Близкоизточен сън

Миналата нощ сънувах странен, и (поне на мен ми се видя) интересен сън. Бях прочел през деня за събитията в Близкия изток – сигурно дължа съня на това.

Сънувах, че съм млад офицер от израелското военно разузнаване. Ама направо брилянтен – изобретателен, съобразителен, просто да не вярваш. Купища предотвратени атентати, премахнати терористи, какво ли не. Говорех перфектно арабски, разузнавах сред палестинците, абе Джеймс Бонд трева да пасе…

Докато един ден не ми възложиха да премахна някакъв особено опасен палестински терорист. Появил се отникъде преди две-три години, никой нищо не знае за него, той е единственият, който успява хем винаги да си изпълни плана, хем не само да не го хванат, а гък да не разберат за него.

Направих си картотека на атентатите му – просто фамозен ум. Ханибал Лектър нищо не струва. По едно време им хванах общ план – атентати на няколко най-известни публични места, най-посещаваното от тях обаче пощадено, а идва Йом Кипур (израелската Нова Година), и хората ще се съберат точно там, наплашени от атентатите другаде… Предвидих го, значи.

Върхът на празненството щеше да е в полунощ. Точно десет минути преди полунощ отрядът ми за нула време изрина всички от централния площад, и ги замъкна на съседен площад. И познайте какво? На централния площад – нищо. Точно в полунощ обаче палестински ракети удариха трите най-близки до него площада, включително този, на който беше множеството. Десетки убити, стотици ранени. Между убитите – едно момиче, на което бях хвърлил око, и други мои познати… Онзи е бил направил плана си специално за да го разкрия, и бе предвидил действията ми. Касапин! Боклук… С една дума – терорист! Друга дума, която да побере толкова омраза, няма.

Блокирахме цял Йерусалим, пиле не можеше да прехвръкне. Падна бясно разследване, но успяхме да хванем нишка – къде се е крил онзи съответната нощ. Открихме от чия арабска къща е отишъл там, нарочно оставихме да може да се отиде там свободно вечерта, и през нощта я бомбардирахме. Цялото семейство убито, но от онзи намерихме само следи – някаква невероятна случайност го беше опазила жив. А беше бил там…

Месец след това се дебнахме с него. Бях успял да разбера, че е млад мъж, който говори отлично иврит. Той пък вероятно беше разбрал кой съм аз – терористи една сутрин ме причакаха пред къщи, разминах се на косъм от смъртта. На два пъти и аз почти го пипнах, но къде с дяволска пресметливост и предвидливост, къде и с късмет все се измъкваше. Научих куп от най-тайните му знаци, но и това не помогна.

Една вечер разбрах, че е получил от чужбина няколко килограма извънредно мощен експлозив, и че е поръчал да го чакат в Ерусалим тази нощ. Търсенето беше бясно като никога досега. Куп араби бяха арестувани, няколко държали се по-съмнително за всеки случай бяха застреляни на място. Не ми мигваше окото заради тях. Терористи мръсни…По едно време обаче телефонът ми звънна:

– Обажда се майор еди-кой си, от склад Х за амуниции (кодово име, склад на десет километра от Ерусалим). Радвам се да ви чуя, капитане.
– И аз. (Бяхме се срещали веднъж преди години.) С какво да ви помогна?
– Забравихте си куфара. Ще се върнете ли за него, или да ви го пратя?
– Куфара?!?!… Майоре, там ли сте? Чувате ли ме?! Чувате ли ме?!?! – Откъм складовете отвъд града вече се издигаше зарево…

Така научих, че противникът ми прилича извънредно много на мен физически. Но придобивката беше твърде малка. Унищожени складове, пак десетки загинали… Следващата седмица взривихме направо с ракети от хеликоптери няколко къщи, за които имахме подозрения, но всичките жертви бяха обикновени араби.

Не издържах. Призовах го със съобщения сред арабите да се предаде, иначе след всеки негов атентат ще разрушавам по няколко палестински къщи, и ще убивам обитателите им. Оставих телефона си. След два дни онзи се обади:

– Предлагам ти преговори. Ако искаш. Ако не – избиването на цивилни може да се играе и от двете страни. Ако да – утре вечерта в еди-кой си изоставен бункер. Без оръжие.

Съгласих се. Разбира се, носех бронирана жилетка и скрит картечен пистолет. Група командоси трябваше, когато вляза в бункера, да изчака малко, тихомълком да го обкръжи и да атакува.

