Извадка от лога на IM-а ми:
(hidden): Сали и Теми реални твои познати ли са?
grigor: Да. Ако пообикалям ден-два из Дружба, вероятно ще намеря Сали (ако не се е преместил другаде). На Теми може би също мога да издиря координатите – трябва да открия един негов състудент, и да проверя дали поддържа още контакти с него.
(hidden): ама кога са ти се случвали тези случки?
grigor: тази с Теми се случи, като бях студент втори курс; Сали го срещнах отново три години по-късно.
(hidden): уау…. интересни хора привличаш 🙂
Интересното, необичайното, дори невероятното – с една дума, необикновеното – е навсякъде около нас. Срещаме го непрекъснато, минаваме покрай него, сблъскваме се с него – и продължаваме, пропуснали да го видим. Уж угрижени в ежедневието си, но всъщност просто невярващи, че го има – и затова незабелязващи го.
Защото човек вижда това, което знае, и забелязва това, което очаква.
Преди години един приятел, взел най-сетне хонорар, ме помоли да му помогна да домъкне компютъра си обратно от заложната къща. Когато я видях, се смях до скъсване, а той ме гледаше и се чудеше – нормален ли съм. Сети се чак като изрично го попитах какво му идва на ума, като прочете: “Заложна къща Титаник”…
Не са само те. Около нас са и тенекеджийница “Бетховен”, пивница “Хан Крум”, водопроводна фирма “Водопад Ниагара”, фирма “Микроинтелект ООД”… Политическите партии даже не ща да ги подхващам – което име прочетеш, ти става лошо от смях, като го сравниш с реалността. Понякога, много рядко, се замисляме какво всъщност виждаме. Най-често подминаваме равнодушно, прочели или чули, но не осъзнали. Очите и ушите ни геройски са се опитали да обърнат вниманието на мозъка към Нещото, но той царствено го е подминал, глух и сляп.
Така е не само със смехориите. Колата на бай Пешо съседа може да докара до инфаркт или амок кой да е западен автоспециалист с количеството жички, телчета и пирончета по най-важните си места – и най-вече с факта, че благодарение на тях работи! С продавача на вестници често можете да си говорите с часове за аспектите на творчеството на Гьоте или Достоевски – а издателят, който публикува тези вестници, понякога не е чувал за такива писатели, или за каквито и да е други. Наборът, с който сте служили заедно, внезапно започва да признава само китайските празници и хороскопи, и да храни дори котката си със “здравословна” (тоест, вегетарианска и несготвена) храна, и да те убеждава как така тя ще живее 50 години вместо 15. Без нито да го е удряло нещо по главата, нито да е пил царкировка…
Не, не става дума за яд от действителността. Точно така не забелязваме и другите невероятни и чудесни неща. Не знаем, че нощният пазач на офиса ни вече трийсет години се грижи вярно и неотлъчно за парализираната си жена, и че е преглътнал вместо “Господин полковник, разрешете да остана” да чува “Я бързо оправи тук, че идва булката на шефа”, защото пенсията му не стига за гледането. Не знаем, че женицата до нас в супера е имала две хиляди лева спестени, и ги е дала, за да се оперира в чужбина детето на съседката. Не се замисляме, че за да можем да се кефим безплатно с най-новия OpenOffice.org на български, няколко момци са се трудили всяка вечер повече от година, безкористно и въпреки умората от работата и грижата за семейството.
Не забелязваме не само общопризнатото “необикновено”, но и най-обикновеното. Как след летен дъждец капките по листата на дърветата и по тревата искрят като скъпоценни камъни. Как куче в парка тича след хвърлената пръчка, и от скоковете му се лее свобода и радост като от полета на птица. Подхилваме се цинично при вида на прегърнати момиче и момче, вместо да видим как красотата на младостта и силата на щастието им сякаш огряват целия свят. И не виждаме какви бездни от мъдрост и богатство се крият зад погледите, които си разменят, без да ги подозират, без да осъзнават върху какво е съградена дълбочината на щастието им.
Не осъзнаваме дори какво чудо е собственото ни съществуване. Каква сложност и хармония се крие и в най-неловкото ни движение, какви океани от взаимодействие и синхрон водят до това да се огледаме за сянка, или да кихнем, или просто да почувстваме умора. Принцесите от приказките вярват, че хлябът расте по дърветата – ние приемаме за даденост, че раните ни заздравяват, че лошите спомени избледняват с времето, че при нужда от храна или вода изпитваме глад или жажда. И не виждаме нищо вълшебно в това храната да може да бъде вкусна, а водата – освежаваща, че почивката може да дава отмора, а разбирането на трудна задача – щастие и увереност.
