Франк Хърбърт и Л. Рон Хабърд

Двама добре познати писатели на фантастика. И двамата станали основа на нещо като религии. Единият обаче наблегнал на фантастиката, а другият – на религията. Интересна база за сравнение, нали?

Франк Хърбърт е авторът на цикъла “Дюна” (на български първата му книга излиза като “Дюн” – името е преведено по същите правила, които раждат из книгите бисери като “Джейсън, аргонавтите и златното руно” и “евангелията от Матю, Марк, Лукас и Джон”). В други свои книги той изследва същите теми, но не толкова изпипано – затова ще се спра на този цикъл.

Официално, “Дюна” е първата екологична фантастика. Страстта на феновете към цикъла обаче далеч не е заради екологията. Много повече ги привлича тясната сплав от власт (или политика, ако щете), религия и изучаване на човешките възможности. Може би защото изглежда направена от човек, който не се кланя на никое от трите, а ги изучава с остро око и ги комбинира с инженерен ум.

Книгите от цикъла се четат неотлепно (думата си е лично моя, сътворих я преди години, без да искам). За много хора са направо откровение за света наоколо, до степен някои фенове съвсем насериозно да четат всеки ред, сътворен от Франк Хърбърт, и да търсят в него истини и откровения. А дори не толкова увлеклите се често споделят, че книгата им е поотворила очите за реалността на света.

Писателят неведнъж е питан дали не се опитва да създаде нова религия, или поне култ. Отговорът му винаги е: “За Бога, не!” Неведнъж в интервюта и на лекции Хърбърт обяснява, че просто е искал да изследва връзките между трите фактора. Изследванията му са обаче наистина богати – богати до степен, когато заинтересуваните хора казват: “Не ми пука искаш ли да създадеш религия, ти де факто я създаваш!”.

И са донякъде прави. Хърбърт достатъчно демонстративно обрисува религията като начин за управление на хората. На другите – към потенциално подчинение (спомнете си “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус”). И на себе си – към усъвършенстване, като използва религиозните правила като технически указания (в “Дюна, домът на ордена” пряко се казва, че Бене Гесерит използват кодата си като набор указания, а не като набор повели, и я прилагат когато и както им изнася).

Хърбърт жонглира с бъдещите религии с точно същата лекота, с която го прави реалното време. Хваща например като изходна точка един сунитски ислям, еволюирал с времето толкова надалече от уахабитско-фанатичните си забежки, колкото християнството от Светата инквизиция. След това го хибридизира с не-аврамитска религия – зен-будизмът, за да създаде зенсунизма, и с увлечението на инженер-хобист го напасва и инженерира така, че да е жив, взаимосвързан и активен организъм, а не купчина парчета месо. Създава по същия начин зенсуфизъм (с треперещи от интерес ръце съм го картирал, за да анализирам жизнеспособността на хибрида – добра е!). Измъква произлизащата пак от исляма, но далеч по-малко търпима религия на фремените – и хоп, обяснява нетърпимостта й със заложените от Мисионария протектива митове за квизац хадерах. (За който не се е усетил: “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус” са създадени като понятия по образец на латинския език, а “квизац хадерах” – по образец на староеврейския.) Изобщо, сътворява религии, които са напълно вероятни в бъдеще, и страшно поучителни и интересни за размисъл.

След това изучава връзката им с политиката и властта. Митовете на “Мисионария протектива” са единствено и само средство на Бене Гесерит за контрол и власт върху тези, сред които биват пръскани. Зенсуфизмът пък се оказва форма на вътрешна самостоятелност и самоусъвършенстване, която е ефективна дори при служене на интелигиентен и свъхавторитарен диктатор – тоест, начин да се устои на властта.

Заповедите и кодите на Бене Гесерит, на фремените, и кои ли не още пък са всъщност указания за самоусъвършенстване. Бене-гесеритките постигат чрез тях по-добри резултати, отколкото жестоко дарвинизираните сардукари. (И бих очаквал да е така и на практика – виждал съм с очите си как дисциплината на ума отваря възможности към неща, които не са много лесни за вярване дори ако си ги видял.) А възможностите на личността, политиката и властта пък мигновено се сплитат в неразделно цяло.

Каквото и да мисли Франк Хърбърт, крайният резултат е, че научава читателите си на тези връзки. И една от тях е за религията като ключ към властта. Читателите не са виновни, че си правят изводите.

