Да бесим ли Саддам?

Един днешен разговор с Пейо ме наведе на тези мисли.

Като начало, аз лично си мисля, че този “Саддам”, който виждаме, е някой от двойниците му. И че американците са се договорили с него, и че ще бъде тайно освободен. (Неведнъж съм виждал на документални филми перфектната усмивка на Саддам, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак. А при видеозаписа на медицинския преглед на хванатия “Саддам”, и на няколко от съда, добре се виждат редките му и криви зъби. Захапката на човек не може да се промени толкова за година, две или три, каквото и да става – питайте зъболекаря си, ако ме ми вярвате. Формата на ушите също е различна, линията на горния ръб на челото – също…)

Но не това е въпросът. Да допуснем, че е истинският Саддам, и го чака истинска екзекуция. Защото публично обявеното е, което създава прецедентите – а прецедентите създават бъдещето ни. Редно ли е да го осъдим на смърт?

Не зная точно колко човешки животи лежат на съвестта на Саддам. Вероятно стотици хиляди. Оправдана ли е за подобен убиец присъдата доживотен затвор?… Познавам и кюрд, чието семейство е загинало при газова атака срещу родния му град. Той смята, че Саддам не бива да бъде бесен, а да бъде кълцан бавно на парченца. И не ми е трудно да го разбера. Моето семейство не е пострадало, но трябва да съм пън, за да не усетя болката на този човек.

Въпреки това обаче, си мисля, че действията на Саддам показват облика на Саддам, а нашата присъда срещу него показва нашия облик. В момента, в който го осъждаме на смърт, ние също сме убийци. Оттам нататък, всички оправдания с това какво чудовище бил той, са само оправдания. Да, той е чудовище! Но искаме ли да бъдем убийци ние?!

Много смятаме, че трябва да има страшни присъди, за да се плашат бъдещите престъпници – писнало ни е престъпниците да ни се подиграват. Но психолозите са доказвали стотици пъти, че плаши бъдещите престъпници не тежестта на присъдата, а нейната неотвратимост. Типичният български престъпник се подиграва на честните граждани не защото 10 или 20 години са малка присъда, а защото знае, че няма да лежи нито ден, че неголям рушвет му решава проблема. Ако знаеше, че ще лежи дори само 5 години, но нищо на света не може да го спаси от затвора, нямаше да се подиграва. И надали щеше да е престъпник.

Същото е и с всеки бъдещ Саддам. Готов е да мине през планини от трупове, защото вярва, че ще живее като жив бог до края на живота си – или, че ако го свалят от принебесния му трон, този край ще дойде бързо и лесно. Ако обаче знае, че ще завърши живота си след дълги години в килия, гарантирано като самата смърт, няма да е толкова безскрупулен.

И друго, още по-важно. Има разлика между Великия Диктатор, и налудничавия брадат чичко, управлявал Ирак. Или пък сипаничавия параноик с изсъхнала ръка и лула, или митомана с мустачки ала Чаплин, униформа и Железен кръст… Списъкът тела, които Диктаторът е носил през вековете, е дълъг. Имената им нямат значение – останали са в историята единствено със злото, което ги е владяло.

Дали Великият Диктатор е някакво древно свръхестествено зло, което се преселва от тяло в тяло, зомбира хората и овладява умовете им? Някакъв метафизичен Толкинов Пръстен на Всевластието, или Похитител на тела? Не вярвам в подобни теории. Но щом страстта към власт на всяка цена овладява нови и нови хора, и сътворява такива грандиозни злини, има ли значение дали го прави метафизичен зъл ум, или просто тенденция и вяра, подобна на Дядо Коледа, но изпълнена със зло?… Затова и съм склонен да я обознача с име, да я разглеждам като “личност”, и да й издам своята присъда.

Към чичкото сме длъжни да се отнесем цивилизовано. Не заради него, той надали го заслужава. Заради себе си. За да завещаем достойно минало на децата си… Великият Диктатор обаче няма право на живот. Той трябва да умре. И на него и бесене, и кълцане на парченца са му малко… Но как да накълцаш на парченца една идея?

С ножа, наречен цивилизованост. В момента, в който обесим Саддам, Великият Диктатор прошепва в умовете на милионите: “Победителите съдят, победителите пишат историята, победителите се изкарват добри. Бъди победител! Без значение на средствата – погледни какво става!” И изправя исполински ръст, получил хиляди нови тела вместо умъртвеното. Като хищна морска звезда, която пазителят на рифовете накълцва на парченца и изхвърля в морето с чувство за изпълнен дълг, без да се замисли, че от всяко парченце ще порасте цяла…

Друго е, когато затворим Саддам доживот. Тогава, и само тогава можем да кажем: “Добри сме не защото сме по-силните – по-силни сме, защото сме добрите. Добри сме, защото няма да убием дори изрод като него – смъртта му няма да върне ничий живот. Нека не бъдем убийци, нека не сме като него, каквото и да е заслужил той. Нека ние бъдем хора.” Тогава шепотът на Великия Диктатор в умовете ни губи сила, и го чуват все по-малко потенциални бъдещи негови тела. Тогава е, когато сечем парченца от него, когато го придърпваме по-близо до неговото бесило.

Да съм честен – не зная дали доживотната присъда е по-милостива от смъртта. Споменах по-горе – всички Велики Диктатори се надяват, че свалят ли ги, ще получат бърза смърт, а не дълъг живот в килия. Страшното е миг след миг, час след час, ден след ден, дълги години да гниеш в килията, да си припомняш как славно си властвал над всичко и всеки. И, ако тъмничарите са особено садистични, да гледаш по телевизора, който са ти дали, как тъпканите от теб се възраждат, и живеят щастливо и свободно, и земята процъфтява под ръцете им. Докато ти дишаш смрадта на кофата до теб, и ще я дишаш до края си… Но поне на книга затворът се води по-цивилизован. Затова предпочитам него.

Но това е наказанието на чичкото, на поредното тяло на Великия Диктатор. Самият Диктатор заслужава друго, по-страшно наказание, което можем да му дадем всички ние – и то е истината.

Истината за това, че чичкото е бил просто дребен психопат, станал Велик Диктатор не с умения и могъщество, а с късмет и използване на низкото и долното в някои хора и страха на други. Че се е изкатерил до върха не по свои гениални способности, а по чернилката и мръсотията вътре в нас. Че всъщност е най-обикновен дребен боклук, който е безсмислено да остане в историята само заради късмета си…

Това е истината, която показва истинското лице на поредния чичко – обикновен дребен психопат. И истинското лице на Великия Диктатор – концентрирана душевна утайка, която без недостатъците на околните би останала завинаги в канавката.

А пътем показва и на нас може би най-важния урок – на каква почва дребните психопати стават Велики Диктатори. Че тази почва е вътре в нас, във всекиго – включително в мен, който пиша тези редове. И че истинският начин да няма нов Саддам е аз да изчистя своята чернилка от себе си.