Не бийте приносителите на лоши вести. Мъдър принцип, който обаче често забравяме.
Преди няколко седмици видях кампанията “Да спасим Дарина”. Не зная дали може да има по-голямо нещастие от това… Но – пригответе се да не повярвате на очите си – смятам, че родителите й заслужават това, което им се е случило.
Да, самата Дарина заслужава спасение и дълъг, щастлив живот. Но смятам, че родителите й заслужават това, което имат – дете, болно от рак, за което надеждата да бъдат събрани необходимите пари е минимална.
Как е възможно да съм толкова жесток ли? Успокойте праведния си гняв. На тази позиция съм не от жестокост, а от милост… Не вярвате? Ето ви историята.
Днес е годишнина. Една година от един протест. Протестът срещу решението на Народното събрание да даде за луксозни лимузини пари, които биха купили лекарствата за рак на стотици деца като Дарина. Организиран от няколко безнадеждни наивници, и събрал три пъти по-малко митингуващи, отколкото случайно дошлите да отразят събитието журналисти… Не исках да го напиша тогава – но потънах в земята от срам за народа, към който се числя. За овчедушието и безхаберието му.
На края на протеста пристигна шефът на гьонсуратите, гласували решението, за да ни държи сметка как си позволяваме да протестираме. Не издържах и му написах отговор, който отново не научи никого на нищо. Който става единствено за свидетелство, че аз лично тогава не съм мълчал – и колко малка е ползата от това.
Къде са били тогава родителите на Дарина? Да, в друг град. Направиха ли протест там? Не. Направиха ли каквото и да било, за да могат парите, способни да излекуват и Дарина, и още десетки деца в нейното положение, да отидат за лечението им? Не. С което и заслужиха каквото имат сега – безпомощно да гледат болно дете, парите за лечението на което са отишли за “удобства на управляващите България”.
Същото важи за още много и много хора, чиито деца или родители в момента умират от рак. Някои от тях са от София, но също не дойдоха на протеста. Някои дори минаха покрай него, без да им пука… Ама не сме го били обявили. Да, първия – не кой знае колко. Но на него дойдоха поне 30 журналисти, надали остана телевизия, която да не излъчи репортаж, и да не съобщи, че след седмица сме пак там – а на втория протест пак си бяхме толкова, и пак същите.
“Ама нямаше как да изляза от работа.” Ако детето ти е болно, дали няма моментално да проима как, драги? Дарина е болна, а други деца бяха болни тогава – само дето не бяха твоичките, нали?… Ако недай боже твоето дете се разболее, заслужаваш ли някой да излезе от работа и да те подкрепи? Аз няма да го направя. Без да ти обяснявам защо.
Е, сега тези хора имат каквото заслужиха с позицията си. Гадна, отвратителна, людоедска истина – но истина. Така че няма да ги подкрепя, и ще го кажа пред всички. За да се стреснат и уплашат хората, за да са безхаберниците утре по-малко, за да има някаква надежда валякът на неангажираността все някога да забави ход и да спре.
Защо не ми е жал поне за малката Дарина и десетките деца като нея ли? Къде ми е “милостта” ли?… Жал ми е. Може би повече, отколкото на вас. Но ми е жал и за хилядите деца, които тепърва ще се разболяват – а окуражените от безхаберието ни политици ще продължават да харчат парите, които могат да ги спасят, за управленски луксове. Дали скъпарски плоски монитори, дали джакузита, дали елитни почивни домове, дали скъпи лимузини, дали командировки около света с повод и без повод – има ли значение заради какъв и чий точно лукс умират децата?
Отново: Не съм жесток към десетките болни днес деца. Милостив съм към хилядите, които ще са болни утре, вдругиден, много години напред. Не пожелавам и на най-злия си враг да се изправи пред този избор – дали да жертва десетки деца, или хиляди. Но всички сме изправени пред него, вие също – аз просто го осъзнавам, и имам наглостта да ви го навра в очите. Не умрат ли десетки деца днес, обикновеният българин никога няма да си мръдне г**а, за да се пребори за здравето на хилядите. Може би дори и тогава, ако не се вдигне достатъчно шум. Ако мислите иначе… просто не живеете на този свят. Справка – “митингът” отпреди година.
Да, сигурно има как парите за лечението на Дарина да бъдат събрани. Но има още десетки деца като нея. И пъти по толкова възрастни наши родители. Ще можем ли да съберем такива суми, каквито се отделят за гушите на управниците ни? Не. А дори да можехме еднократно, няма да ни е по силите всяка година. Начинът не е да правим кампании в Интернет, а да поискаме от управниците ни да дадат за спасяване на животи това, което дават за гушите си. Не, не от това, което дават за други болни, а това за гушите си – другите болни също имат нужда от лечение!… Те очевидно няма да го направят без натиск. И който не поддържа този натиск, тъпче здравето на Дарина и на всички деца като нея.
Ето затова няма да подкрепя тази инициатива. Според мен тя може да успее (а може и да не успее) да спаси Дарина, но обрича хиляди деца напред във времето, като насочва вниманието ни настрани от истинското решение. И повтарям – децата заслужават живот, но родителите им, които не подкрепиха опитите МИЛИОНИ левове да бъдат насочени за лечение на болните от рак, заслужават да имат болни от рак деца. Защото в момента се радваме, че са събрани една десета от парите за Дарина – а тогава щяхме да смятаме за нормално всичките пари за Дарина, и за още десет пъти по десет деца като нея, да са налични без нужда от милосърдни инициативи, и лечението им да е започнало от първия ден.
