Валя Балканска

Тази есен помагах за ИТ подсигуряването на един конгрес. Конгресът се състоя в Албена (курортите са перфектно място за събирания на кардиолози, ако питате мен. И за на всякакви други също. 🙂 ). Лекциите бяха много, и ми харесаха страхотно – научих от тях доста.

А не беше малко и културната програма. Вечерта, когато имаше рецитал на Лили Иванова, бях така капнал, че я пропуснах и се наспах едно хубаво. За което сигурно ще съжалявам цял живот. Но другата песенна вечер бях буден и свеж.

– Нямам представа откога пее – беше вдигнала рамене леля ми, когато я питах веднъж. – Аз съм й поклонничка от поне петдесет години, за пръв път съм я слушала като младо момиче. Сигурно ще да е много стара вече.

С това впечатление и аз очаквах Валя Балканска – и с нетърпението да я видя. Колкото и да е престаряла, все пак гласът й е бил едно време феноменален. Не случайно нейна песен лети на борда на “Вояджър” към звездите, съпровожда филма “Космос” на Карл Сейгън, и изобщо е една от музикалните икони на човечеството. И с малко нахалство (вечерта няма компютърни презентации на лекции, нали) се уредих аз да я посрещна.

Въпреки внимаването, успях да изпусна момента, когато влезе в албенското вариете. Просто докато си приказвахме с един филипинец, внезапно Елена дойде и ме потупа по рамото:

– Ето ти Валя Балканска. Говорила съм с шефката на вариетето да могат да ползват съблекалня 1, заведи ги там. След към час ще почваме.

Валя Балканска? Къде я? Никъде наоколо не се виждаше бабичка с бастуни… Малко по малко осъзнах, че става дума за застаналата точно пред очите ми жилава селска жена, която въобще не приличаше на старица. Около нея стояха двама мъже и се усмихваха. Май не бях първият, който не знаеше за какво да гледа.

– Аз, ъъъ, такова… заповядайте, сега ще ви покажа съблекалнята…

Жената кимна усмихнато и закрачи с бодра и енергична крачка след мен. Въобще нямаше вид на някой, който би се уплашил от десетина-петнайсет километра бърз ход из пресечена местност. (Все пак е от Смолян, глупчо!) Двамата мъже вървяха след нея и намусено обсъждаха как са успели да хванат точно по затворения път на идване.

– Защо ме гледаше така? – весело подметна певицата.

– Ами… Очаквах да сте доста по-възрастна – изтърсих аз.

– Че колко по-възрастна да съм? На шейсет и седем съм, скоро правя шейсет и осем. Малко ли са?

Някои селски жени, особено от планинските райони, наистина сякаш не остаряват – само стават по-жилави. И въпреки това, трудно ми беше да й дам повече от шейсет. Лицето й беше обветрено точно като на възрастните хора, работили много физическа работа навън из планината, но гордата поза и енергичната походка никак не се връзваха с него.

– Не са малко, ама… Казват, че пеете от сигурно петдесет години!

– Толкова са. От шестнайсетгодишна пея…

Оставих ги в съблекалнята и заоглеждах положението във вариетето. Водещият тъкмо се беше натъкнал на неприятна изненада – старичката озвучителна уредба непрекъснато играеше номера, и отказваше да работи. Техникът и домакинът се потяха над нея, пробваха какво ли не, и ме гледаха виновно. Тъкмо успяваха с кански усилия да я закрепят някак, и тя отново рухваше. Всичките усилия на водещия да се справи чрез викане оставаха безрезултатни – вариетето е голямо, и акустиката му никак не е добра.

– Ще можем ли да пуснем на Валя Балканска плейбека поне? – сбутах аз домакина. – Иначе резилът ще е голям.

Той заби поглед в земята:

– Май няма да стане – касетофонът съвсем угасна. Дано поне усилвателите издържат, че иначе лошо. Можеш ли да я помолиш да пее на живо? Знам, срамота е, ама имаме много неприятен проблем…

Изрядно изприщен, претичах до съблекалнята:

– Извинявайте, нещо уредбата не е наред. Може да не можем да пуснем плейбек. Дали ще можете да пеете на живо, ако се наложи?

Валя Балканска и единият мъж, облечени вече в национални носии, ме погледнаха странно. Другият, шофьорът на групата, поясни:

– Въобще не носим записи за плейбек. Винаги си пеем на живо.

