ivan:> какво става при вас
nusha:> ми всичко е наред
ivan:> днес при нас имаше доста наплив
nusha:> и тук беше сутринта навалица, ама сега поразреди
– Веси, ще ме смениш ли за малко на чата с Иван, че имам да свърша нещо?
– Разбира се.
– Питай го какво става с календарите.
nusha:> какво става с календарите
ivan: оправени са
– Оправени са, Нуше.
– Кога ще ми върне албумите? Че ще ми откъснат главата за тях.
nusha:> кога ще ми върнеш албумите че ще ми откъснат главата за тях
ivan:> утре ти ги нося
– Утре ти ги носи.
– Благодаря много
nusha:> благодаря много
ivan:> няма проблеми
Виртуализацията на личностите е старо понятие в Интернет. Не си ли виждал с очите си своя събеденик, няма как да знаеш с кого всъщност си имаш работа. (Понякога това води и до наистина комични ситуации.) Вече съм писал – Мрежата е най-великият бал с маски на света. В нея можеш да бъдеш който си искаш, какъвто си искаш.
Или поне си мислиш така. Защото, колкото и да е странно, в Мрежата можеш много лесно да не бъдеш какъвто си отвън – но е много трудно да не бъдеш какъвто си отвътре. Опиташ ли да се представиш за много знаещ, но всъщност си пълен гьон, резултатът е буен смях. Там какъв си отвътре се вижда точно както “отвън” се вижда какъв си отвън. Случайно ли балът с маски всъщност е място, където хората си свалят маските?
Замисляли ли сте се, че Интернет всъщност е място на дзен. Място, където, щеш не щеш, изглеждаш както изглеждаш наистина. Където Морфей се превръща от безобиден чичко с размъкнат пуловер в железен костюмар, а Нео разбира, че истината за лъжицата е, че няма лъжица. (Също, имали ли сте чувството, че “Матрицата” свързва Мрежата и дзен-философията някак прекалено естествено и истински?)
Но всичко това е дъвкано до изтриване на зъбите от кого ли не. За друго цитирах този разговор отгоре – за да се замислим дали не е валидно и обратното.
Едновремешните римлянки са се събличали спокойно пред робите си, и са им поверявали съобщения помежду си, защото не са ги смятали за хора. През Средните векове пък разлютени величия са секли главите на пратеници от предизвикателните им съседи, като символ на отсичане на главата на съседа. Много преди Интернет и дори телефона виртуализацията вече е била в ход. Втората сигнална система, символното изобразяване на света, правят възможен преноса на реалност в информационен вид – а оттам и виртуализацията на източника и получателя.
Всъщност, нещата се виртуализират много преди това. Както казва пак Морфей в “Матрицата”, ние си мислим, че виждаме планини, или кресла, или хора, но всъщност само възприемаме електрохимични импулси, които достигат до мозъка ни. Много преди него Гибсън в “Невромантик” полира темата за виртуалното възприятие до съвършенство: гледаш Финландеца на екрана, и не знаеш това всъщност той ли е, Ледомлък ли, или Невромантикът. (А ако не си убеден, че си в реалния свят, а не в конструкт, може и да не е на екрана.) Още десетилетия по-рано пък Лем написва “Професор Коркоран”: мрачен и тежък разказ, но го препоръчвам на всеки, който не го е чел. А стотици милиони години преди тях предците ни възприемат с мозъчетата си… околния свят? Не. Електрохимични импулси.
По-горе в този текст Нуша си чати с Иван. Този чат минава през Скайп, а вследствие от това през неизброими хардуери, софтуери, райони, граници и съдби. И когато на пътя на чата застава Веси, тя е просто едно от звената му, частичка от виртуалния път. Нуша въобще не се замисля, че вече не е зад клавиатурата, чатът с Иван си остава чат, нищо не е променено. Иван пък въобще не знае, че зад клавиатурата вече е Веси, а и да знаеше, това не го вълнува. Той продължава да си чати с Нуша, който и каквото да я виртуализира. За него тя е прозорец на екрана, както за нея той е гласът на Веси.
Отвън, пред ателието им, минава костюмиран тип, забързан занякъде. Говори по телефона. “Искам също напречен ров, до трафото, преди да са вдигнали оградата. И като почне после изкопът, подпорната стена да е стабилна, че там скатът е малко шантав…” Не се вълнува какъв процес ще изкопае напречния ров, и ще вдигне подпорната стена. Хората, които ще го направят, за него не съществуват, поне за момента – съществува телефонът, по който той дава нарежданията. Виртуализиращ интерфейс.