И не само тази. Отсега нататък няма да подкрепям никоя инициатива за спасяване на отделно дете, поне не и докато последният лев за луксовете на политици-гьонсурати не започне да отива за лечението на болните деца. Ще подкрепям инициативи, които целят това пренасочване… Защото принципът “всеки се спасява поотделно” в този случай е лъжа. Няма такова нещо, и дори ако парите за Дарина бъдат събрани, това само ще е изключението, което потвърждава правилото. В този случай има принцип “всеки загива поотделно”, и принцип “всички се спасяваме с общи усилия”. Който не разбира това, работи за живота на Дарина, но в същото време против живота на хиляди деца, включително пак тя. Повтарям: ако се бяхме преборили тогава, сега Дарина щеше успешно да се възстановява от проведеното вече лечение, а родителите й и да не подозират, че е било възможно да трябва да вдигат света на главата си, да разчитат на милостта на другите, и с месеци да треперят, да се надяват, да се отчайват… А утре ще има нови, и нови Дарини. И може би между тях ще е вашето дете.
Ако позицията ми ви изглежда крайна, помислете си – дали не търсите начин да се оправдаете вътре в себе си? Когато човек го търси, много неща изглеждат различно. Милиони германци са се утешавали под Хитлер с “ама какво мога да направя за евреите?”, докато единици са правели каквото са могли. Милиони българи се самозалъгваха с “безнадеждно е да се бориш срещу бай Тошо”, или срещу Отоманската империя, докато единици го правеха, и умиваха незаслужено лицето на народа ни. Самооправданията винаги са най-лесни. И безполезни.
Много отвратителен ли съм за вас? Да, знам. Но знам и защо. Не е защото не се грижа за детенцето. А защото когато четете този запис, усещате своята вина, и срама си от нея. Мнозина лесно ще ми простят да не се погрижа за болното дете, но никога – че ги накарах да осъзнаят вината си. И ще ме нападат и клеветят където могат, и ще отричат вината си до края на света. С което и ще доказват колко следва да струва мнението им за тези, които не бягат от вината си, или пък са се опитали да се борят.
Защото просто казвам с думи реалното положение, и го показвам на тези, които се мъчат да не го видят. Много ще се опитат да изкарат мен людоед и антихуманист – но ще е, за да скрият от околните, и най-вече от себе си, че аз само осветявам какво те са сътворили с бездействието и неангажираността си.
Критики за позицията ми ще приема единствено от хората, дошли на онзи митинг, или на аналогично мероприятие. (И те няма да са прави, защото децата ги лекуват резултати, а не съжаление – но поне имат моралното право на своя позиция.) Останалите нямат право на глас – те са хората, заради които за стотици Дарини сега няма пари за лечение. (Не политиците – не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава.) Аз съм людоедът на думи, но те са людоедите на дело. Моите думи отразяват техните действия.
Не бийте приносителите на лоши вести. Мъдър принцип, който често забравяме.
Бийте причините за лошите вести. Така, че да се махнат – иначе e само преструвка, няма смисъл. А ако искате да разберете кои са причините, попитайте някой от причинителите. Повечето можем да видим някой от тях в огледалото.
Интелигентно, смислено и аргументирано изказване, но не ми харесва фактът, че използваш ужасната трагедия на едно дете като знаем на справдливата идея, за която се бориш. Просто трагедията на тези хора е прекалено голяма, за да се политизра по този начин. Жестоко е, наистина. И твърде крайно. Малко в стил целта оправдава средствата, а не бива. Пък и си противоречиш: дарина заслужава здраве и дълъг живот, но не, аз няма да я подкрепя за това. С тезата, че родителите й заслужават болно от рак дете настройваш абсолютно всички негативно. Така идеята ти ще се “продаде” по-трудно. Пробвай с добро! Нека всички се помолим за това малко съкровище, да е живо и здраво!
@Тихомир: Явно не си прочел и разбрал и 30% от това, което Григор се опитва да напише. Защо ли? Ами защото имаме една поговорка “Нивата не иска молитва, а иска мотика”. А ти… ще се молиш. Амин!
@Григор: Не бях на митинга. Причините са без значение. Но и аз, като Тихомир, смятам че с твърде лошо. Но те разбирам – емоцията е твърде силна и трябва да избие някъде. Емоцията от овчедушието, от големите, български кравешки очи, очите на говедо, чакащо (доброволно) заколение. Писнало ти е да ги гледаш.
А за родителите на Дарина… Спомняш ли си, когато една вечер, доста притеснен, ти се обадих от Шчечин? За нещо толкова дребно, колко една нищо и никаква дребна шарка? Но аз ти се пбадих, подтикнат от същото, което най-вероятно държи будни родителите на малкото момиче и не им дава мира. Защото проблемите на България сега са далечни за тях. За тях сега е най-важното едно – детенцето им да бъде спасено. И само и единствено то има значение. Мисля, че ги съдиш твърде, твърде сурово. Мисля, че все още нямаш деца. Ако бъркам, моля смирено за извинение. Но ако не бъркам, значи тепърва ти предстои да разбереш дълбоко егоистичното и първично чувство “моето да е добре, за останалите – ще видим”.
