Преди няколко записа писах за Януш Корчак. Получих малко коментари в блога си, и доста поща и IM разговори. Някои от тях ме наведоха на размисли.
Наистина ли нещата са били такива? Различни очевидци (някои най-вероятно само на думи) привеждат доста различни версии.
Някои твърдят, че на Корчак изобщо не му е било предлагано да си тръгне. Дошли есесовците, подкарали грубо всички от сиропиталището по пътя, наблъскали ги във вагона, и толкова. Нямало го описваният марш на децата, Корчак не носел на ръце болно момиченце, и т.н… Не ми се вярва. Твърде много са другите, които твърдят иначе.
Някои твърдят, че на една гара охраната на влака го спряла, разпечатала вагона с децата, и ги изхвърлили заедно с Корчак (не особено деликатно) в пустошта с думите: “Махайте се накъдето щете. Разкарайте се.” Но и това не ми се вярва. По стените на една от бараките в Треблинка е имало останали детски рисунки. Да, много други деца са минали оттам – но малко вероятно ми се струва други освен тези на Корчак да са рисували весели рисунки по стените. (Помните ли Роберто Бенини – “Животът е толкова прекрасен”?)
И за друго не ми се вярва. Едно от децата на Корчак се измъкнало от влака – докторът успял да го вдигне на ръце и изтика през прозорчето на товарния вагон. То после загинало във Варшавското въстание – но разказало какво е било.
Версиите какво точно казвал Корчак, когато му предлагали да си тръгне, също са различни. Но всички се свеждат до едно – той е отказал. Откъде тази сила?…
Чувствал се е твърде много евреин, казват някои. Не е могъл да остави децата на народа си… Красиво звучи. Но ми е трудно да свържа жертвоготовния Корчак, грижил се за деца от други народности наравно с еврейските, с висш национализъм. Освен това, прародителите на Корчак са евреи, но всъщност (доколкото зная) той не е – родителите му са били асимилирани. Докато еврейските полицаи в гетото са били първи помощници на есесовците.
Други казват – естествено е. За човек, който пише в дневника си: “Не желая никому зло. Не зная как се прави това.”, за посветил живота си на децата, за лекар по призвание и душа, няма друг избор. Според мен са прави. Не мога да си представя как е възможно да изоставиш децата си на смърт, да откажеш да им бъдеш опора в последните мигове, и да живееш после…
Но зная и още нещо.
Съвсем наскоро след преместването на дома за сираци в гетото един от сътрудниците на Корчак, Игор Неверли, му донася документи за измъкване оттам. Когато вижда документите, Корчак го поглежда така, че Неверли си глътва езика. След минута мълчание, за да се овладее, докторът казва: “Пребиха Залевски.”
Петр Залевски е пазачът на дома за сираци. Чистокръвен поляк, гренадир от полската армия, останал инвалид през Първата световна война, той работи в дома почти от създаването му. При преместването на дома в гетото той подава молба да му разрешат да се премести заедно с тях. Немската админстрация му заявява, че той срами арийската раса с контактите си с “недохората”. Когато Залевски продължава да настоява, е жестоко пребит, и му е заявено, че влезе ли в гетото, няма да излезе оттам повече.
След като старецът оздравява до степен да може да се движи, се премества в гетото и продължава да работи като пазач на дома. Заплахата се оказва мнима – статутът му на поляк, ариец, не е променен, и не му се налагат никакви ограничения. Когато есесовците идват да подкарат децата към Треблинка, той отказва да ги пусне в дома. За което е и разстрелян – на място, в задния двор, въпреки че не е евреин.
Можел ли е Корчак да обърне гръб на децата си пред топлия труп на Залевски – обикновения, простичък поляк, пазач в дома?
Не го е можел и по-късно. Когато децата тръгват по последния си път, с тях вървят и сестрите и служителите в дома. Нито един не е изоставил децата си. Между тях има и евреи, и поляци. Ще спомена техните имена тук – защото, както и Залевски, тях ги няма в списъците на Яд Вашем (поне поляците). А мястото им е там: Стефания Вилчинска, Хенрик Астерблаум, Балбина Гжиб, Роза Липец-Якубовска, Сабина Лейзорович, Наталия Поз, Роза Штокман, Дора Солницка, Хенрик Азрилевич, Бронятовска, Щернфалд… Седмица по-рано пък, когато получава нареждането да подготви дома на сираците за изпращане в Треблинка, председателят на юденрата на Варшавското гето, Адам Черняков, се самоубива. Списък скромни, неизвестни хора, чийто героизъм се влива в този на Корчак.