Всеки от нас прави същото. Ние не се вълнуваме как така до къщите ни стигат ток, телефон, Интернет – само знаем къде да звъннем, ако ги проняма, и къде да платим сметката си. Как точно перат дрехите ни в химическото, как хлябът в магазина се е появил там. А как готвят обяда в гостилничката, където ядем, сигурно дори бихме предпочели да не знаем. Така ни е по-лесно. И по-приятно.
Виртуализация. С добрите и лошите си страни. Защо изобщо я чопля ли?
Защото любопитният (на тези в компютърните среди май им казват хакери) не се задоволява с виртуализиращия интерфейс. Той иска да знае какво има зад него. Зад шарения екран на компютъра, зад физиономията на популярния политик, под капака на автомобила, вътре в машинарията на тялото, под атомните взаимодействия… Извън компютърните среди често ги наричат учени, или изследователи. Преди това са били алхимици, още преди това – шамани…
Тези, които предпочитат храната за ума пред храната за тялото. Които може да са или да не са недоволни хора, но никога няма да бъдат доволни прасета. Тези, които околните наричат “непораснали деца” – защото децата по начало са такива, докато не ги отучим да бъдат хора, и не ги научим да бъдат прасета.
Затова и си мисля, че на Иван вероятно ще му е интересно да знае, че на клавиатурата седи Веси, а не Нуша. Не че има нещо, което би скрил от нея, или че му пука. Просто защото се надявам детето в него да не е умряло.
(Ако случайно се интересувате – такъв объркан, неподреден и скачащ от едно на друго запис би трябвало да се казва не “Виртуализация”, а “Фуга идеарум”. Така наричат това състояние психиатрите. На тези без жълта книжка им се случва предимно в състояние на тежка преумора… Затова го зарязвам докъдето е, и с пълно неуважение към читателите ми се запътвам да си почина.)
Кажи на едно дете думичката “визуализация” и то няма да те разбере… А всъщност децата разбират най-добре същността н нещата, за които говориш! Спомням си сцената от “Улицата”, където Лафазанов играеше и бащата и сина си: “Тате, тате, кога ще ми купиш играчки? – Като порастнеш, сине, че сега много ги чупиш!” В стремежа си да разберат какво има вътре, какъв е механизма, децата ги чупят. А всъщност те търсят онези духчета, които задвижват колелетата и говорят от корема на куклите (това последното от жалки спомени в детството ми). Имам питане: ти визуализираш ли (или поне опитваш ли се) хората, които четат блога ти?
Аз го наричам остатък от митологичното мислене, който не може да се интегрира добре в не-митологичния ни свят днес и затова при първото “заглеждане” личат кръпките и се разпознава като “заклинание”. В мита не е било нужно да се обяснява разумно свързаността – самото й наличие е било достатъчно и ефективно обяснение. А “заклинание” пък казвам в смисъл на нещо, което казваме или правим, без да го разбираме – заучено, по навик и просто защото знаем, че като го направим ще стане еди-какво си друго. “Виртуализация” също е интересно казване… Макар мен винаги да ме е притеснявало всичко, основаващо се на “виртуалното” – все си мисля, че понятие за “виртуално” няма, тоест няма общо разбиране за него. Много хора казват “виртуално”, но като че ли е по-скоро неработещо заклинание на непосветени, отколкото магия в действие.
Много хубав запис. Искам да кажа, че и аз съм мислил за “Витуализацията”, провокиран основно от Матрицата. Винаги съм твърдял, че и трите части на филама носят униклно, единно послание, въпреки мнението на много хора, че само първата част си струва. Темата за Матрицата ще я оставя, само да кажа, че вече забелзлязвам някои признаци от нея и в БГ, т.е. нашата страна се движи с някъде от около 5-6 години назад спрямо Америка. В този смисъл каквото е там сега да го чакаме ние през 2012-та г. :).