Иначе много силна статия. И жестока, срязва до кокал. Но и такава е действителността, в която е написана. А ти винаги си бил добър в писането!
Тихомире, и на мен не ми харесва, че поводът за тази статия е трагедията на дете! (А и да не беше дете – за мен дори старците са неизмерима ценност.) И се мразя заради това, което казвам в нея!
Само че трябва да го кажа. Длъжен съм, точно заради децата. Писах, ще повторя – не пожелавам на никого да е пред избор между смърти на деца, но в момента всички сме пред този избор, и задължително го правим, с действието или бездействието си! Довели сме се сами до този избор, с безхаберието и лайнодушието си. С това, че не принудихме политиците си да се събудят, да се опомнят, да не убиват деца заради кефа си. Ще повторя и другото – те не са луди, не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава, когато зелникът е здравето и животът на децата му!
Да изразиш подобна позиция е престъпление, достойно за тежките части на Наказателния кодекс. Но в нашето положение по-страшно престъпление е да не я изразиш! Дотам сме се докарали! Точно с молене и с добро!… Ако това не може да ти покаже как виждам нещата – не зная кое ще може. Ум не ми побира какво повече да кажа…
Дончо, чувството “моето да е добре, за останалите – ще видим” няма да разбера никога, независимо колко деца ще имам. Защото зная какво се крие зад него – това днес да умира детето на Пешо, а на мен да не ми пука, а пък утре да умира моето, а на Пешо да не му пука. Може би най-жестокият страх, който ме движи, е страхът какво ще стане с децата ми, ако не дай боже споделят съдбата на Дарина! Защото случи ли се това, най-вероятно след година ще стоя вместо пред усмихнато дете – пред гроба му.
Повтарям: философията “всеки се спасява поотделно” в този случай е лъжа! Няма такава! Има философия “всеки умира поотделно”. И философия “всички заедно се спасяваме”. Време е най-сетне да изберем тази, която ще опази децата ни живи!
А единственият начин, който са ни оставили “моето да е добре”-тата, е този. Истинските убийци не са депутатите, които дадоха за лимузини парите за излекуването на много Дарини. Истинските убийци са родителите на тези Дарини, които не стреснаха и не вкараха в пътя тези депутати. Защото си мислеха “моето е добре – оти да се кося?”, докато децата на други хора умираха.
Така че са заслужили техните деца да умират, а околните да не се косят. Людоедска истина – но истина. Людоедска не заради думите ми, а заради постъпката им. Съжалявам – нямам за тях добро и милост. В името на болните тогава, умрели вече деца, в името на тези, които тепърва ще се разболеят и ще умират. И в името на собствените им болни деца – виновни са не пред мен, аз съм здрав! Виновни са пред децата си.
И от името на всички тези деца, включително собствените им, аз няма да им простя. Именно и точно заради децата.
Страшна позиция. И, не мога да отрека, жестока. Но за съжаление необходима. И никак не ти завиждам, за това, че си я заел.
В един роман се казваше, че няма невъзможни неща, колкото и да ни се иска, има само недостатъчни стимули. Ако трябва една промяна да бъде водена от гняв, породен от истината изречена в лицето, то нека бъде така. Дано думите ти стигнат до повече хора, защото го заслужават. И думите ти, и хората.
Пожелавам ти никога да не ти се наложи, но наистина има моменти, в които друг избор освен егоистичния. Или моменти, в които си направил един избор, без изобщо да знаеш последствията от него.
Макар фарсът с лимузините да сме го виждали толкова пъти, че спокойно можем да се обзалагаме за марки и модели на следващите, не мисля, че родителите на Дарина ЗАСЛУЖАВАТ подобно нещо. Никой не го заслужава. Никой поотделно. Защото Дарина е колкото тяхно, толкова и мое и твое дете. Аз не бях на протеста миналата година и не бях, защото не бях разбрал за него. А дали родителите са разбрали за него предварително и са избрали да не отидат или като масата българи са разбрали за него постфактум от телевизионните репортажи.
Знам, че звучи изтъркано и ужасно популистки, но без Дарина и другите деца няма да мръднем наникъде. Затова аз ще направя каквото мога в тази кампания. И за нея и за всички след нея. Защото макар родителите й да са спящи, има шанс да ги събудим. А всеки един събуден може да събуди други. Всеки един може да каже на няколко човека повече за следващия подобен протест, за да няма други случаи като мен.
Ако сегашната кампания вместо за спасение на едно дете се беше развихрила със същия мащаб по отношение на генерално решение, ефектът би бил по-голям за всички. Кое е по-добре за нас и околните – да сме част от добро общество или добри индивиди?
Аз също не харесвам тенденцията всеки да се спасява поотделно. Не бих желал да бъда поставен в позиция да се моля за спасяване на живот на непознати хора, поставяйки ги в неудобната позиция да изглеждат жестоки или стиснати за няколко лева. Ако всеки сведе решаването на проблема до своите професионални умения, може би ще усети колко е неефективно да се търси отделно решение за всеки частен случай, вместо да се подобри цялостната организация.
Нима е по-трудно да се създаде фондация за събиране на средства, която да е от полза на повече от едно дете? Нима не може да се търсят средства за въздействие на обществото върху държавниците?
Pingback: andreas04: close to attraction
Такава позиция е по-подходяща за някое издание, което цели вдигане на тиража. Изненадан съм, че правиш връзката – депутати -> пари -> общество по този начин.
