Завещанието

Сънувах, още като студент, странен сън.

Бях случаен приятел на гениален физик, следващият Айнщайн или Стивън Хокинг. Един ден той ми звъни: “Здрасти, имам да ти се похваля. Ще ми връчват след два дни Нобелова награда.” – “Честито! Отдавна беше време…” – “Да, ама съм малко болен, не мога да ида. Приятелче си, ще ми направиш ли услуга? Поръчал съм ти билет, иди я получи от мое име. Прочети речта ми, пратил съм ти я по пощата. Ще черпя после.” (Сън…)

Съгласих се и отидох. Тъкмо церемонията почна, ми звъннаха, че приятелят ми е починал в болницата. Било рак, той знаел отдавна… Преди да се осъзная от шока, обявиха името му – да си получи наградата.

Излязох на сцената като цапнат с мокър парцал. Казах: “Аз не съм професор еди-кой си, той отсъства, защото току-що почина. Ама преди това ме прати да получа наградата му, и да прочета речта му…” Залата изпокапа да се смее, даже академиците, дето връчваха наградата, правеха криви физиономии от усилие да не се захилят.

Взех наградата, благодарих им, после се сетих да уточня, че благодаря не от мое име, а от негово, нищо, че е умрял. Публиката сигурно и на шоуто на Бени Хил не се е кискала така. Академиците издържаха и този път, ама по лицата им пишеше с еднометрови букви, че тая награда вече ще се получава само лично. (В реалния свят тя се присъжда само на живи учени – убеден съм, че знам една добра причина…)

Качих се на подиума с микрофона, и извадих листовете с речта. Докато ги вадех, изпуснах медала, а докато го взимах – листовете, изобщо още цирк… Като започнах обаче да я чета, публиката си глътна езика, а на академиците физиономиите им се изправиха.

Откъде се взе тази реч в съня ми? Лесна гатанка. Чел съм разни общочовешки идеи и азбучни истини, миксерът на съня ги е разбъркал, и я е произвел. В нея няма нищо ново и неказано. И сигурно само насън звучи толкова логично и силно, и впечатлението оттам се е отпечатало върху възприятието ми… Както и да е. Просто споделям какво сънувах.

Дълго не ми беше хрумвало да я запиша. Но може би е добра идея – споменът избледнява. Запълнил съм празнините в него както ми е попаднало, ефектът й не е дори бледа сянка на онзи от съня. Ето оцелялото от нея – последни думи на умиращ учен, съществувал единствено в случаен сън.

Цял живот работих да опозная света около нас. Разбулих тайни, недокоснати преди. Но сега, в края на своя път, разбирам, че друго е истински важното – какви сме ние, и какви ще бъдем.

Могъщи умове са се опитвали да прозрат бъдещето. Напразно. Но когато си на вратата към отвъд, понякога виждаш незримото за другите. И преди да се сбогувам, искам да разкажа видяното. За да го знаят живите.

Съществуването ни е изборите, които правим. Ако преди петдесет години бяхме насочили вместо към оръжия и смърт същите средства към наука и прогрес, сега сигурно щяхме да сме безсмъртни – наш е изборът в рай или в ад да превърнем живота си, кошмарите си ли да въплътим, или мечтите си… Но избрахме, и заслужихме с това друго. Дано децата ни бъдат по-мъдри – или ако не те, техните деца.

Излезем ли от сянката на смъртта, ще видим, че как живеем е по-важно от колко. Че година, изпълнена със смисъл, е повече живот от вечност празно съществуване. Ще разберем, че ще стигаме накъдето сме тръгнали, че ще жънем каквото сме посели, ще завещаваме каквото сме построили, за себе си утре, и всички след нас… И ще дорастем да бъдем хора.

И ще се запитаме – накъде? Безброй са улиците, задънени отвъд взора ни… Но разрешен ли е винаги всеки път, винаги ще има тръгнали по верния. Безброй са и разклоненията, плашещи с разкъсване на единството ни в противоположности. Но винаги ще идва ден пътищата отново да се съберат, и противоположностите да се слеят в ново, по-велико единство.

Често търговци на омраза или страх ще обявяват бъдещето за смърт на настоящето, и ще го забраняват, забравили, че смъртта и животът са едно, или уплашени от това. Често ще успяват да превземат сърца и умове, и да заслепяват взорове. Но бъдещето е по-мъдро от настоящето, и след миг или епохи ще намира начин да ги превърне в минало. И ще продължаваме напред, разбрали, че бъдеще дава единият избор – другият дава минало завинаги. И припомнили си, че сме деца не на калта, а на звездите.

Неведнъж мъдреци ще доказват необоримо, че сме достигнали края на пътя, че няма повече. И множеството ще спират, изгубили надежда – но забравени наивници или безумци, гении или вярващи ще продължават накъдето друг не вижда път. И ще увличат след себе си тези, които са имали силата или лудостта да им повярват, като самотна пъпка върху сух дънер, от която отново израства могъщо дърво.

Ще срещаме други разуми, подобни на нас, или безкрайно различни. Понякога те ще ни възхищават, понякога ще ни плашат. Но имаме ли мъдростта да се опазим от едните, и силата да опазим от себе си другите, различията ни ще се превърнат в богатство. И там, където сега блика самотно ручейче, към бъдещето ще полети могъща вълна, обединила дребни ручейчета и широки реки във величествена симфония.

Вече прекрачваме отвъд Земята. Ще прекрачим и отвъд Слънчевата система. Когато галактиката ни отеснее, ще продължим към съседните. Изчерпаме ли Вселената, ще потърсим други – паралелни извън нея, или затворени вътре в нас, или където сега и не ни хрумва да надзърнем, слизайки все по-дълбоко, към основите на нещата. Докато не се превърнем в едно със самото съществуване… И един ден и тази люлка ще ни стане тясна, и ще я напуснем, и ще я поемем нежно в дланите си.

И вероятно ще създаваме вселени – както може би е била създадена нашата. Или ще прераждаме изчерпаните в нови, както феникси от пепелта им. И още със сътворението ще планираме в тях живот и разум, като слънчеви наши деца. Или ще залагаме непредсказуемост, за да им дарим свобода, и избор, и свой собствен, неповторим път. С мечтата на всеки истински родител – децата му да порастат, и да го надминат… Докато дори дрехите на Бога не ни отеснеят, и не ги захвърлим, за да прекрачим нататък.

… Какви ще бъдем тогава, не зная. Твърде далече е дори от където няма близо и далече… Но дори там нещо се вижда ясно – това няма да бъде върхът и кулминацията на човешкия род.

А само поредното стъпало към безкрая. По стълба, изградена от познание и осветена от мечти.

(Допълнение от 30 март 2008 г.: Посвещавам този запис на паметта на Артър Кларк.)