Около нас е пълно с необикновености, чудеса и приказни неща, а ние успяваме някак да си мислим, че ги няма. Все едно плувци насред океана, твърдо убедени, че наоколо е пустиня без нито капка вода, слепи за давещото ни богатство. И когато съседният плувец внезапно забележи някоя капчица, му завиждаме… Ако не виждаме колко много имаме, колко още в повече трябва да получим, за да почнем да го забелязваме?
Обидно е да си плувец насред океана, който само понякога забелязва по някоя капчица. Но поне е някакво начало. Една мъничка вратичка към необятната цветна градина от необикновености, която е нашият свят, и дори самите ние. Ако се огледаме, може би някъде наоколо ще видим и оставена сладка с надпис “Изяж ме” – или безброй такива сладки. Начини да смалим глупостта и капаците си достатъчно, за да минем през вратичката. И да попаднем в градината, където “скучно ми е” звучи като “жаден съм” от устата на плувец сред океан чудесна питейна вода.
Лесно е. Няма нужда да се кланяме на богове, да изпълняваме командите на гурута, да се молим посреднощ и да тренираме по цял ден. Всичко необходимо е вътре в нас, и великият гуру, който може най-добре от всички да ни каже как точно да го постигнем, сме си ние. Няма нужда от чужди съвети и акъли – можем и сами.
Ако обаче въпреки всичко не знаем откъде да започнем, може просто да се огледаме. Може би диджеят в дискотеката, на която ще отидем довечера, е огромен черен мъжага с племенни белези по лицето. Може би шофьорът на таксито, с което ще се приберем после, е мургав и облечен окъсано, но чисто. Надали имената или историите им ще ги пише по лицата – такива неща са вътре в нас. Но ако случаят реши да ви разкрие скритото, или го усетите по един или друг начин, ще разберете – около вас е пълно с необикновени, невероятни хора.
Просто знайте, че необикновеното го има – и ще започнете да го забелязвате.
Амин.
Преди време много се чудех какво толкова намира баба ми в покълналите стръкчета на разсада си. “Растения като растения” мислех си.”Вярно силни и здрави, но все пак най-обикновени растения”.
Малко по-късно дядо ми, лека му пръст, ме научи да правя разни дребни неща от дърво. Играчки, подобия на инструменти. Всякакви неща, които въображението на един 12 годишен би могло да сътвори. След това бурята на пубертета ме хвана и за известно време изоставих тези неща.
Един ден, години по-късно, търсейки нещо из тавана попаднах на едно от тях. Погледнах го със съвсем различни очи. Спомнях си какво представляваше в детските ми игри въпросното парче дърво, но вече не го виждах като такова. В ръцете си държах късче въображение, което бе добило форма благодарение на моите ръце. Виждах следите от инструментите по него и се почувствах много горд. От грозните дири, оставени от не на място използвани ренде, пила или трион, от опита да направя нещо, макар и дребно.
И тогава видях на какво баба ми се е радвала толкова много години и продължава да се радва, да е жива и здрава.
Големите неща всеки може да ги види, но малките красоти на деня наистина остават някъде във водовъртежа на всекидневието. Виждал съм хора, пропилели живота си в чакане на Щастието, които са пропуснали стотици хиляди дребни радости, които правят дните ни прекрасни.
Не мисля, че нечии думи, били те на гуру, пророк, писател или какъвто и да е друг, могат да накарат когото и да било да види и усети тези неща. Всеки има нуждата от своя дървен комплект инструменти, за да може сам да си отвори очите .
Здравейте 🙂
Тия дни прочетох един пост на Йовко от преди доста време…, мисля че връзка към тази история е подходяща именно на това място:
http://yovko.net/?p=12
Приятно четене и… весел и усмихнат ден 🙂
Това, наред с невероятната човешка склонност да зарее отегчен поглед в тавана и да изтропа “уф, скучно ми е”, винаги ме е карала да се удивлявам.
Много хора не се заглеждат, защото болката също е навсякъде. А е по-лесно да подминеш нещо, отколкото да се мъчиш да живееш с всичката болка.