Защото подобни връзки могат да продължат по следната линия:
Колко души си купуват вестници всеки ден в България и дават по средно 1 милион лева за тази цел? Ако тези пари отидат за лечението на [деца], [старци], [инвалиди], [HIV-позитивни], [болни от левкимия], [онкоболни] (ненужното се зачерква – дали можеш да го направиш?), тогава хем няма да се издават глупави вестници, хем групите в скобите ще са по-добре.
Но нека размислим още по-глобално. Фондация “Бил и Мелинда Гейтс” разполага в момента с $ 60 милиарда; по закон трябва да харчат поне 5 % годишно, т.е. 3 милиарда. До този момент не са успели да намерят начин да намалят разпространението на HIV/AIDS в Африка дори. С толкова пари. И без нуждата от обществото да се надига и т.н. (при това виж какво общество – южноафриканският вице-президент каза, че той се предпазва от ХИВ/СПИН като си взима душ след секс! Не, това не е шега.)
Или с други думи – от “спестените” пари за коли нямаше да се излекуват няколко деца. Ужасно звучи, нали? Но е факт. Също такъв факт е, че всяко “вместо” не върши работа. Защото аз мога да дам любимия си пример с това, че държавата плати на Майкрософт за наем на софтуер около $ 60 милиона. Колко деца можеше да се излекуват с тези пари? Но няма да се занимавам с такива безмислени сравнения.
Изобщо, да се правят такива сравнения, а оттам да се стига до извода, че родителите заслужавали страданията на децата си е не само страшно, но и ужасно. С ужас няма да създадеш гражданско общество. Нито със страх. Гражданското общество се създава с десетки години. И от граждани. Понеже ти си дорасъл да бъдеш гражданин и си живял свободно достатъчно дълго – именно поради това трябва да разбираш още по-добре условията за създаването на гражданското общество и защо има толкова малко граждани в България. Но да твърдиш, че незаслужено било изчиствано лицето на народа ни от хората, които са се борили за национално или духовно освобождение… та нима Левски не е също продукт на народа? Продукт е. И няма народ, който да е създаден само от хора като Левски. В целия свят – където има Левски, там има и Димитър Общи. Където има звезди, има и кучета, лаещи към тях.
Да се сърдиш на народа си затова, че е такъв, какъвто е, е безмислено упражнение. По-добре да приемеш, че още дълго време ще има да се случват такива неща и че всеки от нас може и трябва да помага колкото иска. А ако не иска, нека си търси оправдание в депутатските мерцедеси, в правителството, в президента, в теб или в мен.
Въпреки че дори и самата аз не съм била на простеста съм съгласна с теб.
Не искам да се счита за мое оправдание, но аз съвсем не съм разбрала за съществуването на този протест.
@Асен: Вече не вярвам, че убеждаването ще помогне – и това е най-страшното. Защото виждам как доброто убеждава един, че трябва да подкрепи нещата – и в същото време разубеждава 10, като им показва, че има други глупаци да се потят… Вече мисля, че средният българин трябва да изпита животински страх за лично своето, за да се задвижи. Че нищо по-малко не може да го докосне…
А в името на всички тези деца, съм длъжен да направя каквото мога, за да го задвижа. Така че ще продължа да застъпвам позицията си, и да казвам на всеки, който се е скатавал преди от протестите, а сега детето му е болно: “Пада ти се! Няма да ти помогна! Не го заслужаваш.” След като не можем да го разберем от болката на чуждите деца, значи трябва да го разберем от болката на своите.
За позицията – мразя се, че я заемам. Но нямам избор. За да няма повече хора, които не знаят какво значи този или онзи техен избор. Уплаша ли се, поколебая ли се, усещам как децата ме гледат мълчаливо. И мъртвите, и все още живите.
@Des: На всеки може да се случи да не е разбрал. Страшното е, когато е разбрал, но “е на работа”, или “шефът ще му се скара”. Защото това се превежда като “не ми пука за твоето дете” – и заслужава единствено “на мен пък не ми пука за твоето”.
Може би бях един от първите, прочели този пост и нарочно изчаках малко. Ще си позволя и аз да изкажа моето лично становище.
Аз съм един от хората, стоящи зад тази кампания. За по-малко от месец научих от нея много неща. Но в едно се убедих – ако искаш някой да застане зад произволна подобна кауза, задължително ти трябва да му я навреш във физиономията, при това с гриф като по американските филми – “It’s a f$#cking personal!!!!!” Трябва да го накараш да я почувства лично, да я преживее – да си спомни приятел, заминал си от подобна болест, да се сети за комшийското дете в инвалидна количка, което е подминал небрежно, отивайки снощи на бира с приятели или просто, както е в сайта, да види какво се случва с едно дете “ПРЕДИ” и “СЛЕД”…..
