За доносниците

Към предишния ми запис имаше някои коментари – трябва ли да се публикуват досиетата, виновни ли са тези, които са донасяли.

Безусловно сред тях има хора, които наистина са избрали лесното. За малко пари или сигурност са тропали наляво и надясно, топели са кого ли не, зачернили са живота на не един човек и не едно семейство. Тези хора заслужават имената им да се знаят, и да носят съответната слава.

Но сред тях има и други хора. Такива, които не са зачернили никого, въпреки че са били притискани. Или пък са били притискани много по-брутално, отколкото повечето предполагаме. Историите на някои от тях зная лично.

Заради тях много ми се иска да бъдат извадени досиетата на тези, които са вербували и заповядвали. Знам, че няма да стане. Знам, че ще се повтори историята от Великото народно събрание, когато миналите през лагерите, като бай Милан Дренчев и доктор Дертлиев, поискаха да се отворят досиетата – а се отвориха “досиета”, в които пишеше, че те самите са били доносници, а Газдовци и Гоговци са чисти като майчина сълза. Но се надявам поне малко от тези, които ще прочетат този запис, да се замислят и да отсъдят кой е истинският виновник. Нищо че сега ще бъдат лъгани кой е – ако са умни, ще се досетят. В момента, в който лимузината му профучи покрай тях, докато чакат автобуса за към къщи.

Всички имена и някои от подробностите в тези истории са сменени, въпреки че няма защо – не мисля, че някой от описаните в тях има защо да се срамува. Надявам се някой ден да ги срещна отново, и да получа разрешението да вдигна имената им – изчистени.

1. Професор Иванов

Професор Иванов е ръководител на катедра във ВУЗ. Строг, но не зъл преподавател; обикновено затворен, мълчалив човек. Пословичен е сред колегите си като “не най-добрият купонджия”.

След “промените”, при разкриването на досиетата, става известно, че той повече от 20 години е бил доносникът на ДС за съответната катедра. Всички изтръпват, въпреки че са знаели – по правилник на ДС във всеки колектив задължително трябваше да има доносник. А катедрата е доста свободолюбива, в нея преподавателите честичко си позволяват “неправоверни” изказвания, дори пред студентите, обсъждат западни книги и постановки, изобщо, всеки един е кандидат като минимум за постоянни срещи с оперативните работници. Да, такива срещи не е имало – но страхът схваща гърлата.

Времената обаче са се променили, и страхът отслабва. Професорът избягва да обсъжда темата, но когато го прави, напълно спокойно защищава позициите си, и твърди, че не е вършил нищо лошо. В спор със студенти веднъж той заявява, че “има доносници и доносници”, и че не бива всички да бъдат слагани под един знаменател. Един от студентите го пита право в очите:

– Вие защо станахте доносник, например?

– За да знам, че доносите за катедрата минават през мен, и че няма да вредят излишно – отговаря професорът.

Друг от студентите запомня това, и решава да провери дали е вярно. По една случайност той има познат, който работи в ДС, и може да си осигури достъп до по-маловажните досиета. Сред тях е и досието на професор Иванов – няколко масивни тома, пълни с ежеседмичните му доноси. Задължително по един на седмица. Задължително по един за поведението на всеки колега, бил в чужбина. Задължително по един за всяко празненство, провеждано в катедрата.

Всички доноси са написани на пишещата машина на професора, и са подписани от него. Такова е изискването. Всичките са буквално като извадени на ксерокс, различава се единствено датата:

“За изминалата седмица, (дата – дата), противообществени прояви в катедрата не се наблюдаваха. Клевети против Партията и държавата нямаше. Западно влияние не се установяваше. Вредни книги, слухове и вицове не са разпространявани…”

В тези, които описват празненства, единствената разлика е, че започват с “На празненството (дата)”. Тези, които описват поведението на колега след командировка в чужбина са също точно толкова сухи и шаблонни. Никога нито една уличаваща дума. (Или поне нито една в над двестата случайно измъкнати от томовете досиета, които студентът изчита внимателно.)

Професор “Иванов” вече не е сред живите. Децата му сигурно ще се срамуват от написаното в досието му. А не бива. Защото в едно ужасно време той е поел тежестта да бъде довереник на Злото, но никога не се е присъединил към него истински. За над двайсетте години служба към него той никога не му е отворил нито една вратичка към света на околните хора.

Колко ли пъти той е имал разговори с агресивни оперативни работници, притискащи го да дава повече “материал”, да бъде “по-старателен в разкриването на империалистическото влияние”, да наблюдава колегите си по-внимателно? Защото онази система се държеше именно на шантажа и сплашването на хората, те я хранеха – а той отказваше да я храни… Надали някой някога ще узнае. Сигурно това би го пишело в неговото досие, но вероятно ще бъде “лустрирано” преди показването му. И съвсем сигурно го пише в оперативните отчети на въпросните оперативни работници – но точно така сигурно те никога няма да видят бял свят, и единственият проблем на тези работници ще е да обяснят какво всъщност са работели тогава, като няма никакви свидетелства за работата им… Но и надали някой ще ги попита.

Не зная. Зная, че трябва да разкажа този случай, за да могат читателите сами да преценят кои са “лошите”. И дори ако техните досиета останат скрити, да не могат някогашните бичаджии и злотворци да сеят наново омраза и отчуждение сред нас. За да знаем, и да помним, че врагове сме си не ние самите, един на друг – а че врагове са ни те. За да внимаваме за лъжите им, и да ги разобличаваме.

Ще разкажа и други такива.