Вече разказах два случая на “доносници”, които не са това, което си представяме. Ще разкажа и трети. Сигурно има и още – толкова зная.
3. Инженер Петрова
Петрова работи в научен институт. Официално – граждански, или по-точно полу-граждански. Реално – с много разработки във военни области, някои от тях наистина на най-добро световно ниво.
Всичко, което Петрова е постигнала в живота си, е постигнала сама. Сама отглежда дъщеря си, бори се с несгодите, и успява да насмогва на повечето. Колегите й я ценят и уважават, от година вече се шушука, че ще стане заместник-отдел – и никой не смята, че е незаслужено… Един ден обаче, докато се връща от обяд, тя е любезно поканена от един от началниците си по “военна” линия:
– Би ли заповядала в кабинета ми? Едни другари искат да разговарят с теб.
Петрова не е глупава – забелязва, че началникът нещо не се чувства комфортно. “Другарите” са млади момчета, но само едно тяхно кимване моментално изпраща важния шеф да си намери спешно работа другаде. Вече е здравата наплашена, когато един от тях се усмихва приятелски:
– Здравейте, ние работим в контраразузнаването. Бихте ли се съгласили да ни изслушате?
Тя кимва. Има ли избор?
– От повече от година забелязваме, че технологии, разработвани тук, изтичат в полза на западни държави. По този начин изгубихме ключови в областта технологии… Непрекъснато се опитваме да разберем кой може да ги изнася, но той очевидно е хитър, или добре обучен – доскоро нямахме никаква идея кой от всички може да бъде… Съвсем случайно наскоро открихме, че няма как да сте вие – изнесена е технология, до която не сте имали абсолютно никаква възможност за достъп. И сега сте единственият човек в института, на когото можем да вярваме. По-ценни сте за нас дори от директора – за него още няма как да сме сигурни…
Вълна на облекчение залива привиканата. Значи не я чака нищо лошо!
– Спешно е необходимо да разкрием човека, който ни предава. Вече от година институтът ни все едно работи за САЩ… Бихте ли ни помогнали? Въпрос на патриотизъм е!
Петрова не е първа любителка на комунизма, но ако не може да й се отрече нещо, това е патриотизмът. И двамата й дядовци са загинали по фронтовете, за да пазят България, и гордостта с подвига им е традиция в семейството й. Гордост и патриотизъм, на които е възпитана тя, и на които възпитава и детето си.
– Да ви помогна, но как? Аз не разбирам нищо от шпионства, такива работи…
– Просто е. Наблюдавайте и ни докладвайте абсолютно всичко за колегите си. Къде ходят, какво правят, за какво говорят. Опитвайте се да запомняте и предавате точно всяка една тяхна дума – напълно е възможно предателите да са няколко, и да си предават сведенията, кодирани като обикновени разговори. Много са умели, повярвайте ни…
Първите два-три месеца Петрова наистина се старае здравата. Във всеки колега тя вижда потенциалния предател, и следи дали при обяд в стола не си правят жестове с вилиците… Малко по малко обаче “натрупва опит” в наблюдението, и започва едно по едно да отсява най-очевидно безобидните неща. С времето рапортите й (служителите от контраразузнаването ги наричат така) стават все по-постни.
Един ден единият от тях я привиква наново. С приятелски, но категоричен тон изисква от нея да дава повече материал. С по-големи подробности.
– Ама няма ли вече скоро да го хванете? – интересува се Петрова, повярвала напълно на обяснението им. – Всеки ден изписвам по пет листа за вас, толкова нещо знаете вече… И за какво ви е коя с кого преспала, и кой какви грижи си имал с децата?
– За какво ни е оставете на нас. Ние си знаем работата – отвръща служителят. И в усмивката му се мярва ирония – ирония, която сепва Петрова.
Тази нощ Петрова мисли дълго, и се старае да отпъди подозренията, че всъщност… всъщност… Не може да е каквото подозира. Социализмът може да си има изкривяванията, но е светла идея, ето Горбачов в Съюза вече я оправя, и у нас ще се оправи. Пък и българи хора са, не може да са я излъгали така…
Подозрението обаче се е промъкнало. “Рапортите” стават все по-сухи и бедни, а срещите със “служителя” зачестяват. Петрова малко по малко разбира, че няма грешка, че наистина са я натоварили с нещо, дето няма нищо общо с шпионажи и предателства…
Един ден внезапно целият институт е спрял да работи. Всички са се спотаили из стаите, под радиотата, и слушат речта на Петър Младенов. За Петрова внезапно октомври се превръща в пролет. Първата й мисъл е: “Свърши! Сега вече няма да продължава. Отървах се!”