Отдавна те чета. Чистосърдечно казвам – с адмирации. Позицията ти в този случай също е достойна за уважение. Но съм категорично несъгласен с нея. Да, всички знаем, че в държавата положението е повече от трагично. Всички вярваме, че е крайно време някой да направо нещо. Но не е този начинът. Не можеш да осъждаш един родител на презрение, само защото не е подкрепил един твой протест. Това, че не те е подкрепил лично с присъствие, непременно ли означава, че той е далеч от идеите, изповядвани от теб? Бащата на Дари е турбинист в ТЕЦ, майката е безработна, момичетата са съответно на 17 и 3.5 години. Как точно очакваш едни такива хора да следят информационния поток, да са в течение на ежедневните протести, които се организират? Лично аз, който /слава Богу/ съм на едно доста по-различно положение от тях, обръщам внимание на информации за протести само и единствено, ако съм насочен към тях от някой приятел. Как, за Бога, очакваш едно семейство, което е буквално на ръба на оцеляването, да се добере до блога ти, да разбере за протеста и да го подкрепи? И защо реши, че, въпреки физическото си отсъствие, те са против твоята теза?
Нека да започнем по-отдалеч. Колко пъти ти, аз, този, тази , онзи, онази и още много иначе “видни” блогъри сме изнесли в публичното пространство някаква по-подробна информация относно гражданските житейски позиции, зад които заставаме?
Да, добре, протестираме срещу депутатските лимузини, примерно. Ама защо протестираме? а)просто тъй б)защото мразим управниците в) защото може тези пари да се пренасочат за лечение или г)защото в България има еди-колко-си-хиляди деца, болни от еди-коя-си болест и тези еди-колко-си хиляди лева ще излекуват еди-колко-си от тях?
Хвърляме си тезата и аргументите, които считаме за достатъчни, защото ние си ги знаем. Които, за съжаление, се оказват крайно недостатъчни за останалите. И после е много лесно да обвиним тях, че са овчедушни, отколкото да обвиним себе си, че не сме се аргументирали достатъчно. В конкретния случай с Дарина адски много хора се отзоваха, защото намериха в очите на детето някакво огледало на собствена трагедия. Без това огледало едва ли някой щеше да помогне. Да, ама чрез него стана “personal”, бръкна им в душиците, ангажира ги емоционално и те помогнаха.
Всички присъединили се стават част от една идея. Ние /организаторите/, а също и останалите, успяхме за по-малко от месец да върнем вярата, че в тази държава не всичко е загубено. Кой знае, утре тази вяра може да ни помогне да захванем нещо по-голямо и с по-значим за обществото ефект. За сега търсим усмивката на Дари и вярвам, че ще я постигнем. За останалите болни деца….. Къде са тези болни деца, уважаеми колеги-блогъри. Някой от вас да се сети за тях извън Коледа? Някъде някой да е написал черно на бяло колко деца имат нужда от помощ? Някъде някой да се е опитал да изкара от гадните цифри всяка една от трагедиите по отделно? Някой да знае колко точно е бройката на децата по домове за сираци? Някой от вас да е споделил с читателите си бройката бездомни и просещи деца по улиците? Е, аз поне не съм прочел. Ако бъркам – извинявам се най-искрено.
Адмирирам желанието ти да се борим срещу простотиите и своеволията на т.нар. “управници” Но, на тезата ти “Той, щом не е с мен, нека се мъчи…” ще запитам само – Ти сигурен ли си, че той не е с теб? И че, с настоящата си позиция, не постъпваш спрямо него като същите тези “управници”?”
Силни думи, ма истински 🙁 Май от корумпираните африкански държви с ужсно беден народ и ужсно богати управници ни дели само една крачка – цветът на кожата… 😕
@Б. Величков: Не зная за родителите на Дари, но зная за средния българин. Не се ли изплаши той като животно за своичките си деца, няма да помогне.
Петдесетте или стоте лева, които аз мога да отделя, ще дадат една хилядна от нужното за лечение на едно дете. Дори всички свестни хора заедно, я успеем да съберем нужното за лечението на само едно дете, я не. А това, което ще дойде, ако насилим политиците ни да се лишат от половината от луксовете си, ще покрие лечението на хиляди деца.
Докато се събират пари за по едно дете, средният българин ще лъже себе си, че разболее ли се неговото, ще има как. И няма да се вълнува от митингите за подсигуряването на много повече средства. Тоест, борбата да съберем парите за едно дете пречи на борбата да осигурим парите за хиляди деца – включително същото това дете. Точно това е ужасното – че, независимо дали го разбираме, или не, сме поставени от бездушието и самозалъгването на хората в положение да избираме между живота на десетки деца, и живота на хиляди. Ако изберем живота на хилядите, това няма да върне живота на другите десетки. Ако обаче изберем живота на десетките, това няма да върне живота на хилядите. Това е едното, с което този избор е толкова ужасен. А другото е, че го правим всички – просто повечето си затваряме очите и се опитваме да не го разберем.
(Има и трето ужасно – че единственото, което може да се направи, за да се пробудят хората, е каквото правя аз. Простичко казано – призоваване към убийство на деца. А нямам право да НЕ го направя – иначе ще съм един от убийците на много повече деца. Да беше само мой проблем, лесно – но то е проблем на абсолютно всеки, включително родителите на Дари и теб…)
Да, родителите на Дарина сигурно са на моята страна, и биха се молили Господ или марсианците да дадат просветление на политиците ни – но няма да се погрижат да им дадат това просветление сами. Ако има позиция, на гърба на която политиците купиха и отстояха мерцедесите си, това е тази. Не знаели за протеста ни? Защо не организираха свой, собствен? Сега сто на сто са на моя страна (тя НЕ Е моя – това е страната на болните деца!). А докато детето им беше здраво?…
Извиненията, че не били участвали в протести, защото били на ръба на оцеляването и не можели да следят информационния поток, могат ли да излекуват собственото им дете? Ако не – да направят с тях каквото си мисля! Откакто детето им е болно, направиха ли каквото и да е, което да е решение за други болни деца, освен тяхното? Протест, примерно? Пак стигаме до принципа “пука ми единствено за моето дете”, отречен на думи, но потвърден с действия. На кое ще ми препоръчаш да вярвам – на думите, или на действията?
