се сплеска на лист. Резултатът е бил точно толкова неравен и грозен, колкото предполагаш. А когато са дошли фабрично валцованите листове мед, ковачите са били изумени и смаяни, и ужасени и отчаяни. Те не са очаквали, че човек някога ще създаде подобно нещо.
А след това са дошли матрично щампованите готови медени съдове – по-сложни и съвършени, отколкото кой да е среден майстор би седнал да си играе да направи. На цена десет и повече пъти под цената на майстора за по-груб продукт… Тези съдове пък са древни (като потребителски качества) на фона на днешния тефлониран тиган или тенджера под налягане. Ако можеха да видят тях, едновремешните майстори-медникари вероятно биха се самоубили.
Страх ме е, че точно същото става и с технологията на изкуството. Холивудската продукция вече е достатъчно клиширана и без намесата на софтуера. Във фантастиката изцяло механичното създаване на творби на изкуството го има вече от повече от петдесет години. Но сега то наближава вече и в реалността. Описал съм пътя, по който най-вероятно ще дойде. И това ме плаши, и то сериозно. Но в същото време и не толкова – майсторите-медникари са останали в историята, но човечеството не е загинало, нали?
Затова “абстрактността” във външността на нещата на Пиксар ме дразни. Не че нямам въображение да я приема, а тя е удобно стъпало към сближаването на възможностите на софтуера и критериите на зрителя. Не отричам и че в други отношения Пиксар не сближават тези критерии, но все пак…
Да, не отричам, че аниматори ще са нужни и за в бъдеще – но все по-малко. От една страна, все по-малко хора ще имат вкуса или парите да си позволят да гледат филми със значителна ръчна работа по тях. От друга, софтуерите с времето ще стават все по-съвършени – и процесът на макрониво е плавен, без критични точки, в които да може да прекъсне, и позволява дупката да бъде затворена постепенно.
В останалото съм съгласен с теб (а и в горното май не се различаваме много :-)).
А, колкото до срещата на виртуалните звезди с фенове – ами на коя среща на реална звезда с фенове ще те пуснат да се качиш на сцената и да се здрависаш с него/нея?… Контактът може да бъде ограничен още много, без това да направи голямо впечатление, ако се прави умело – но и сега липсата му е достатъчна, за да може да има виртуални звезди.
Впрочем, аз вярвам, че всичко може да бъде симулирано. Не само физичните закони. Мисля, че дори животът (както и всичко останало) е съставен от неживи правила. Това (животът е изграден от неживот) изглежда противоречиво, но аз си го обяснявам така:
Изграденото се различава от изграждащото го и едновременно с това е напълно еднакво с него.
Примерно къщата е изградена от тухли: в света на тухлите не съществува къща, а само тухли; къщата съществува само на нивото на собствената си градивност. Или: в света на атомите камъкът не се различава от въздуха, или от котката, или от палачинката – тези неща не съществуват в този свят, там съществуват само неживи атоми.
Накратко, вярвам, че щом всичко се ръководи от правила, то може да бъде симулирано и тогава вече става страшно, защото теоретически е възможно да се симулира живот, и още по-нататък – съзнание. Тогава пак се връщаме на арената, където гладиаторите умират за нас. Имаше една книга на Любомир Николов “Червей под есенен вятър”, писана още преди сегашните технологии да вземат такъв връх; там един герой от интерактивен филм получава съзнание и вижда, че не може да излезе от TV света; и разказ на Фредерик Пол – “Тунел под света”, където героят разбира, че живее в симулиран град, от който няма изход (а градът е симулиран, за да се експериментира с реакциите на жителите му – как ще приемат различни реклами – това е писано някъде през 1960-та). А финалът е смазващ – тотална безизходица на виртуалния герой пред тракащата система.
