Произходът на смеха

Един брадат и остроезичен княз на смеха казваше: “Светът е оцелял, защото се е смял!” И може би това обяснява какво и как е закрепило в човешката еволюция смеха. Но все пак – откъде произхожда той? Как се е появил, и как се е превърнал в може би най-истинската и велика от човешките емоции?

В животинския свят смехът не съществува (с изключение на домашните кучета – и при тях се смята, че свързването на тази гримаса с радостта се е получило в резултат на селекцията от хората). Ако видите дори човекоподобна маймуна да ви се усмихва, не мислете, че ви се радва. Това всъщност е озъбване, и е сигнал в най-добрия случай за омраза, а в не най-добрия – предупреждение, че ще последва атака! (Ако това е тристакилограмова горила, е полезно да се усетите навреме…)

Откъде тогава е произлязъл смехът? Отговорът е колкото невероятен, толкова и очевиден – именно от това озъбване.

Маймуните го използват в два случая. Първият е унаследен още от по-древните стадни животни. При него някой по-високо в йерархията се зъби на някой по-ниско в нея, като проверка на взаимното им положение. Озъбването е отправена заплаха. Ако другият приеме предизвикателството, следва схватка! Ако обаче се откаже, йерархията в стадото е потвърдена без разход на сили и проливане на кръв. Стадо, което има този механизъм, е по-жизнено и силно като цяло, и печели еволюционното съревнование срещу стадата, които го нямат.

Вторият механизъм е по-интересен, и е като цяло специфичен за приматите. При него цяла група се зъби на някой – като правило по-слаб. Присъединяването към групата те кара да се чувстваш на страната на силните, дава ти спокойствието, че лошото отношение е насочено към някой друг. А също и изгражда в групата полезни социални връзки – сплотява я срещу бъдещи проблеми. Тук поддържането на йерархията вече не играе толкова голяма роля – тя подрежда индивиди, не групи. Груповото зъбене отшлифова по-фини социални механизми.

Как ли са стоели нещата при питекантропите? Бих се опитал да предположа. Наоколо има предостатъчно хора, които не са еволюирали много далеч от това звено – според мен те са добри модели.

При тях смехът задължително приема формата на присмех или подигравка. Силният, или групата, се присмива и подиграва на слабия. Всякаква форма на смях по техен адрес се приема задължително като форма на агресия, и се посреща подобаващо. Еволюцията е добавила втора сигнална система, и така е позволила зъбенето да премине от гримасен в словесен вид, но не е променила нищо в същността му. Сравнете един бабуин, който се зъби на по-нископоставения, и на моменти демонстрира посягане за захапване, и един простак, който се подиграва на някой слаб, и на моменти откровено го псува…

Формалната същност на смеха не се е променила от питекантропите насам. Ние винаги се смеем на някого, присмиваме се на определен обект. Разкажете какъвто искате виц, смешка или лаф, и мигновено ще забележите към кого е насочен присмехът. Много рядко се смеем единствено заради силата на радостта, която изпитваме. Маймуната вътре в нас продължава да си личи…

Но вече не сме питекантропи (поне повечето). Еволюцията се е потрудила да изчисти нещата, и е добавила начини да “обеззъбим” още малко смеха.

Първият начин е използването на втората сигнална система, за да позволи абстрактен обект на присмеха. Когато разказваме виц за пияници, ние се смеем на абстрактния алкохолик, а не на някой конкретен. човек. Ролята на присмеха за поддържане на йерархията вече е отпаднала. Групата се сплотява от смеха – но вече само чрез положителния му ефект.

Друг начин е смехът над себе си. Преведен в маймунско-питекантропски термини, той казва: “Аз съм толкова силен, че не ме е страх дори да се присмивам над себе си. И с тази слабост пак съм по-силен от заплахите.” Затова и обикновено схващаме хората, които се веселят и над себе си, и не се обиждат, като силни – дори ако са очевидно по-слаби от нас. И симпатични – защото маймунката в нас иска да се присъедини към по-силния… В същото време, когато някой се шегува със себе си пред нас, той ни казва и “Имам ти доверие, че няма да използваш отстъпването ми, и да ми се нахвърлиш”. А доверието също привлича, особено когато го оказва някой силен.

(Разбира се, когато някой се прави на смешник, за да се подмаже на по-силните наоколо, това най-често не му носи нищо освен презрение. Но това вече е друга тема.)

Всичко това допринася малко по малко смехът да се изчисти изцяло от заплашителния, йерархичен елемент, и да се превърне в израз на чисти положителни емоции. Първоначално това става чрез обществото, което ни учи да го използваме по този начин. След това с времето влиза в нас и на биологично ниво – бебетата се успокояват и радват от усмивка, докато малките маймунчета се плашат от нея… Човешките групи вече биват сплотявани чрез смеха от взаимните положителни емоции, а те са по-добър сплотител от страха и командата. И се учим да определяме йерархията в обществото си не чрез зъбене, без значение през коя сигнална система, а чрез положителна оценка.

Ето как постепенно, тихо и кротко извървяваме пътя от маймуната към човека.

Който пък е част от един друг път – от калта към звездите.