Излиза, че са боклуци ли? Да. И не само те – всички сме боклуци. Всички, които ще обърнат света заради своето дете, но “са на работа”, когато умират чуждите. Е, аз пък съм на работа, когато умира тяхното. Ти ме призоваваш да действам с добро – но аз вече съм го правил дълго, и безрезултатно. А през цялото това време са умирали деца – пред очите ми, зад гърба ми, докато спя сладко и безпаметно… Отсега нататък ще подкрепям единствено хора, които подкрепят другите. Но не на приказки, или пък с дреболии. С дела, които да се борят да помогнат на всички.
@Marfa: Спокойно, това е решим проблем. Управниците ни работят усърдно да ни зачернят…
Включвам се отново, с риск да стана досаден.
Защо направих паралел между твоето отношение към родителите и отношението на политиците към “народа”? Ами, защото са почти еднакви. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, хората, които сме “в Интернет” сме развили една малко елитарна позиция към тези, които по една или друга причина не са в него. От позициите на собствените си блогове ние си позволяваме да квалифицираме, да обсъждаме, да предлагаме решения, които според нас са “най”. Това го правим с оправдание пред себе си “това е моето лично мнение”, без да си даваме сметка за много неща. Без да си даваме сметка, че разполагаме с трибуна, с която малко хора в България разполагат. Без да си даваме сметка, че за много малко от обикновените хора /за съжаление/ тази трибуна е някакъв фактор. Опитваме се да бъдем ментори над един огромен брой човешки същества, за които все още основен приоритет на европейското им битие е да осигурят насъщния на семействата си.
За какво по-горе казах “personal”? За мен “personal” буквално е едно – всеки, сблъскал се с каквато и да било кампания да я вземе лично. Кампанията на Дари е успешна, но е успешна, точно защото излезе от интернет. Точно, защото стигна до хората. Включиха се радиа, телевизии, вестници, но това беше върхът на айсберга. Огромна част дойде от хлапета, които живеят в Интернет, но излязоха от него, отидоха в училищата, разказаха на приятелите си, разлепиха плакати. Човешкият контакт, живият разказ, идентифицирането на някакви преживяни лични трагедии с експонираната такава…. Това свърши работа. Не Интернет, не хората, които създадоха сайта. Това само запали клечката. Останалото го свършиха хората.
Държавата ни е в повече от критично състояние. Съгласен. Крайно време е обществото да осъзнае функциите си като такова и да вземе мерки. Съгласен.
Но това няма да се случи по този начин. Не и докато целите на даден бунт са неясни. Не и докато самото общество не осъзнае в какво живее. А то в момента може и да го усеща, но не го осъзнава. Именно защото е лишено от достъп.
Достъп до информация, която държавата не му дава. Достъп до информация, която ние – блогърите, като хора с достъп до една все по-влиятелна медиякато Интернет в момента също категорично му отказваме. Всеки чука на дърво, когато се сблъсква с човешката трагедия на другите и се покрива, съгласен съм с това. Но, той се покрива с тайната надежда, че няма да го застигне.
Ако ние успеем да го убедим, че тази негова надежда е абсолютно илюзорна и всичко е въпрос на шанс, но от неговата гражданска позиция до голяма степен зависи разпределението на тези шансове, то нещата коренно се променят. В противен случай си играем на инат – ние отказваме да им помогнем, защото не ни разбират, но не правим почти нищо, за да ни разберат.
Ще се повторя – позицията ти е достойна за уважение като позиция на човек, който е доказал себе си в блогосферата. Но, все ми се струва, че “който не е с мен, значи е против мен” е по-добре да си остане една фраза от историята. Ако можеш – помогни. Ако не желаеш – недей. Ако желаеш да поведеш хората срещу нещо или в името на нещо – разкажи им. Разкажи им факти, които те не знаят, дай информация, до която те нямат достъп. Сведи блогърската си идея на интелигентен и начетен човек до простосмилаеми факти и истории, които и най-необразованият би разбрал. Тогава те сами ще започнат да те питат кога ще правят протести.
И аз прочетох този пост доста отдавна, ала ми беше ужасно трудно да реагирам. Но все пак май понаредих нещо в ума си и ще се включа с едно може би безнадеждно наивно и малко простовато мнение.