И произтича от него. Защото Корчак е повече от двайсет години несменяемият директор на дома за сираци. Той е, който е подбрал тези служители, и ги е научил да бъдат каквито са се показали в момента на изпитание. И те са се показали достойни за него…
Разказвам за тях по три причини.
Едната е, за да се види ясно бил ли е Корчак героят, комуто предлагат да го спасят, а той отказва да изостави децата си. Не зная дали са му предлагали наистина – документални свидетелства няма, историята не винаги ги оставя. Но нямам съмнение, че ако са му го предложили, той е отказал с точно толкова сила и достойнство, колкото описват най-красивите и тъжни разкази за случката. Човекът, събрал такъв набор от герои, и научил всички тях да предпочитат смъртта пред предателството, няма как да бъде друг.
И заради още нещо ги споменавам. Защото имената им тихо и кротко се премълчават – а не бива. Черняков е можел спокойно да изпълни “задълженията” си, и после да се оправдава и да е гьонсурат като български политик. Персоналът на дома са можели просто да си отидат у дома – дори евреите сред тях са били държавни служители, имали са право да не отпътуват за лагерите на смъртта. Никой не се е поддал на изкушението. Всеки е предпочел да си отиде като човек, отколкото да продължи да съществува като… недочовек.
И, най-сетне, за още нещо. Ако някой е убеден, че Корчак е бил фанатичен великоевреин, надали ще мога да го разубедя – такива хора чуват само себе си. Също и тези, които са убедени, дори след всичко по-горе, че просто не са му дали възможност, а иначе е щял да си спаси кожицата… Но и на едните, и на другите ще кажа – ако Корчак не ви се вижда достатъчно достоен, поклонете се пред Петр Залевски! Предпочелият да даде живота си, но да не бъде съучастник в смъртта на деца – не негови, деца на друг народ, обявени за полухора, без родители и близки… Поклонете се!
“Някои твърдят, че на Корчак изобщо не му е било предлагано да си тръгне. Дошли есесовците, подкарали грубо всички от сиропиталището по пътя, наблъскали ги във вагона, и толкова. Нямало го описваният марш на децата, Корчак не носел на ръце болно момиченце, и т.н… Не ми се вярва. Твърде много са другите, които твърдят иначе.”
Повечето биха предпочели красивата идея пред безличните грозни факти.
Но все пак нека Истина да не е онова, което твърдят повечето хора, а онова, което се е случило – или в момента се случва.
Според теб колко очевидци е имало отвеждането на децата и персонала?
Аз предполагам, че нито един. : )
И просто не е в стила на SSовците да предлагат такива неща…
Но в случая няма никакво значение нито дали са го питали, нито дали щеше да отговори по описания от теб начин, да не продума и дума, да измрънка нещо съвсем незапомнящо се и после да остане с децата, да откаже, а още същата вечер да съжали за това и да заплаче от страх и слабост, да предаде децата и после да се мрази това, да предаде децата и после да се мрази докато види някакъв магически залез и осъзнае, че един не-прахосан живот е един спечелен живот. Какво е или би направила реалната личност няма никакво значение. Защото ИДЕЯТА за скромният, достоен директор, гледащ есесовците в очите и държащ децата за ръце докато заедно с тях поемал последния си, отровен и зловонен дъх… Ами тази идея вече е дала достатъчно добро на хората. И ще продължава. Все пак, за това са приказките : )
п.п.
Добре известно е, че злодеите рядко са зли отвътре, обикновено са просто наранени, объркани нормални хора. Само че (почти) същото може да се каже и за героите. Някои не могат да понесат смъртта и болката, други пък са безсилни срещу срама и вината. Глупаво е да се прекланяш пред и да боготвориш личности. Действията, само те трябва – и могат – да се помнят.
Ако не за друго, то защото така или иначе не почиташ Човека, Който Е Направил Това Което Е Трябвало. Колкото и достоверна информация да имаш, не си въобразявай, че тя те доближава дори на крачка по-близо до дишащия, страхуващия се, смелия, мразещия, обичащия човек. Най-много да усетиш онова, което е изпитвал, докато беззвучно е предреждал някое от децата в редицата за газовата камера. Или при някоя друга проява на необразимо геройство.
Невъобразимите неща са много по-лесни за въобразяване от най-обикновени ежедневни хора : )
За това си измисляме невъобразими хора, даваме им имената на реално съществували такива и им се кланяме.
хех.
п.п.п.
Не ми се търсеше мейла ти, иначе щях да пратя това на него. Или на IM. ; )
Мислил съм доста върху същото. Но стигам до извода, че няма нужда от това. Достатъчно често най-обикновени хора свършват съвсем реално и наистина неща, които не искаме да повярваме. Защото ни изглеждат твърде велики, за да са дело на обикновен човек. Особено ако го мерим с нашата си мярка.