Вътре беше тъмно. Онзи вече беше там:

– Чувам стъпките ти. Влез.

Влязох най-невинно, и отведнъж открих огън по посока на гласа, буквално в един и същи миг с него. Няколко секунди се мятахме из мрака и се стреляхме, след това нещо избухна, и всичко наоколо пламна. По някое време успях да намеря изхода. Отвън също имаше престрелка – още неугасен както трябва, се скрих обратно зад вратата.

По някое време престрелката утихна. Измъкнах се, ранен в ръката и в крака, с почти изгорели дрехи. Очаквах да ме намерят командосите… но ме намериха араби. Оказа се, че и онзи си е довел хора, със същата заръка. Отначало не могли да се приближат много, заради израелските командоси, но след като те намерили и отвели своя човек, арабите решили да видят дали и техният не е оцелял. И, точно както става в лошите филми или насън, ме взеха за него.

Две седмици лежах в някакво палестинско мазе, докато оздравея. Гледаха ме като писано яйце, иначе освен “шахид” (светец) не ме наричаха. Един път израелски патрул за малко да ме открие – един от гледачите ми се нахвърли върху тях, застреляха го, ама им отвлече вниманието от мазето ми. Една симпатична арабка пък всеки път, като ме видеше, просто се топеше – ако и да се мъчеше да го скрие.

Като се оправих, всички ме гледаха едно такова, че ми стана ясно – от мен се очаква да организирам поредния атентат. И трябваше да е брилянтно, иначе току-виж се усъмнили…

Скалъпих най-добрия план за атентат, който можех – да взривим командването на израелските ВВС. Да се представим за израелци – военни техници. Ацетиленов заваръчен апарат в мазето, уж ремонт, изключваме климатиците, пълним въздухопроводите им с гърмящ газ от апарата, взривяваме от разстояние… Нещо повече – издебнах момент, когато оня терорист трябваше да е там. Смаях се каква мрежа е организирал сред арабите, за да ме следи.

Като подготвяхме групата, пристигна куриер с писмо. Че същото това командване е готово да му се направи атентат, охранителните камери ще бъдат изключени, и т.н. Куриерът нямаше представа кой е пуснал писмото в тайната кутия. Приписах го на мои тайни агенти, и едвам успях да прибера и скрия прикрепения към него знак, за който знаех, че е личния знак на противника ми. Бях на косъм от разкриването.

През нощта, под предлог, че съм на оглед, оставих на тайна явка съобщение – готви се атентат, да прехванат групата ни. Беше страшен риск, но се надявах да не ме застрелят. После щеше да е лесно да докажа, че аз съм истинският… Не ни прехванаха обаче, а нямаше как да шмекерувам пред трима най-опитни терористи, дори преоблечени като заварчици. Към една трета от личния състав на командването загина, а на “другарите ми по оръжие” им се събраха очите от постижението. Пред мен се кланяха, зад гърба ми се говореше как с един куршум убивам четирима, а с дума насочвам мълнии. Все по-често ме обявяваха за избраника господен, който ще освободи палестинците.

Знаех си обаче – не ни спряха, защото онзи е прехванал съобщението ми. И ще търси да ме убие… Тази нощ реших да прекарам в парка, маскиран като пияница.
През нощта обаче имаше взривове, а на сутринта от няколко палестински къщи бяха останали само кратери, една от тях беше където ме лекуваха. Докато разравях развалините, намерих под тухлите откъснатата глава на момичето, което ми се радваше…

И все пак, това са терористи, казвах си. Затова ги убиваме… Терористи са!… По дяволите, терористи са, разрешено ни е!… Терористи са, де! Ако и да са уж хора като нас… Терористи са!…

Беше безсмислено да се опитвам да се крия в приятелски палестински къщи – онзи щеше да знае тези места, и да ме търси. Престорих се на уличен идиот, и спах няколко нощи из бедняшките квартали, на улицата. Противникът ми обаче реши да не поема рискове – още над двайсет семейства на араби загинаха. Почти половината не бяха на терористи, или поне аз не знаех, че са – или е предполагал, че може да потърся укритие там, за разнообразие, или пилотите са сбъркали къщите… В една умряха шестнайсет деца. Един от тримата, с които взривихме командването на ВВС, беше помагал за разчистването – вечерта плачеше от отчаяние и омраза.