Напразно. Когато за следващата седмица не праща нито един донос, “служителят” идва на посещение в работата й. Разговорът започва отначало меко, но скоро става бурен. Истината и от двете страни е казана в очите – от страна на ченгето с не много възпитани думи. Петрова не издържа и избухва:
– Да се махаш! Повече никога няма да направя нищо за вас! Измамихте ме, но повече няма! Няма! Нещата се смениха, нищо не можете да ми направите вече!
– Има, и още как – ухилва се събеседникът й. – Искаш ли да разлепим доносите ти в училището, където учи дъщеря ти? Да им се порадват съучениците й, да знаят каква майка си има…
Сигурно този шантаж е успявал да огъне немалко други хора. Под кой ли номер го водят в ръководствата си?… Развълнуваната Петрова обаче се сеща, че е внучка на поборници, загинали за свобода. И мисълта, че я заплашват с детето й, прелива. Плесницата буквално събаря “служителя” от стола на пода.
– Посмееш ли само да докоснеш детето ми, ще отида в училището им. Ще говоря с учителите, ще събера всички деца, и пред всички ще разкажа какво представлявате. И кои сте. Къде работите, с какво се занимавате. Как с измама и изнудване карате хората да им помагат. Нека разкажат и на родителите си, да знаят къде и от кого да потърсят сметка за всичките си несгоди! От конкретни хора!
Онзи скача от пода. За момент като че ли се колебае дали да не я пребие. След това обаче страхът надделява – ами ако я ядоса още, и тя наистина вземе да разкаже кой е и къде работи на всички, които той е тровил и газил? Хиените налитат само на по-слаби жертви. Срещнат ли сериозен противник, няма страх, равен на техния. Най-страшният ужас на този сорт измет е да ги премерят с техния аршин, да бъдат те слабите. Защото зад “силата” им е скрита слабостта на отрепките, вътрешната скапаност на отпадъците.
Петрова също трепери следващите няколко месеца. След това научава, че много досиета са били унищожени, и се надява нейното да е сред тях. Когато обаче вижда какво става, бързо разбира – унищожени са досиета на хора като нейния вербовчик, а нейното сигурно е запазено непокътнато…
Две години след промените, Петрова събира сили и една вечер разказва всичко на дъщеря си. Изплаква го, като пред изповедник. Тринайсетгодишното дете се оказва достойно за майка си – подкрепя я напълно, непоколебимо… По-късно Петрова научава, че дъщеря й е разказала на приятелите си в училище нещата, и е заявила, че се гордее с майка си, и че не би я осъдила за нищо на света…
Да, в системата е имало немалко хора, които са топели и съсипвали животи само заради мъничко облаги или пари, или кариера, без да са били изнудени или измамени. А е имало и немалко, които са топели за власт, за отмъщения, или дори за черно удоволствие. Всички те трябва да получат заслуженото. Дори сега, след толкова години. За да знаят бъдещите боклуци, че престъплението никога не остава ненаказано, че посегнат ли, възмездие ще има – може би късно, но ще има.
Защото боклуци има във всяко общество. Така е устроен човешкият род – има ги, някакъв процент. Мъдри учители и психотерапевти може би могат да помогнат колкото се може повече деца да израснат като достойни, силни и свободни хора – но винаги ще има някакъв остатък. Въпросът е как този остатък, тази утайка да не получават възможност да вредят на свестните хора. Да стоят в канавката на живота, и да не смеят да показват глава от нея. Там им е мястото.
Това се постига чрез обществената система и уредба. Дали боклуците ще си стоят в канавката зависи от как е уредено обществото. Не, не ми говорете за социализъм и комунизъм. Напоследък достатъчно се убедих, че и службите на “демократичните” държави не се гнусят от подобни похвати. Значи и в Дания има достатъчно гнило…
А дали там има нещо гнило, ме интересува малко. Интересува ме дали го няма тук, при нас. Задавам отговор, нали?… А защо го има?
Кой от нас позволи то да се случи наново?
Пак задавам отговор. Всички, които не попречиха, естествено. (Боя се, че и аз в това число – не смея да кажа, че съм направил всичко докрай по силите ми, за да попреча.)
Има и още нещо за казване, за тези, които се напънаха да издържат дотук. Те заслужават малко награда. Но ще е в следващия запис.
“Да стоят в канавката на живота, и да не смеят да показват глава от нея. Там им е мястото.”