Григоре, разбирам позицията ти и не, няма да се отвратя от нея. Нито ще те упрекна, че си я приел. Споделям отношението ти към управниците. На онзи протест не присъствах единствено защото разбрах прекалено късно за него. Нямам телевизия вкъщи (по собствен избор), чета вестници от дъжд на вятър, преди година едно че нямах интернет и друго, че точно по това време на годината се покривам далеч от всякакъв екран далеч не съм единствената от тия. И сигурно… и сигурно и родителите на Дарина не са “средностатическия българин”. И може да не са подкрепили протеста не от непукизъм или безхаберие, а например от неверие, че юнаците, нагазили в политиката, биха се вслушали в каквото и да било. Слуги на народа ли? Ама че стар виц. Познавам достатъчно хора, отказали се точно заради това. И тъй като поначало не вярвам на политиците и на това, че биха решили генерално някой човешки проблем, ще се включвам в подобни кампании, както се включих и в тази – защото повече вярвам в това, че хората могат да си помогнат на чисто човешко ниво, ако ще дори някой да го смята за еснафското “ти на мене, аз на тебе”, отколкото на това, че политиците биха решили генерално нещата. Заявление на закоравяла анархистка, да. Не че жалките средства, които съм отделила и смятам да отделя за тази кампания, ще решат нещата. Но не го правя за успокоение на собствената си съвест, а с мисълта, че мога реално да помогна на някого. Както и като разбера за следващия подобен протест навреме, ще се включа с мисълта, че правя нещо, което може да има реално въздействие. “Пари нема, действайте” – кой как може. Е, аз мога така. Не смея да се изживявам като морален стожер на нацията и няма да наказвам никого с нищо. Няма да плаша отчаяни родители – ще се опитам да им помогна, ако и както мога. Просто защото вярвам, че е по-добре хората взаимно да си помагат, отколкото да разчитат на държавата за каквото и да било (пак да се презастраховам: мнение на закоравяла анархистка, да.) А депутатите при нова възможност ще се опитам да ги уплаша – не че вярвам, че ще се стреснат, но все пак ще се надявам да съм успяла поне малко.
Извинявай
@Б. Величков: Истината е, че както Дарина има нужда от помощ, така и хората имат нужда от пробуждане. А ужасното в ситуацията е, че цената на пробуждането на хората може да е животът на Дарина и още деца като нея – а цената на непробуждането им е животът на дори повече деца… Затова реших да изразя тази позиция. С ясното съзнание що за позиция е… Просто чувствам, че от нея има нужда, колкото и гнусна да е.
@komata: Страшното е, че родителите на Дарина _са_ средностатистическият българин. И страшното е, че той е такъв не от злоба или същностно бездушие – а от отчаяние от незаинтересоваността на другите. Един порочен кръг, в който всеки чака първо другите да дадат, пък той може би някога… А децата през това време умират. И когато виждаш и осъзнаваш това с години, накрая не издържаш, скриваш благата дума в чекмеджето и грабваш камшика. Не е нито редно, нито хуманно – но докато сме редни и хуманни, децата продължават да умират.
А колкото до държавата – държавата сме НИЕ. Не няколкото файтона “избраници”. Парите за лечението на Дарина и на още много болни деца вече сме ги събрали, пак НИЕ, чрез данъците си – просто “избраниците” ги преразпределят за лимузините си. Затова редното положение е хората не да се пънат да дадат още, а да стегнат шапките на лимузинаджиите и да се погрижат тези пари да идат обратно за лечението на децата. Защото това е, за което сме ги дали. Вече.
Не го ли направим, борим ли се чрез отделно събиране на средства, “избраниците” ни ще търсят начини да “преразпределят” и тях. Ще облагат благотворителните инициативи с данъци, ще искат мито върху вноса на лекарства, ще събират дебели данъци от заплатите на болничния персонал, и какво ли не още – докато събраните ПОВТОРНО от нас средства отново не изтънеят до малка част от каквото сме откъснали от залъка си. (Ако някой не е разбрал – свидят ми се не парите, а животите на децата, които “преразпределените” по един или друг начин пари ще купят. А моята позиция спестява много повече пари, тоест животи, от другата.)
Така че ще продължа да я защищавам. Смаян съм от това, че всички писали тук ме разбраха, поне в някаква степен – очаквах немалко неразбрали… Но ви моля и за следващата стъпка. Разберете, че вашата позиция е хуманна и човечна на думи, но на дело дава надежда на единични деца, а моята, людоедската и безчовечната – на хиляди. И … както решите. Не мога да ви осъдя вътре в себе си. Но се надявам да достигна до вас.
И аз както Des подкрепям Григор и му се възхищавам за смелостта. Също незнаех за пототеста и не съм бил там, но мисля че дори и да знаех надали бих отишъл. Защо ли? Ами незнам, такъв човек съм явно, но за разликата от повечето не го крия и не се оправдавам. Който ме познава по-добре знае, че съм помагал на доста хора които са имали нужда от мен и тн. Мисля че вместо да се правим на добри от време на време може да правим дреболии, ама от сърце.
Не съм била на протеста срещу луксозните лимузини, но имам подобен спомен от акция срещу затварянето на “Козлодуй”. Тогава участвах в разяснителна кампания с безспорни аргументи за погрешността на решението. Финалът беше митинг пред “Александър Невски”, на който присъстваха, струва ми се, стотици специалисти – енергетици и еколози от европейски страни, учасници в поход, подкрепящ българската АЕЦ. Нашенци бяхме не повече от 20 – 30 броя. Един от случаите, когато ми се е искало да не съм сред живите.
Животът и здравето на хората могат да ме мобилизират за смислени действия, също и безочието на политиците. Затова си позволявам да дам мнеие.
Благодаря, Григор!
За истинското съчувствие, толкова различно от желанието да изглеждаме добри
За съзнателната саможертва да осветлиш неприятна истина
За силата и прозорливостта да отречеш откупуването пред съвестта с пари – същинска индулгенция
Който го е страх да грабне меча, да влезе в пещерата и да резне главата на ламята, естествено ще приема, че си е в реда на нещата всяка година да й се праща по едно детенце за зимнина. А ламята расте ли, расте, и апетитът й заедно с нея.