Противникът ми просто не биваше да живее. Нямах право да му го позволя.

Следващите няколко седмици му организирах три атентата. Единия път взривих цяла сграда на разузнаването, само трима оцеляха – единият беше той. Друг път в улична престрелка загинаха половин автобус израелци, той обаче успя да се измъкне. Купища обикновени хора, простички служители, жени, старци, деца падаха около нас с десетки и стотици – ние продължавахме войната си… Малко по малко разбирах, че вече ама изобщо не ми пука кой е израелец и кой палестинец. Кръвта е една и съща, децата са едни и същи… Воювах срещу него, за да го очистя, за да престанат да загиват хора.

Един път облякох израелска униформа, и се запътих към сградата, в която работех. Там всички ме познаваха, нямаше да ми искат документи, за да вляза. Можех да кажа, че не са ме забелязали как съм излязъл пак, да вляза, да го намеря и застрелям… На входа обаче вече имаше система за пръстови отпечатъци, и ме накараха да мина през нея. Не се учудих, когато ме разпозна. Останах като гръмнат обаче, когато разбрах, че вчера “съм бил” първият, на когото е тествана, и пак съм минал ОК!…

Влязох, скрих се, по едно време ми се стори, че е дошъл – застрелях сума ти хора, но се оказа, че съм сгрешил. Как се измъкнах, аз си знам… Когато се прибрах, моите палестинци ме посрещнаха с оръжие. Огледаха ми ръката, и чак тогава ме пуснаха. Бил съм дошъл сутринта, бил съм обикалял, и пред някаква къща внезапно съм бил застрелял сума ти народ, и всички вътре, бил съм проверил мазето й, и съм бил избягал, ранен в ръката.

Значи онзи изверг ми е близнак. Но как така?

Намерих едно огледало и се погледнах в него. Ето как изглежда врагът ми.

И също така мисли. Приличаме си повече и от типичните близнаци. И като външност, и като хора.

С малко подпитване разбрах произхода “си” – намерили ме подхвърлен пред къщата на някакви араби, и те ме отгледали. После загинали във войната… Облякох се като израелец, отидох в един компютърен клуб, с паролите и достъпите си на военен от разузнаването успях да докопам информация, от която никога не се бях интересувал преди. Помнех дома за сираци, в който бях израсъл, но винаги ми бяха казвали, че родителите ми са загинали… Тази нощ разбрах, че това по принцип се казва на всички сирачета в този дом, и че всъщност са ме намерили подхвърлен пред дома на един от служителите му.

Издирването продължи още седмица, но накрая успях да разбера – истинската ми майка живее в Ерусалим, точно на границата на арабското предградие. Намерих я, и си поговорих с нея. Оказа се от европейски произход, останала навремето с две новородени, туберкулозна и без пукната пара в града. Подхвърлила и двете пред заможно изглеждащи къщи, едното пред арабска, едното пред еврейска, каквото и да става, поне един от синовете й да оцелее. За свое учудване, оцеляла и тя. Закрепила се някак, и като здраве, и като съществуване.

Не издържах, изплаках си за пръв път в живота си горчилката… като пред майка. Казах й, че най-злият ми враг е собственият ми брат, а тя отговори – не си прав. Най-злият ти враг е войната, ако не беше тя, сега щяхте да се радвате да се видите.

Оставих й портмонето с парите си. Тя го пъхна под оставената опаковка от бърза храна на леглото. Като я вдигна там, видях друго портмоне, което познавах – своето, като израелски военен… Брат ми ме беше изпреварил, по-рано същия ден.

Първата ми мисъл беше да избягам мигновено през тайници. След това ми кипна. Умира се веднъж – нека поне е с достойнство. Излязох си сред парадния вход. Първите десет крачки не ме застреляха, вторите също. Отпуснах се, продължих нататък умислен… и се блъснах в някого. Онзи от огледалото.

Тук сънят свърши. Не зная какво се е случило по-нататък.

Вариантите не са много. По-важно е какво носи със себе си всеки от тях, помислих си, докато се бръснех сутринта. Шаблонни или не, те имат своите следствия за “мен” от съня – и за мен от живота.

Защото този сън е сега за мен точно такъв най-обикновен спомен, както всичко, което съм преживял реално и наистина. Точно такъв жизнен опит.

И дали ще се поуча от него, си е мой избор.