а кой преценява кои са боклуците, които трябва да стоят в канавката на живота? и това ли е начинът?!? безнадеждни случаи ли са тези хора? а другите, които не могат да простят? те по-добри ли са? по-малко отмъстителни?
Pak prostete za latinitsata.
Petrova e bila umna zhena, tryabvalo e da razbere, da otkazhe, dori s risk da otide sled tova da prodava vestnik “Rabotnichesko delo” ili da lepi tapeti. Nyakoi sa go pravili, no ne sa satrudnichili na neshta, ot koito ne razbirat.
Да разкажа за себе си:
Някога в далечната 1976 година бях ученик II-ри курс в техникума. На една есенна бригада се сбъскахме с един съученик при игра на футбол и трябваше да изкарам няколко дни в болница, защото имаше съмнение за сътресение на мозъка. Е, нямаше и това беше добро. Това като въведение.
Дадоха ми няколко дни болнични след изписването и като се чудех какво да правя се разхождах насам-натам из есенната мъгла на града. И така, моаейки се някъде около училището, което беше съседно на милицията ме срещна един човек и завърза разговор с мене.
– Къде учиш, как е в училището ?
– Ами добре е, интерсно е.
– Къде живееш?
– В общежитието, ей го и него ей там.
– Ами как е там?
– Добре е. По трима в стая.
Аз реших, че е някой родител, който проучва как е при нас, заради детето си за догодина. Попитах го и той така каза – имал син и за него мисли. Обаче последва ключовият въпрос:
– А музика слушате ли?
– Ами да.
– А каква музика ?
Тук за мой късмет чувството ми, че нещо не е съвсем така сработи и аз невинно казах:
– Ами сръбска.
– А някаква друга слушате ли ?
– Че каква друга ?
– Ами друга една ….
– Не, не, нас си ни харесва сръбската. – като се опитах да сложа в устата си най-грубия селски диалект, на който съм способен.
– А добре, ами интересно ми е, нали имам син за догодина. Хайде всяка сряда ей на оная пейка (на стената на милицията) да се срещаме и ти ще ми казаваш как е в общежитието.
“О, ясен си ми, ама и аз имам хитрост в главата си” си рекох и му казах, добре, сряда, 17 часа.
С моя си момчешки акъл взех според мене най-правилното решение. Отидох в общежитието и дадох възможно най-голяма гласност на необичайното предложение, което получих. Защото си мислих, вероятно не съм първия, има някой и преди мене. Този някой ще разбере, че НЕ СЪМ НАДЕЖДЕН и ще докладва и така да ме оставят на мира. казах на съучениците си, че ме е срещнал някой си там, и иска да му докладвам какво се приказва и слуша в общежитието. Даже ги помолих, когато говорят в мое присъствие, да се пазят, защото ако ме бият в милицията, може да не издържа и да кажа нещо, дето не трябва. Ето така беше.
В уречената сряда използвах най-голямата тълпа, за да мина по улицата в видях, човекът си чакаше. Не отидох при него. Продължих си нататък. Така останаха нещата. След месеци, през пролетта, го срещнах случайно. Той ме позна и каза, че не е добре, дето не си спазвам обещанията. Определи нова среща, пак там, по същото време. Не отидох. Така свърши моето неосъществено агенство. Единствено сега като си помисля, не си спомням, казал ли съм му името си или не. Ако съм, сигурно ме има някъде. ще взема да проверя сега.
А имаше за какво да се докладва. Скъсвахме се да слушаме Radio Europa Libera, от два до шест в неделя, нали се сещате. От това радио научих числата на румънски.
Все пак държа да вметна, че хиените са едни твърде интересни животни, демонстриращи на моменти значително повече благородство както от лъвевете, така и от маймуните.
Винаги ми е било някак виновно, когато приписват на животните типично човеческите мизерии.
Ми не, примирете се най-накрая, човек е много по-голяма обида от хиена.
@lyd: Кои са за канавката на живота преценява животът. И според мен винаги преценява правилно.
Които заслужават добър живот, живеят добре – дори ако са в дрипи и спят в кашони. За тях и сухият хляб е сладък, и дъждовният ден е хубав, и случайният минувач е добър. Те водят пълноценен и щастлив живот.
Които не заслужават добър живот, живеят зле – дори ако носят костюми на Армани, карат бронирани джипове и живеят в замъци. За тях и най-луксозните ястия са отвратни, и най-слънчевите дни – лоши, приятелите им “все ги дебнат да ги измуфтят или предадат”, и т.н. Техният живот е мизерия… Писал съм го в едно от нещата си – “Ортодокс”, на страницата с разказите е.