А за виртуализацията мога да кажа, според мен тя е нещо като мерило за развитието на човешкия вид (mankind). Още от древността хората са започнали да виртуализират своите дейности, чрез приспособления и машини. Днес никой не ползва парната машина на 18-ти век, но затова пък имаме доста нови виртуализиращи опции. Много е хубав и пазажа от “Боговете сигурно са полудели”, в който става ясно, че бушмените обучават децата си да оцеляват до около 5-6 годишна възраст в своя примитивен и бих казал праисторически начин на живот. В съвременното общество човек се учи на знания до 20-25 години. Затова днешното поколение приема за даденост да има ток, топла вода, кола, TV и т.н., без да се интересува от къде и как точно са се появили. Новото поколение ще ртябва да донесе нова виртуалност, като стъпи на настоящата. Това е то развитие…
Това, че децата чупят играчките си, говори за това, че в опита си да опознаеш нещо, може да го умъртвиш – не задължително в буквалния смисъл на тази дума, да го видиш като механизъм също може да е вид умъртвяване.
Аз пък си мислех за назовимоста на нещата.
Лесно може да се даде терминологично обяснение на израза Виртуализация /от някой по-умен от мен/, но ако погледнем към същността на процеса, ще открием, че той далече не се измерва с простичкото уеднаквяване на погледа към света пред нас.
Поглед първи: Зад екрана на монитора ни се намират купчината части които служат за визуализиране на:
Поглед втори: Връзката ни със света посредством ПК
Поглед трети: Хората стоящи от другата страна на връзката, или пък тези спомогнали за изграждането и
Озоваваме се в ситуацията на двамата монаси.
Единият седнал на горската пътека / нима му е нужно да се катери до върха на планината /,
а вторият отправящ молитвите си към парче дърво, или метал нарочно оформено като “визуализация” на божество.
Кой от двамата поставя себе си в света по-“качествено”?
Този който намира себе си е в състояние да направи това дори в претъпкан от хора пазар, както и да намери връзката си с тези хора.
Сега седя пред ПК-то си и си мисля, че купчината пластмаса и метал пред мен е само средството да достигна до тази част от света която не бих могъл да посетя физически, но въпреки това тази връзка е лична.
Така “аз” посещавам Париж, Тай Пе или Бъркли през онази далечна 1976, в която Кен Томпсън
преподава информатика там.
Научавам неща, които не бих могъл по друг начин.
Остава ни само да се запитаме, дали погледа ни е насочен към света и нас в него, или само към нас, възприемайки околните като поредният изскочил прозорец.
Момчета много филми гледате бре.Кви словоизлияния само бълвате не е истина.Та вие не сте нормални вече.Превърнали сте се в едни асоциални “персони-нонграти”.Освен пред скапаната машина в , която търсите нищото , нещо друго правите ли.Един от вас има ли ,който да отиде в някой клуб и да се престраши да заговори някоя или “някой”.Явно както повечето компютърни “сдуханяци” мислещи се за много мислещи сте се изгубили сред тълпата от живеещи.Комплексите…… те стават ваше амплоа…. не те по -скоро се надпреварват кой по точно да ви отрази обезличаващата ви същност.МАТРИЦИ,ГРАФИКИ,РАВНИНИ И ПРОСТРАНСТВА… ей “изгубените” , ако това е там значи вие сте изостанали.Човек е създал нещо и го използва ,а вие го провъзгласяте за свръхестествено.Кво ви пиша изобщо , аз съм агент СМИТ бре жалки мониторни самотници…
@NEO-GEO: Ти, драги, откъде имаш толкова време, че да го хабиш с такива смотаняци като нас? 🙂 Дали съвсем случайно не описваш… хм… някой, когото виждаш всяка сутрин? (Ако се бръснеш, де.)
хехех ….Великия мислител се самоопредели като смотаняк…… на прав път си момче….само гледай докато прозреш цялата истина да не ти е окапала и последната ти косица и все още да не си с бастун или по точно да си като бастун :):):)
Въобще не се тревожа, драги. Нито за себе си – аз съм прозрял достатъчно. Нито за теб – ти вероятно имаш още поне пет-шест годинки докато получиш лична карта, ако не и повече, така че имаш време. (Предположението за бръсненето също отпада – освен ако не си бръснеш главата.) 🙂
Само че внимавай с езика. Това е личният ми блог, а не помийна яма. На гости си ми – или ще се държиш като човек, колкото и да ти е далечна идеята, или ще видиш вратата отвън. За разлика от един друг мой събеседник не си ми симпатичен.