Отдъхнах си, но за кратко. Уредбата малко по малко се сриваше окончателно. Последните думи на водещия оставаха почти нечути; пред пулта домакинът си скубеше косите и споменаваше тихичко каквото му дойде на ум. Водещият се огледа, и ми кимна – да доведа хората, да чакат сигнала. Аха да хукна – но не се наложи. Певицата стоеше точно зад гърба ми; мъжът в национална носия (по-късно разбрах, че името му е Петър Илиев) надуваше зад нея голяма гайда.

– Спокойно, момче. Като ни дойде ред, само кажи. – Тя май беше абсолютно чужда на важничене или надуване. Държеше се с мен, все едно съм син на най-добрия й съсед – с някаква майчинска топлота и скрита грижа. Направо се засрамих.
– Всеки моме… Да! Дадоха сигнал… – Стиснах палци колкото сила имам: дано уредбата издържи!

Двамата тръгнаха към сцената. Гайдарят запуши ручилото на гайдата с пръст, и докато оглеждаше сцената, разсеяно накъдри с лява ръка такова соло, от което направо ми секна дъхът. На моменти имах чувството, че по дупките играят поне петнайсетина пръста… Двамата подминаха поставения микрофон като пътен знак и спряха отпред на сцената.

И Валя Балканска подхвана да пее. Без усилватели, без нищо. И цялото вариете закънтя от гласа й.

Слушах направо като хипнотизиран. Уж гласът й не беше много силен – и на две крачки от нея не забиваше пирони в ушите ми. Но се чуваше с почти същата сила и оттатък най-задните седалки, чак до вратата към фоайето. Там, където гласът на школуван водещ не стигаше дори когато той направо крещеше…Цялата зала екнеше. Достатъчно беше да затворя за миг очи – и си представях как е застанала на някой родопски връх, и цялата планина ехти от гласа й. Не съм голям познавач на музиката, но единственият друг български глас, който съм чувал да може подобно нещо, е на Борис Христов.

Внезапно се осъзнах. Бързо се промуших през вратата към фоайето, и изтичах до момичетата от екипа:

– Бързо елате вътре, да чуете Валя Балканска!

Всички прихнаха да се смеят в отговор. В първия момент не разбрах защо. Чак после осъзнах, че тя продължава да се чува отлично и във фоайето, през само една отворена врата, без никакви уредби и усилватели…

Мамка му и глас! Речникът ми беше беден да опиша какво усещах.

По-късно празненството продължи в двора на съседния хотел. Изпълнителите също се преместиха там, и продължиха концерта. Гайдарят, въпреки че е здрав мъж, се беше изпотил вече доста, и огромното открито пространство и стотиците събрани хора донякъде поглъщаха звука на гайдата му. Гласът на Валя Балканска обаче въобще не се вълнуваше от размери и пространства – продължаваше да се чува из целия двор. Чужденците от цял свят гледаха и се възхищаваха.

Най-големи овации предизвика отново “Излел е Делю хайдутин”, включително от тези, които изобщо не разбираха текста. Една италианка ме попита за какво се разказва в песента, и беше здравата разочарована, когато разбра, че не е за Космоса. Мъжът й пък поклати глава и заяви, че такъв глас си е чиста генетика, и е физически невъзможно да бъде постигнат с упражнения и обучение.

(Склонен съм да се съглася с него. Само дето “генетика” ми се струва суха дума – предпочитам “дарба”.)

След като концертът им свърши, двамата с удоволствие се снимаха с всеки, който пожела. Мен ме беше срам да си поискам, но организаторът на събитието Иван Батаклиев просто ме хвана за ръка и ме курдиса между тях двамата, без да обръща внимание на скрупулите ми. (Правилен подход към прекалено срамежливите. Ще трябва да го запомня, ако имам такива около себе си.)

Ето я и снимката:

Ако ви изглеждам прекалено щръкнал над тях двамата, причината не е в ръста ми, или поне така си мисля. Просто се чувствах на към двайсет сантиметра над земята, че и повече. Не на всеки се случва да се снима с някой велик човек.И то човек, който е заслужил величието си с дарба, талант и труд, а не с… е, с каквото го заслужават много държавници, културтрегери и други подобни.

Не обичам да се кланям на авторитети от никакъв тип. Но с тази снимка се гордея. Има защо.