Дали са безнадеждни – не знам. Но знам, че никой не е длъжен да ги спасява. Някой може да опита, но никой не им го дължи… А тези, които не могат да простят, понякога са по-добри, но не с много. Неспособността да простиш, дори когато е резултат от огромно вътрешно опустошение след тежки преживявания, сама по себе си вече е не по-малко опустошение.
@Victor: Много хора са умни, ама не се усещат навреме. Особено когато са очаквали лошо, а пък получат (привидно) добро…
@jw: Аз пък имах подобно преживяване в казармата. За щастие бях толкова тъп и разсеян, че нямаше какво да кажа на съответния офицер – освен неща, които той и сам знаеше. Така че след два-три “разговора” се отказа и ме заряза. Не знам какво ми беше станало тогава. 🙂
@Ikew: И на мен ми е виновно. Всеки път, когато чуя да наричат някого “задник”, една част от мен справедливо се възмущава. 🙂
ха и мен в казармата ме вербуваха за агент.
Какво да отговоря като ме питат разни неща от рода “Искаш ли да служиш на Родината”
а си наплашен като заек, още не си изживял шока от остригването и лишавенето едва ли не от лично достойнство
и знаеш че ти остават още 2 години да “служиш” на родината.
Аз се опитах да “предавам” само банална информация и внимавах много да не кажа нещо което може да бъде от
интерес на този разузнавач, за когото осъзнавах че е политическа полиция, и няма нищо общо с разузнаване или контраразузнаване.
Самият той непрекъснато питаше, за конкретни хора за които знаеше че имат роднини или са излизали зад граница в капиталистическия свят.
(Имаше например едно момче дето беше ходил с група за народни танци из Европа)
Ясно ми беше че търси нещо за да притиска и изнудва хората, беше доста повърхностен човек. Направо се чувствах като омърсен,
всеки път когато го виждах.
За съжаление, беше досаден като пиявица и ми висеше на главата докато не изпиша поне една страница, и все ми повтаряше че
има още 4-5 агента та да внимавам да не го лъжа, че щяло да стане страшно страшно.
А едно време наистина можеше да стане страшно за теб ако те набедят за варг на Партията, особено когато нямаш близки от номенклатурата,
дядо ти е гледан като реакционист, заради когото баща ти не е могъл да се запише редовно в университета и е имал проблеми цял живот.
В същото време си расъл в среди където пропагандата е промила мозъчетата на всички около теб и на теб включително,
вярваш че въпрос на време Партията да завладее целия свят 🙂 и мърдане няма.
@Емо: Всички от “слухарите”, за които съм чувал описания, и малкото, които съм виждал, са точно такива – повърхностни комплексари, които намират щастие в това да могат да изнудват и тормозят другите. Боклуци, осъзнали, че са за кофата, и че никога няма да струват с нищо колкото един най-обикновен нормален човек.
(Което е лъжа. И в най-отровното лайно се крие някъде дълбоко човек, който принципно би могъл да се развие в нещо свястно. Но предполагам, че такива ги подбират за тази работа – дефектни. И че се грижат за тях да си останат такива, и да вярват, че ще са такива до гроб – иначе ще са несъвместими със слухарството.)
Мисля си, че затова е толкова важно свестните хора, които са били сгащени натясно и притиснати да служат на тези отрепки, да си го кажат на висок глас. Ти си същият, който си бил и преди да си го кажеш – никой истински приятел няма да те изостави, след като го научи. Но отрепките ще загубят властта си над теб – няма как да те изнудват с казването на нещо, което ти сам си казал. И вместо това ще разберат, че си по-силен от тях, и че вече те ще са твоя плячка, а не ти тяхна. Те са хиени – налитат, когато видят ранено и слабо животно. Изправи ли се срещу тях лъв, веднага усещат кой в чий стомах ще свърши, ако го нападнат.
Мисля, че със смелостта да разкажеш това открито ти се поставяш над и извън тях, и че показваш на света, че няма от какво да си гузен. Отсега нататък те ще бягат от теб. 🙂
Имах щастието да бъда в последния двугодишен набор. и за щастие, след това не са ме тормозили.
втората година бяха първите “демократични” избори.
Същият този тип дойде отново този път за да разпитва какви са настроенията,
има ли войници които не искат да гласуват за БКП/БСП. И още повече, има ли такива дето агитират за
други партии.