За мен компютърът не е “умна машина”, това е свят. А ако този свят бъде населен? Аз бих предпочел това да не се случва. Когато фантазията се превърне в реалност, ръководеща се от правила, то вече ставаме още по-отговорни за това, което се случва в тази реалност.
Какво мислиш по този въпрос?
Ще предам на Любо Николов комплимента ти 🙂
А колкото до разказа на Фредерик Пол – имаше още един разказ, писан пак горе-долу по това време, в който героят разбира, че живее в изкуствен, симулиран свят. Успява да намери начин да разбере принципите му, а после и да излезе от него. Да попадне в истинския свят. Но скоро забелязва, че и този свят е изкуствен… След няколко такива изтръгвания най-после попада в истинския свят. Описва (като фантастика) преживяванията си, става известен и богат, наема си страшно луксозен апартамент. С изглед от едната страна към Айфеловата кула, а от другата – към Ниагарския водопад…
И още един, руски – “Вернись за своим Стором” (“Върни се за своя Стор”). Героят му е автор на сценарии за фантоматични произведения. Те се реализират в изкуствен (но не виртуален) свят отделен от истинския с преграда, която няма как да бъде премината отвътре навън – за това следят устройства, вградени направо в умовете на жителите му. Авторът създава герой, който страшно прилича на него, и започва да му съчувства – до степен един ден да пожелае да го замени със себе си, за да го освободи от затвора на лъжата. И когато преминава преградата (в другата посока тя е свободна), и отива при героя си, открива, че всъщност той е героят, и е отишъл отвън, при автора си. Понеже е мислел, че влиза, а не че излиза, е могъл да премине преградата. Авторът му иска да го замени със себе си… но героят му е от тесто, хората от което се жертват за другите, а не приемат другите да се жертват за тях…
Колкото до населването на виртуалния свят – има един чудесен разказ на Лем по въпроса, от серията за Трурл и Клапауциус… Но има нещо друго. Кой свят е истински, и кой – виртуален? Въпросът е много по-труден за решаване, отколкото изглежда на пръв поглед. И причината не е само че виртуалните светове изглеждат отвътре като истински. Има неизброими, и често срещани на практика междинни състояния, които носят чертите и на двата типа, и няма как да бъдат класифицирани еднозначно. И преходът отново е плавен по цялата си дължина, и няма естествен разделител…
Всъщност, може ли да не си чак толкова estranged вече? 🙂 В смисъл, няма нищо страшно в това да си напишеш името. Не че ако не го направиш ще те накажа някак, нито мога, нито искам. Ти си знаеш най-добре какво и защо. Но ако можеш да си го позволиш, не е лоша идея. 🙂
Хм, ти не знаеш ли, че човек не бива да си дава истинското име току-така… Ако си дадеш името, могат да ти направят лоша магия… така поне се казва в старите приказки. А близостта е нож с две остриета: може и да те свърже и стопли, но може да те пороби или да те направи уязвим (тук навлизаме в лични рани, каквито и ти сигурно имаш…)
Но сериозно, този ник ме изразява като личност много по-добре от истинското ми име. Никога не бих кръстил детето си Веселин или Добрин (ами ако не е весело? ами ако не е добро?) Индианските имена и дори прякорите са една идея по-смислени.
Estranged не е лично отношение към теб или към блога ти. Това е отношение към света – виртуален или истински. То е разбиране, че
– светът не е мен и аз не съм него (и точно това противопоставяне ме прави човек)
– светът се ръководи от правила, които нямат нищо общо с човешките
– тези правила са по-силни и могат да победят
Страшно е да приемеш това… но ако го приемеш, може и да научиш наистина интересни неща…
Всяко отчуждаване прави нещата “неистински”, и всяко докосване до тях ги прави “истински”. Интелектът умъртвява: всяко излизане “отвън”, сред причините, прави нещата студени… Да си социолог и да виждаш как обществото манипулира хората, които си мислят, че са свободни, а зависят от дадената им информация, от храна, от социалната си роля, от куп неща… Това те прави отчужден. Отчуждението на социолога не се различава от отчуждението на Нео. Той вижда “матрицата”, другите не я виждат.
