Една вълшебна гора

Представи си нощ. Горещият летен ден е отминал, Хелиос е отвел огнената си колесница отвъд хоризонта, и Нокс е загърнала света с наметалото на сладка, отморителна прохлада. Редки капки краткотраен вечерен топъл дъжд са измили въздуха, и той е сладък и свеж.

Жълтият блясък на лампите осветява калдъръмена уличка. От едната й страна – стилни стари къщички, приютили сън и спокойствие. Сгушени сред дворчетата си в мрака, сякаш самите те спят в леглата си, зад огради-табли от ковано желязо, сред обгърнала ги мека зелена постеля. Тук-таме все още светят прозорци – някой уморен довършва работа, за да намери почивка.

А от другата страна е гората. Стара, с надвесени над уличката дървета, прострели се чак до над отсрещния тротоар. Издигната до коляно над плочника, подпряна от стар зид, разделил царството на човека от царството на природата. Тук-таме стълбички прорязват зида, и отвеждат към пътечки през гората, навътре в мрака, далеч от жълтите лампи. Там, където светят единствено звездите.

На няколко крачки навътре в гората, успоредно на зида, върви пътечка. На границата на жълтите лъчи, докосната от пръстите им, последен посланик на хвърлената от човека светлина, на очовеченото и видимото. Отвъд нея е непознатото, невидяното, чудото. Граница между два свята, постлана със сухи листа, подхваната отстрани от корени, обгърната от зелени клони.

Тръгни по нея.

Шепот на сухите листа под краката, и едва доловим аромат на зеленина, на свежест и живот. Рамо до рамо с мрака, протегнеш ли се, ще докоснеш нещо ново и чудно. И рамо до рамо със света, от който идваш, с който жълтите лампени лъчи те свързват. С опора там, но и с умора оттам – и със страх от непознатото, но и с любопитство и стремеж към него. Като дърво, впило корени в земята, а протегнало се към небето.

На места дърветата се разтварят към уличката, и пътечката е обляна в жълта светлина, светлината прониква още по-навътре в гората, и те приканя да пристъпиш натам. На места дърветата почти я закриват, и неволно изпитваш страх, и ти се иска да се прибереш по-близо до нея. Храсти и фиданки ту те доближават, ту се отдръпват подмамващо навътре. Сякаш гората иска да те покани в себе си, да те примами да се отделиш за миг от обичайното, да докоснеш недокоснатото.

До пътечката достига вадичка, спускаща се по склона, от вътрешността на гората. Вероятно нагоре е бистро и пълноводно поточе, но горещината е изсушила гората, и последните му капки почти достигат до пътечката, попиват в земята и даряват живителна влага на дърветата точно преди нея. Като един дълъг живот, изживян пълноценно до последната капка. Дал толкова много, че изгубил страха да изчезне, щастлив от изпълненото си докрай предназначение. Свършил – но дал зеленина на гората, и полетял нависоко, за да се излее един ден отново като топъл дъжд, и отново да бъде животворно поточе.

Малко по-нататък стои замислен огромен дървесен великан, почти два човешки обхвата. И превръща застаналите до него хора в джуджета, без дори да им обърне внимание. Отдръпнат ли се, магията избледнява – но посмеят ли да се приближат, се надига отново. Неусетна, незабелязана, отречена от рационалните ни умове, способни да възприемат единствено каквото вече има в тях, затворени за реалността наоколо, и гордо нарекли слепотата си “реализъм”… Друго дърво протяга над пътечката на клона си корона от зелени листа – застанеш под нея, тя без думи ще те превърне в царица на горските феи, или в елф-пътник. А заговориш ли за маркетинг бюджета или монтажа на кабели, които те вълнуват денем на светло, децата и лудите ще ти се смеят. Защото техните сетива за реалността са отворени.

Денем това е обикновена прашна горичка в градски парк, и пищящи трамваи скърцат през нея, извивка след извивка по стръмния склон. Но сега я е покрило наметалото на нощта, и трамваите са си отишли някъде надалече, и са отнесли със себе си ръждивите релси и просмуканите с катран траверси. Сега вместо тях навътре се простира величествена и стара гора, недокосната от човека. Събереш ли смелост, тръгнеш ли сред нея, ще почувстваш как постепенно сухите листа под краката ти ще се превърнат в мек горски мъх, как дърветата наоколо ще станат стари и могъщи като света. Очите ти смаяно ще усетят, че виждат на светлината на звездите, сякаш са създадени за нея – а може би са? Ръцете ти ще докоснат кората на дърветата наоколо, сякаш са ти мили, отдавна невиждани роднини. И ще погалиш листата на фиданка край теб, сякаш милваш косите на дете. Ще почувстваш гората и живота наоколо, както може би ги чувстват Толкиновите елфи. И ще откриеш, че това те е дарило с тяхната мъдрост, усет, величие… и може би още нещо.

А пътят навътре ще продължава, и ще те притегля. И ще усещаш, че сякаш е сътворен за теб, и ти за него. Ще знаеш, че можеш да вървиш по него до безкрай, без умора, без да усетиш глад или студ, без да ти омръзне. Уж все един и същ, а непрекъснато различен в нещо неуловимо, като урок по дзен. Просто безкраен път, по мек горски мъх, между могъщи дървета, и тук-там ниски стари каменни зидове. Път към… истината? Бога? Себе си?… Трите в едно?…

Представи си сега, че ръката ти държи нечия друга. Ръка на човек, с когото без колебание ще отидеш накрая света – или отвъд, до безкрая. Без страх, без колебание, сякаш винаги сте били едно, и със сигурност винаги ще бъдете. Някой, с когото няма да се умориш да вървиш по мекия мъх, под дърветата и светлината на звездите, чак до безкрая. Някой, с когото искаш да бъдеш завинаги – и той също.

Някой, който да ти даде сили да загърбиш страха от гората, от мрака и непознатото, завинаги.