И да ме убеждава да сътруднича, този път, с аргумента че “партията и народната власт” са направили много за мен
виждаш ли нали баща ми е починал, ако не била партията нямало да уча в елитно училище и да
ме приемат студент. Като знам как съм решавал задачи по цяла нощ, и незнам партията да ми е подсказвала решенията
на изпита, много се вбесих, едвам запазих контрол. Този червей искаше да ми отнеме това което съм
постигнал с много услия и със собствен труд…
Излъгах го казах че всички са верни на партията, а опозиционните вестници някой от
родителите просто е ползвал за амбалаж като е идвал на свиждане.
После, изчезна. Ако не бяха се променили нещата, макар и малко, може би и в университета щяха да ми досаждат…
Не е изчезнал, Емо. Бил е по-зает да става важен бизнесмен. С пари, откраднати от твоя джоб. И сигурно оттогава неведнъж те е виждал – но тъмните стъкла на лимузините са еднопосочни, и ти не си го забелязвал.
Утре може би пак ще го срещнеш – поостарял, но все така нагъл. И ти обещавам, че ще се опитва да те сплаши с това да разкаже какви ли не лъжи и клевети за теб… Стискам ти палци тогава да повярваш не на него, а на ума и добротата на хората около теб. И вместо той да разкаже за теб, ти да разкажеш за него. Без да те е страх от заплахите му. Да, сигурно може да ти прати гардовете на фирмата си. И от това може да те предпази само едно – ако си станал известен с разказа си за него, и всевъзможни журналисти зорко следят дали няма да ти се случи нещо, за да вдигнат шум до небесата.
В списъка на “вербуваните” има още един, четвърти, за когото не съм разказал нищо – и няма да разкажа. Но ако твоят “бивш” ти причини нещо, вероятно ще те свържа с четвъртия. За него ще е удоволствие да се срещне с “бившия” ти – но за последния няма да е удоволствие.
Толкова.
Отдавне не се бях зачитал в блога ти Григоре. Искам да споделя едно наблюдение. Струваш ми се по-яростен от обикновено. Дано ме рабереш правилно… Винаги съм смятал, че радикализма носи повече вреда, отколкото полза… или поне така се оказва на края. Забелязвам, че четейки тези страници, все ми се иска да поспоря. Обикновено се случва автоматично да защитавам все омразни за мен тези. Много странно ми действа този блог… Може би трябва да проучиш какво е влиянието ти върху хората 🙂
А сега за доносниците.
Серията ти от красиво разказани истории за доносниците само доказва безумието на тезата, че ако разкрием досиетата (дори скритите), всичко ще тръгне по мед и масло. Всеки от тези доносници е приел да “работи” за “държавата” срущу колегите и приятелите си. И какво значение има дали му е било приятно или не? Значи ако се е кефил, че е натопил Петров (“тоя е много противен, арогантен и ме настъпи онзи ден!…”) и Петров се е простил с повишението, значи да го обесим? А ако не му е било приятно, но се е страхувал за децата си е мъченик? И как ще разберем от досиетата, кой го е правил с удоволствие, кой е проявил излишно старание, като е “поокрасил” доклада си и кой е бил подлъган, че работи за родината? И как изобщо може да знае един такъв нещастник, дали изпуснатите абсолютно невинни коментари за някой ще доведът до закарването му в концлагер? Изобщо възможно ли ще е да се анализира и дали някой ще има желание да проучва кой каква вреда е нанесъл? Мисля, че спокойно някой висш агент от държавна сигурност може да каже: “Аз събирах тази информация за да съм сигурен че никой невинен няма да пострада. Ето вижте! От 16 000 събрани досиета в моят отдел са осъдени само 144 човека. С доказана противодържавна дейност…” Ужасното в случая е, че никога няма да сме сигурни дали като се вдигне шум около някой “нов” агент, той наистина заслужава порицанието или е случайна изкупителна жертва.
Всъщност най-тъжното е, че в онези времена, като че беше ясно кое е достойно и кое – не. Сега понятията се размиха… При капитализма прав е този, който “плаща музиката”, “няма безплатен обяд”, “няма срамна работа” и т.н. Всъщност ИМА срамна работа! Може да се окаже, че доста хора са били измамени и не са разбирали, че правят нещо лошо. Просто има глупави хора… Не знам дали ще можем да им простим, но това което ме плаши е дали след 20 години ако се наложи моите сънародници да избират, дали все още ще помнят кое е достойно и кое – не. 🙁
@basstoon: Доносничеството като явление го създаде прикритостта, тайната, шпионажът на хората. Няма как пак те да го премахнат, те могат само да го засилят и разширят. Да го премахнат могат само откритостта и истината.
Избиваш ли клин с клин, вторият остава. И мракът не се прогонва с още мрак – прогонва се със светлина.