Отчужденият не може да живее (за да живееш, трябва да си вътре), но може да разбира (някои неща могат да бъдат разбрани само отвън).
С други думи, човек не трябва винаги да е отчужден, това умъртвява… но е много важно да се прави от време на време.
Но тъй като в имената няма “от време на време”, те са статични (и това е още една причина да не може един етикет, лепнат за теб, да те изрази), се задоволявам с Estranged. Това е (част от) историята на името ми. Хареса ли ти? Сигурно не.
Дали ми харесва или не, си е мой проблем – и предпочитам да не го правя твой. 🙂
Имах предвид, че изборът на ник е по същество избор на личност. Не зная дали си даваш сметка колко дълбоко се отразява този избор вътре в теб… Затова и ти предложих да си кажеш истинското име – защото си човек, който търси себе си. А ако търсиш себе си някъде другаде, няма скоро да се намериш. Ти си, което си; пръстът, в който се крие силата на магията, не е никой от петте на магьосника – а твоят собствен (“Уилоу”). Колкото и огледала да има около теб, истинският образ не е някой от тези в тях – а ти, който стоиш между тях (“Вещици в чужбина”).
Изборът обаче е твой. Нито мога, нито искам да ти го отнема. Помни обаче – не го ли направиш един ден, ще дойде ден да загубиш себе си. Познавам хора, на които това се е случило, и гледката е неописуемо тъжна… Достатъчно си ми симпатичен, за да искам да те предпазя от това.
Толкова. 🙂
Мноо Яко . Аз адски мноу са зарибяям по кеча ама ай някой пич ми кай име на жена от кеча , а няя е лошо . Каете ми !!!
ей хора-а-а-а някой знай ли от де да си драпна Sims2 ???
CrAzY_k1s5`f: Дръпни си ги отдругаде.
И изобщо, тук май не е място, което ще ти е интересно. Дали някой форум няма да ти е повече по вкуса?
Хей, мислителите, здравейте!!:))
Искам само да ви кажа, че много се впечатлих от вашата задълбочена дискусия… и всичките тези знания и интерес, който имате:)) Надявам се няма да имате нищо против ако цитирам някои ваши мисли в едно информативно есе, което сега пиша за професията компютърен аниматор. В интерес на истината не можах да намеря кой знае колко информация за нея в нета (не знам може би не търся на правилните места..) и всъщност от тук можах да извлека най-много информация:) Така,че…..
Брагодаря ви;))
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Мадона, Азис и Холи Доли
Моля да бъда извинен за невежеството си , но поради липса на информация искам да се обърна към автора на темата . В самото й начало е споменал сериалчето от миналото Звездни Войни , бих Ви помолил да споделите оригиналното име на сериала , защото напоследък се сетих за него и ме обхвана неописуема носталгия , а това беше единственото място из българското интернет пространство , където бе споменат директно . Благодаря предварително !
@pestilence: Оригиналното име е “Star Wars”. 🙂
Хмм , отново да се извиня , явно трябваше да погледна по-обстойно съдържанието на темата . Не разбрах , че става дума за небезисвестната поредица “Star Wars” … и все пак , ако някой се досети за какво става дума , моля ви , отговорете ми . Сериалът , за който се сетих беше откровено детски – главните герои бяха кукли , пазещи вселената от лошите , отново кукли . Единственото нещо , което помня от името беше “Звездни войни” , но с оглед на доста често несъгласуваният и непасващ български превод е напълно възможно оригиналното заглавие да няма нищо общо . Всъщност не съм сигурен дали въобще филмчето беше правено от англоговорящи …
Съжалявам , че използвам този блог за цел , напълно различна от основната , но нямам представа къде другаде да търся .
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Художествените ментета
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » “Аватар” - впечатлението