Старецът и свободата

Господин Николов е на над осемдесет. Костюмът му е старомоден, но чист и спретнат. Вече ходи с бастун – възрастта е поотнела силата и пъргавината на краката му. Но на ума и погледа е придала мъдрост, без да отнеме от живостта и пъргавината. Докато изчаквам един човек, си говорим.

– Не я вярвам много тая с Европейската общност – споделя той. – Обещават да имаме помощта на голяма и силна държавност, да живеем добре, да има достатъчно за всички, какво ли не. Ама аз това вече съм го чувал и преди.

– Кога?

– На времето, четирийсет и шеста, като бяха изборите. Тогава комунистите обещаваха точно същото. Изберем ли ги, ще получим помощта на могъщия и голям Съветски съюз, чудесен живот ще живеем, ще има достатъчно за всички. Същото като сега. Пък какво излезе, видяхме.

– Мислите, че ще стане същото ли? Че ще ни направят на колония?

– Не мисля, ами го виждам. На колония може и да не ни направят, ама то не е и нужно. Лепнеш ли се за някой голям, вървиш с него, и като закъса той, и ти закъсваш. Пък откачането – трудно. И болезнено.

– Може и да не закъса. Досега точно капитализмът е създавал богатство и охолство. Другите държави, дето минаха към него, сега са добре.

– Млад си, момче, не помниш. Като дойдоха комунистите, и тук почна да се живее много добре. Не беше много богато, след война все пак, ама наистина имаше за всички. И доста време беше така – десет години, може би петнайсет. Като сега с капитализма. Чак шейсетте почнахме малко по малко да виждаме, че оттатък май почват да живеят по-добре. И отначало хич не беше голяма разликата, седемдесетте и осемдесетте чак се видя кой кум и кой сват. Ама дотогава минаха четирийсет години.

– Нали сега си взимаме поука от кой победи?

– Късогледа ни е поуката. Не капитализмът победи – комунизмът загуби. Изгни. Ама никой не е казал, че капитализмът не може да гние. Имам познат във Франция, разправя, че там големите монополи напоследък са прилапали всичко, и или им робуваш, или гладуваш. Вече съм го виждал туй, знам какво следва. Пък ти разправяй, че не било комунизъм а капитализъм, на старата ми шапка.

– Къде тогава е според вас ключът?

– Свободата, момче. Западът спечели студената война, защото хората там бяха по-свободни. Ние тук не сме ни по-глупави, ни по-сакати. Ама не бяхме свободни, и затова не ни беше еня какво става, ни мислехме, ни работехме.

– Нали сега правим система, при която ще сме свободни?

– Ей я там старата ми шапка, на нея това. Нали гледам щерката. Уж журналистка, пък всеки ден, като се прибере, говори какво не било хубаво. Ами вземи го напиши в тоя ваш вестник, викам й. Не дават, казва. Тоя дето гушнал два милиона бил ортак на главния редактор, не може за него. Оня пък, дето направил голям золум, бил от партията, дето вестникът я поддържа, не бивало. Министърът, дето загробил сто милиона от глупост, пък съвсем – ще дрънне по телефона, ще прати разните служби, ще затворят вестника, уж временно за разследване на нещо измислено, пък после доказвай и се оплаквай… Като едно време партийните секретари. Преди срещу партията не можеше, сега срещу мафията. Къде е свободата?

– Толкова ли е опасно да си загубиш свободата? – подкачам го.

– Най-лошото е. Комунистите на времето обещаваха от пиле мляко, само за да си се откажем от свободата. Отказахме се, получихме си заслуженото. Сега други ни обещават от пиле мляко, уж за да сме свободни, ама като гледам, май пак за да не сме. Какво да очаквам да стане? Аз още някоя година и ще ритна камбаната, а вие?

– Мдаа… “Който продава свобода срещу сигурност, не заслужава, нито ще има никое от двете”. Така ли?

– Нещо такова. Учено звучи – някой мъдрец ли го е казал?

– Не знаете ли?

– И кой е казал, че водата е мокра, също не знам. Не е голямо откритие… Предлагат ли ти съюз с могъщ благодетел, само и само да се откажеш от свободата си, да знаеш – тая работа е нечитава, по-добре всичко друго, само не тя. Хем съм старило, хем съм патило – послушай ме.

– Хм… Може ли това да го напиша в Интернет?

– За политиката ли? Беля ще си докараш. И на мен също. По-добре недей.

– Не, не за политиката. В софтуера ситуацията е такава – големите и богати предлагат всякакви благини, само да се откажеш от свободата си.

– Софтуер… Това нещо за компютрите ли беше?

– Да.

– По тия компютри светът е луднал повече, отколкото по каквото и да е друго преди. Повече от по колите, повече от по радиотата… Нещо голямо ще излезе от тях, от мен да го знаеш. И важно…

– Вярвам ви. И аз мисля така.

– А туй ще рече, че пишеш ли за него, ще си докараш неприятности. По-добре не го прави, и там сигурно е като в политиката – надигнеш ли глас, може лошо да ти се пише.

– Там може още да не е късно. Може като са предупредени хората, да се усетят.

– Тогава може и да си струва. Пиши, да знаят хората, че може отначало и да ги нахранят и облекат, като комунистите нас навремето, ама после ги чака мизерия като нас на края на комунизма… Ама поне вземи да ми смениш името, или да не го пишеш. Аз вече съм наполовина в гроба, ама щерката, внуците… Ще прощаваш, ама патило – страхливо.