Защото тя е навсякъде около нас. Да зи затовриш очите е едва ли не инстинкт за самосъхранение. А когато затваряме очите си за болката, загрубяваме. Не само за чуждата болка, но и за самите себе си. Не виждаме не само болката, но и красивото. Не виждаме необикновенното, не виждаме по-далече от носа си. Предпочитаме да сме си се скрили като миди в черупките.
Защото проблемът ни е, че не можем да помогнем, че се чувстваме гузни, тъжни и нещастни. Трудно се живее с такива чувства. По-лесно е да не вдигаме поглед, защото вдигнем ли го, целият свят лъсва пред нас. А трябва да си светец, гении или луд, за да можеш да погледнеш светът такъв, какъвто е.
@Асен: Именно. 🙂
@shadrik: Наистина пасва много добре.
@Eneya: … Или просто да го поискаш.
Е, да ви разкажа и аз нещо за моята баба Невена от Волуяк, ако разрешавате. Разказвах го веднъж някъде, ама не помня на кого го писах.
Значи, едно време, 80 и някоя година е било, след работа, първа смяна, отивам до баба ми, че е на 5 минути път, пък Младост, дето и сега живея е на час и нещо. Поседя си при баба ми, поговорим си, тя ме нахрани и така.
Къщата й беше строена преди 70-80 години за кафене и е на тротоара на главната улица. Прозорците ниски, с едни такива вертикални железа, и по первазите само цветя, празно място няма.
Минава отвън някаква жена, нещо пита за някакво цвете, дали баба ми ще й отчепи, че така и така, много искала.
Нещо поговориха, и по едно време баба ми вика:
– Я чекай, чекай…
Отвори прозореца, подава на жената саксията с цветето.
– У, моме, Невено, как тека.
– Тека, като ти давам сега, айде, моля ти се.
После се обръща към мене, ама много щастлива и казва:
– Не знам, Викторе, я по-обичам да давам, отколко да зимам.
– То така пише в Евангелието, бабо. – казвам.
– А, тека ли, па я не знам.
Сестра ми се казва Невена. Като чу преди около месец, че ми се разваля телевизора и щерка ми няма какво да гледа, веднага домъкна един.
Малко преди това един човек, Антон се казва, ми поправи стария по-бързо от бърза помощ. Идва, носи, донася, и преди няколко години пак така.
И аз, какво да направя, много съм доволен, едно време още направих една страничка, да те има и в интернет, викам му. Той по интернет не ходи, ама какво… 🙂 Ето го, Григор, ако смяташ, че не е мястото тук за подобна реклама, моля, изтрий го. Знам ли, може само с мене да се отнася така, може и недоволни клиенти да има, ама не ми се вярва:
http://tv-set.hit.bg
SY, Victor
Ако човекът се рекламираше сам, бих го изтрил без колебание. Но на твоята дума вярвам – а щом вярвам, че някой заслужава добра дума, няма да я скрия.
Защото известността на истински свестните е, която учи останалите, че е хубаво да бъдат истински свестни.
Както намекна Енея –
Когато човек започне да забелязва Нещата, открива, че има далеч повече ужасни неща, отколкото чудесни.
И обикновено спира.
Защото айде сега, ако твърдиш, че светът е съставен от малки чудеса и отричаш смазващата власт на несъвършенството, болката, злото, смъртта над нас и него, си живееш в поредният измислен свят като всички нас, и някакси не е много адекватно да ни ръчкаш да гледаме 🙂
@Ikew: Въпрос на разбиране е.
През черни очила и най-светлият свят винаги ще е черен.
Моето разбиране е, че несъвършенството, болката, злото и дори смъртта имат смазваща власт само за тези, които виждат само каквото идва при тях неканено и ги бие по главите. Тези, които съберат куража да гледат и търсят сами, виждат истината за тази власт – запъртък, наврял се в очите ни, за да изглежда великан, и да скрие света зад себе си.
Доброто и красотата не идват при никого насила. Не го заставят да ги гледа, и да вярва, че са единствени и всесилни, за разлика от злото. Затова и понякога не им обръщаме внимание, и мислим, че светът е от зло – точно както един насилник и простак, или шепа, може да развали мнението ни за цял народ свестни хора. По-лесно е да сложим всички в кюпа, и да се затворим в черупката си.
Но направим ли го, получаваме каквото сме си заслужили с това. Оставаме вътре в умовете си пленници на злото.
Абе и ти си прав.
Но за мен умението да виждам предимно доброто в света е пречка против правенето на още добро – бидейки поначало егоистичен и злосърдечен човек правя добрини само когато не очаквам никой друг да ги направи вместо мен.