За очевидците – поне един истински очевидец, И. Перле, е разказал нещата от първа ръка. Той споменава, че представители на юденрата са пристигнали на място да измъкват Корчак (само него, не и децата му) от есесовците – достатъчно е било да заявят, че той е държавен служител (освен всичко друго, това е било истината). Корчак обаче любезно им благодарил, и продължил. Другите истории, макар и преразкази, са почти единодушни в едно – немският офицер, който наблюдавал товаренето на влака, познал Корчак и двамата разговаряли за нещо. Някои преразказват съдържанието на разговора, източниците на други не успели да го чуят. Но не ми се вярва чулите да си измислят, и офицерът всъщност да е питал Корчак закъде пътува, или спал ли е добре… Така че мисля, че разговорът е бил повече или по-малко каквото се разказва.
За действията и усета – аз вярвам, че хората са познаваеми, и че мога да се доближа до тях. И че те са, които правят действията (а действията им пък правят тях)… И да, различните хора не понасят различни неща. Точно това е, което прави някои хора достойни, а други не – това какво понасят или не. Някои понасят лесно чуждото страдание и трудно своето, други – обратното… А най-невъобразимото го създава реалността.
Най-сетне, пребиването на Залевски от немците, и после разстрелът му преди изпращането на дома в Треблинка, са документирани факти. Точно както и че той е бил чист поляк, т.е. ариец, че есесовците са знаели това, и че е било достатъчно просто да не се съпротивлява твърде остро, за да не го бутнат с пръст (старец-инвалид, с патерици). Тук няма преразкази на не-очевидци…
Не е нужно да си измисляме невъобразими хора. Достатъчно е да се поклоним на реално съществувалите, каквито са били.
Но ние НЕ ЗНАЕМ какви са били : )
Не знам какво е продиктувало действията им. Не знаем защо са ставали сутрин. Не знам за какви свои детски ужасии са се сещали понякога и сърцата им са се свивали от срам. Не знаем малките им победи, малките им загуби, малките им скучни ежедневния, ОСТАТЪЦИТЕ от животите им.
Не знаем НИЩО за тях, освен че в един единствен миг са взели решение, което ние считаме за най-правилното. И че, примерно, по-нататък са следвали пътя си.
Да, Залевски е постъпил геройски. И аз се радвам, че действията му се помнят – дори от само няколко души.
Но какво ДРУГО знаем за него?
АЗ няма да се преклоня пред някого, без да го Познавам Изцяло. Няма смисъл : )
Бтв – наскоро мина 23тата година, откакто един руснак спаси по-голямата част от човечеството : )
Станислав Павлов, ако те интересува, има за него в уикипедия.
Прочети и после се опитай да сравниш…
Това е подвиг.
Това е саможертва.
Това е геройство.
Без капка героизъм. Само здрав разум и надежда.
И ако е грешал, не е щяло да има кой да каже и една лоша дума за него. Да се срамува от него. Да търси очите му с надежда всичко да се окаже клевета. И тн.
не е нужно да си личи колко величествена е постъпката ти е, за да е такава.
и не всяко геройство е плод на героизъм
ако въобще някое
п.п.
Иска ми се да можех да си редактирам коментарите :/
Та така или иначе – ” Точно това е, което прави някои хора достойни, а други не – това какво понасят или не.”
Не знам. Това е черта, с която се раждаш – или която някой успява да възпита у теб.
Не бих презирал някого само защото е нисък или дебел. Или възпитан зле.
Надявам се
За преклонението – ако търсим съвършения човек, никога няма да уважаваме никого. А иначе всеки е в правото си да преценява околните, и да си определя сам критериите. Лошо няма.
За Станислав Павлов – не пиша за него, защото е жив (идеята е, че ако някой вземе да пише за мен оди, дори да съм свършил велико нещо, ще потъна в земята от срам – не искам да му го причинявам). Но му се възхищавам точно така. Ако и да не е жертвал живота си.
А за презрението – аз не мразя вълците, понеже са създадени да се хранят с месо и да ловуват. Но зиме в гората нося оръжие, за ако ме нападнат. И случи ли се това, ги застрелвам. В самозащита… Точно както презирам лекетата, нищо че не са виновни как са възпитани – в самозащита, и в защита на хората наоколо.
Ето още нещо, за което ме е яд, че е минало…
Отдавна не бях попадала на толкова смислена информация в блоговете. Независимо дали е вярно, че Колчак е имал възможност да се спаси.