Шакти

Много хора преди мен писаха за историята с Шакти. Тогава не смогнах да се намеся. Сега обаче забелязвам, че историята си има продължение – можете да го прочетете на същото място.

Иска ми се обаче да драсна няколко реда, за които досега още никой не е написал нищо.

Уважавам бизнеса – и аз си вадя хляба в частна фирма. Но не уважавам, и се надявам никога да не почна да уважавам, когато някой почне да демонстрира как го бие парата.

Не, не му завиждам. Недай боже мен да ме бие така. Ама наистина. Защото истинските пари се печелят с много и много труд. А който ги е изкарал с много труд, знае откъде и как са дошли. И не ги харчи за екзотични мероприятия с неизвестен ефект. Недай боже да се окажа сред тези, дето не знаят откъде им идват парите, и как са изкарани. Защо – писал съм достатъчно преди. Може би трябва да напиша и още.

Не уважавам и да се тормози едно детенце, дори когато е облечено в кожа. И да, мястото му не е в стъклена клетка, точно както не е и в зоологическата градина – в резерват е, сред природата, където то ще живее своя истински живот.

А най-много не уважавам, когато за представителни екзотики се хвърлят пари, които биха превърнали съществуването на десетки деца в някой дом за сираци от полугладно и студено в охолно. Или дори биха намерили приемни семейства за тях – в по-богатите страни има семейства, които получават от държавата пари, за да приемат деца без родители. И има и строги педагози, които следят осиновителите – тези деца да получават всяка една капка родителска грижа, повече, отколкото обикновените деца.

Дали една проста грамота: “С парите на този магазин стотици деца намериха топлина, подслон и грижа” няма да привлече много повече посетители, отколкото тигърче или пантера в оолариум?

Страшното е, че отговорът е “не”.

Страшното е, че Георги Гергов не е садист или идиот – той просто си гледа бизнеса. Купува и слага животинчета в клетки, вместо да храни и облича самотни деца, защото това привлича повече хора. Ако нещо още по-отвратително привличаше още повече хора, може би и него щеше да прави – или поне щеше да е прав да го прави.

Защо ли? Защото не той е виновен за тази история, нито пък Нона Йотова. Истинските виновници сме ние с вас. Ние, които отиваме в ЦУМ, за да видим тигърче или пантерче в стъклен затвор, но няма да отидем, за да видим на колко нови деца е помогнал собственикът му. А после ругаем из кръчми и блогове Гергов и Йотова. По-лесно е да плюеш другия. Но това не променя факта – когато погледнем тях, закичените с табелката “Лоши хора”, виждаме огледало, и от него ни гледат нашите лица.

Ще го повторя, колкото и да е неприятно. Шакти или наследниците й ги слагат в клетка не Георги Гергов и Нона Йотова. Слагаме ги ние, които ще отидем в ЦУМ, за да видим екзотичното животинче, но не и за да видим на колко деца в нужда са помогнали Гергов и Йотова. И децата от домовете оставят гладни не те двамата, а ние. Те двамата са само маски, зад които крием от себе си собствения ни егоизъм и бездушие. Обвиняваме тях, но истината е, че тези обвинения се полагат по право на нас.

Затова и не е достатъчно да се присъединяваме към бойкоти на ЦУМ, понеже измъчвал животинчета. Много трябва да са тези, които ще го бойкотират, за да сработи – и пак ще е еднопосочно, гладните или болните няма да получат тези средства. Нужно е да кажем ясно и категорично – бихме посетили с удоволствие ЦУМ, ако можехме да видим там свидетелство за помощта на магазина към самотните деца на България. Нашите деца – защото те са на всички нас. Или за болните ни родители – пак нашите, често буквално.

Не ми се вярва този призив да получи широка подкрепа. Политиците ни от всякакви цветове вече доказаха с гласовете си, че лимузините за тлъстите им задници стоят по-високо в приоритетите им, отколкото лекарствата за болните ни родители. Някой спомена, че им се пада те да лежат болни, и да няма лекарства за тях – но това не е вярно. Пада се на всички нас да лежим болни, и да няма лекарства за нас.

Защо на нас, а не на тях ли? Защото никой не протестира, когато те го правеха. С което и заслужихме родителите ни да нямат лекарства, и поехме отговорността за това върху себе си.

Все тайничко се надявам да бъда опроверган. Този път, или следващия, или изобщо някой път. Защото хора, които не протестират срещу бъркане в джоба и ярем на шията, заслужават, а и ще получат, единствено бъркане в джоба и ярем на шията. Иначе просто няма как да бъде.

Така е устроен светът.