Принц Теми

– Пълна колекция на Битълс? Трудно. – Два реда снежнобели зъби пробляснаха в усмивка. Две години вече бяхме състуденти с Олушола, научил се бях да му вярвам. По-свястно момче е от повечето българи. – Може би само от Теми.

– Кой е Теми?

– Много сериозен мъж. Отиваш еди-къде си…

Забавих се малко по пътя, защото се отбих да свърша една… много голяма глупост. Адресът се оказа обикновен панелен апартамент. Когато звъннах на звънеца обаче, обикновеното свърши – вратата я отвори нещо, излязло от комиксите. Метър и деветдесет и пет, с мускули като дини, черен като катран, и с племенни белези по лицето. С копие в ръцете би изглеждал по-страшно, отколкото повечето ми познати с автомат. По дяволите, и без копие даже си изглеждаше страшен.

– Влизай, влизай – покани ме великанът така радушно, все едно му бях несрещан скоро роден брат. – Музика ли търсиш?…

– Да. – Българският на Олушола също беше много добър, но този на Теми беше перфектен. – Аз… такова…

– Нещо изглеждаш недобре. – Внезапно погледът му стана загрижен. – Някакви неприятности?

– А, няма проблеми…

Теми не каза нищо, но погледът му се впи в мен като свредел. Направо не разбрах как казах:

– Обраха ме току-що.

Теми отново не каза нищо, но въпросът беше абсолютно очевиден.

– Към хиляда лева…

Черната маса срещу мен внезапно се преля от лявата ми страна. Нямам никаква представа как успя да се промуши покрай мен и стената, без не само да ме докосне, но дори да създаде усещане за навлизане в личното пространство. Движеше се, все едно тече вода. Пътем буквално всмукна обувки и яке от закачалката, и се вля в тях:

– Да тръгваме.

– Къде?

– Да го намерим.

– Как ще го намерим? Та аз само го мярнах…

– Такива си имат район, и винаги се връщат в него, да търсят още жертви. Ще се скрием някъде там, ще ти намеря как, и ще ми го покажеш. Другото го остави на мен.

– Теми, такива винаги или носят оръжие, или имат въоръжени помагачи! Ще те осакатят!

Теми се обърна към мен. Не светкавично – нямаше никакво усещане за бързина, дори за движение. Просто в единия миг беше с гръб към мен, в следващия – с лице, все едно гърбът и лицето му се бяха прелели едно през друго.

– Надали ще са повече от трима-четирима. Толкова са играчка.

– Играчка?!

Теми отново се плъзна покрай мен като безплътна сянка. След миг вече беше в другия край на коридора, на три крачки разстояние. Ръката му замахна и прогони небрежно две-три мухи, кацнали в слънчевото зайче върху стената. Преди да разбера какво става, внезапно светкавично движение на другата пресече въздуха. Дланта й се разтвори – на нея лежеше смачкана муха. Уловена в полет.

– Бавни са, и са слабаци. Да вървим!

Аз обаче вече бях успял да се окопитя.

– Не, Теми. Хиляда лева лесно мога да прежаля. Но това да осакатят някой, който е готов заради мен да иде да се бие – не. Няма да ти кажа къде беше… Дойдох при теб да търся Битълс. Имаш ли пълна колекция?

Теми ме гледа изпитателно секунда и половина. След това обувките и якето като че ли сами се оказаха по местата си, и той се промуши покрай мен и влезе в стаята отляво.

– Олушола ли ти е казал за мен? Или Алекс?

– Олушола.

– Предай му специални поздрави. – В ръцете ми се оказа черна найлонова торбичка с касетки. – Не мога да намеря описанието, ама ще ти го пратя по-късно.

– Благодаря ти! Колко стру…

– Нищо. Днес са те одрали достатъчно. Ти не казваш къде – аз не казвам цена. – Усмихна се, и грамадните му ръце сякаш без докосване ме обърнаха към изхода, безапелационно. – Идвай по-често, ще се радвам да сме приятели…

Африканците от зоната между Сахел и тропическите джунгли притежават вероятно най-добрата генетика в човешкия вид – физическата сила, пъргавината и рефлексите им далеч превишават тези на повечето други хора. Физиката на Теми обаче беше феноменална дори за тази популация – по-късно научих, че той може с една ръка да вдигне и метне на рамо стокилограмова щанга без никакво видимо усилие. Не зная какви са сънародниците му като хора, но той и като личност беше същото – скроен като бог.

– Той е такъв – весело отбеляза Олушола, когато му разказах историята. – Нали ти казах – сериозен мъж. Прибери си парите. И да му ги занеса, няма да ги вземе.

– И щеше да иде да се бие с улична банда крадци заради човек, когото вижда за пръв път?!

– И хич да не го е виждал, ще иде. Не знам дали знаеш – Теми е принц.

– Тоест?

– Син е на краля на племето им. Това означават белезите му… Но не е наследник на титлата, така че е обикновен член на племето. Там няма кралски фамилии и благородници като в Европа. Има крал, и племе.

– Искаш да кажеш, че всеки от племето им би се застъпил за мен така?

– Не всеки, но Теми няма как иначе. Обикновен е, ама е син на краля – опозори ли се, опозорява краля. Така е възпитан, и ще е такъв, докато е жив.

– Хм… Значи наистина е принц. Не по титла, а… по заслуги? По дух?

– Нещо такова. – Олушола присви очи. – С титлата се раждаш или не, но другото си го правиш сам, и няма как да ти го вземат.

Виждал съм после Теми само два-три пъти, все по негова инициатива – не ме беше забравил. Беше ми страхотно симпатичен, но се срамувах да се мотая около него. Усещах, че ще мине дълго време, преди да стана достоен за компанията на подобен човек.

Когато за последен път чух за него, Теми беше диджей някъде в Лондон. Нямам представа дали е бил успял, или не. Но съм сигурен, че е щастлив. Такъв човек просто няма как да е нещастен.

Интересен ми е паралелът с него и Сали. Единият – роден в най-черната и мръсна дупка, която може да съществува, минал буквално през ада, и станал на цената на хиляди мъки човек. Другият – роден в семейството на крал, и лишен от титла и всичко, изкарва си хляба със забавляване на хората, но останал принц вътре в себе си…

И двамата бих нарекъл благородници на духа – да, и Сали циганина, без колебание! И двамата бих се гордял да поставя сред учителите си. И ако успея един ден да постигна това те да не се срамуват, че съм се учил от тях, ще смятам живота си за осмислен.

Защото знам с какво се постига това.