Рон Хабърд в това отношение е като негов близнак, но огледален. Фантастиката му няма особен успех, въпреки че писателското му майсторство според мен не отстъпва на това на Франк Хърбърт (прочетете примерно “Страх”, и ще се уверите). Произведенията му (многотомният цикъл “Бойно поле Земя” например) са увлекателни заради литературното майсторство, четат се като семки, и се помнят колкото изчоплена семка. Защото на практика нищо не казват.

Защо така?! Свръхгероят Джетеро Хелър определено е нова версия на Флаш Гордън или Бък Роджърс, супермен отвсякъде. Това му е и проблемът – писнало ни е вече от супермени, които с един удар решават световните проблеми. Пораснахме вече, трийсетте години минаха, аман от пуканки, искаме по-истинска храна… Джони, който смело и хитро се бори срещу психлосите, пък даже не е и супермен. Добрият герой срещу лошите извънземни, и точка.

Наистина ли Рон Хабърд чак толкова няма какво да каже? Не мисля така. Преди години ми попадна неговият “Морален кодекс” – възхитих се на майсторството на създалия го. Самият дявол не би могъл да сътвори по-умело описание колко добре, достойно, морално и мъдро е да бъдеш… всъщност боклук. Само че така описано, и с такива инструкции как да се държиш, че даже да не могат да те обвинят в това. (За който не е успял да разбере защо и как така: Лили Вихронрав от “Вещици в чужбина” е перфектният му последовател. Тя твори само и единствено добро – каквото тя го вижда; за нея е азбучна истина, че тя знае по-добре от всеки друг какво е добро за него, и какво не е. Предполагам, че Хитлер е добър друг, реален пример.)

Истинският труд на Хабърд не е фантастиката му, а създадената от него Сциентологична църква. (“Искаш ли да станеш непредставимо богат, основи нова църква и се обяви за неин пророк” – Л. Р. Х.) Когато четох на времето изтеклите в Нета указания към членовете й, от тях ме гледаше същият ум, създал Моралния кодекс. Мисля, че точната истинска дума за това нещо е “научен аморализъм” (паралелът с Франк Хърбъртовите Бене Тлейлакс е напълно случаен, и точно затова толкова стряскащ и показателен). Там принципът “ти знаеш по-добре от другите какво е добро за тях” не е толкова подчертан: както казват хипнотерапевтите, “колкото по-добре е опаковано поднесеното, толкова по-лесно ще бъде прието”. Но го има.

Добре де, стига съм разправял колко са лоши сциентолозите. Кой знае, може в стил Хърбърт точно от тях да вземе да еволюира някоя особено човечна религия. 😉 Идеята е друга – единият от двамата толкова приличащи си автори използва майсторството си, за да маскира като фантастика научните си интереси. Другият – за да преоблече като религия не по-малко великолепно инженерирана система за овладяване и насочване заедно на хора, и за домогване към власт. (Сциентологичната църква много активно се опитва да спечели публичните светила, хората, които носят обществена слава. Което пък означава, че вероятно тя засега не е успяла да овладее твърде много реална, задкулисна власт.)

Какъв е резултатът от действията на двамата? Единият създава духовно наследство – идеи и формулировки. Другият – реално, материално: религиозна организация. Двете имат изненадващо много общи черти. Духовното наследство на Франк Хърбърт е на косъм от това да създаде реален култ след себе си – достатъчно е някой да го доформулира и изчисти в тази насока. (Мислил съм дали да не си направя този експеримент. Без майтап.) Сциентологичната църква пък малко по малко вече започва да разбира, че зомбиращата й религиозна система е привлекателна за много тесен кръг хора, които не могат без духовна патерица, но активно отблъсква нормалното мнозинство.

Какво ще стане от двете в по-далечен план? Не знам. Особено ако някой вземе да си направи експеримента, който аз все не искам да подхвана. Според мен Рон Хабърд е разработил своето наследство в по-краткосрочен, тактически план – резултатът е, че има готова църква, но тя няма ясен път пред себе си в дълъг период. Франк Хърбърт пък е спрял тактическата разработка малко преди да изкристализира в годна за “оцърквяване” форма, но е развил много добре нещата в дългосрочен план – тоест, допълни ли му някой тактиката, нищо чудно евентуалният “дюнизъм” да засенчи и измести сциентологията.

Разбира се, това е ако някой си направи експеримента – и зависи как ще го направи. Причината да не ми се иска да се занимавам е, че според мен на света вече има повече религии, отколкото му е полезно. Но пък се боя, че ако не го направя аз, може да го направи някой друг, по-малко добронамерен. Нещо като изкушението на Пръстена – сложи го, използвай силата му, за да спреш Мрачния владетел…