Приветствам идеята да се подкрепят хората, които подкрепят другите, с дела помагащи на всички.
Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще. Пред себе си да сме чисти.
Да участваш в протест или да отидеш до банката, за да дариш пари не отнема много усилия. И въпреки това явно само хора с особена “осъзнатост” отиват на протести или подкрепят един такъв “зов за помощ”.
Така че, Григор, според мен, хората, които не са дошли на протеста, са също така и хора, които няма и да внесат няколко лева, защото е твърде трудно да се отиде до банката. И обратно, хората, които биха направили дарение за Дарина, биха отишли и на протеста.
Ето защо макар че съм съгласен за причините и следствията, които посочваш, не считам, че дарението за дете трябва да се противопоставя на участието в протеста.
@Всички, които се изказаха против позицията на Гачев:
Защо обвинявате честния човек? Защо не обвинихте лицемерите, които искат, но не дават? Нима след като написаното е на чист български език, вие пак не разбрахте, че става въпрос не за ТОЧНО тази Дарина. Става въпрос за много деца, става въпрос за модел на поведение на обикновения българин, който подобно на овцете срещу вълка: “Да, НИЕ сме много, но АЗ съм една!” нямат желание да поискат правата си. Махнете си задниците от ушите си, и дайте поне минимален принос към по-добро общество.
Интересна позиция, сега я видях в линк… за това сега отговарям.
Страха парализира, ужаса обезличава, а повтарящите се шокове имат все по-малък ефект.
Това на което казваш “средностатистическият българин” е получило достатъчно и от 3 те… в предните 45 години и в последващите ги.
Твоя подход няма позитивна зона, залагаш на отчаяната съпротива на притиснато до стената животно… а тя е смъртоносна, разрушителна и кратка!
Така гражданско общество не се прави за съжаление, така се прави революция… а кой оглавява революциите да се сещаш?
Не твърдя, че имам рецепта за изграждане на такова общество, но твърдя, че с право електрошоковата терапия е останала в миналото.
За да има гражданско общество членовете му трябва да си вярват, че могат да променят нещо… кой уплашен човек си вярва?
Помисли над ядрената реакция, може би подобен механизъм би бил по работещ, малки победи убеждаващи следващите групи да се борят за нови победи.
@Морфиус: За да тръгне ядрената реакция, са нужни разни предусловия… и наличието на отблъскващи позиции може да е едно от тях.
Не съдя позицията ти, опитвам се да я доведа до логическото и продължение.
М/у другото, страха и шоковете се ползват чудесно от управниците ни… за държане на стадото покорно.
Това което ти казваш тук ми напомня на хомеопатия, а при нея предозирането е летално.
Замисляш ли се колко малка част от хората у нас ползват Интернет за да си набавят информация?
Защото информационното затъмнение над опити за гражданско общество в “4 власт” има… само като си спомня как 3 те национални тв. отразиха пенсионерските протести, едва ли не с подигравка… внушавайки на зрителя – не се излагай като тях, не ходи при тях.
Та по важното предусловие от отблъскването и плашенето, е информацията.
@Морфиус: За съжаление, единственото информационно средство, с което разполагам, е блогът ми – а той няма покритието на националните телевизии. Блогосферата като цяло може да я проима един ден – но за да стане това, в нея трябва да има всичко. Както мнения, които импонират на повечето хора (призиви за подкрепа на инициативата за Дарина по блоговете – колкото щеш), така и различни…
А за хомеопатията – не мисля, че предозирането при нея е летално. Мисля, че ако “предозираният” не знае, ефектът е точно същият, както и при правилното й дозиране. Бих бил страшно любопитен за доказателства за противното – не съм й фанатичен противник, но съм по-скоро скептичен.
На времето проф. Чудомир Начев – лека му пръст, светла като слънце глава беше, гордея се, че ми е чел лекции, и се срамувам, че не ги запомних до дума – даде най-добросъвестна възможност на някакви лечители да експериментират най-подробно в клиниката му, за да провери има ли резултат лечението му. За себе си, да знае, ако има резултат – и той да го прилага… Резултатите неизменно бяха еквивалентни на плацебо (а имаше и няколко хванати на място откровени мошеничества – примерно бяха “извадили камък” без операция от бъбрека на някакъв мъж, само че хистолозите откриха, че тоя камък е от бъбрек на жена – направиха ДНК анализ на включените в него случайни клетки… Оттогава искам първо да видя някакви доказателства, пък после да вярвам.
Това което предлагаш е революция, която няма да стане , колкото и да ми се иска. Всяка революция трябва да има лидери а ние нямамме такива по причина която не съм осъзнал 🙁 И на мен ми се иска да имаме активно общество което да се дига на бунт солидарно (както френското) когато му се орязват правата , но ние не сме такъв народ за съжаление. Все пак те подкрепям в злаванта си теза: всеки народ(в частност членовете му) сие заслужил съдбата. Малката Дарина има право да живее и затова аз съм солидарен със нея а не със родителите й.
@Стоян Христов: Това е страшното и тъжното на ситуацията – че да си солидарен с родителите на Дарина, по този чисто практически начин, означава да не си солидарен с нея! Това при положение, че те с пълна гаранция са най-загрижените за нея хора на света… 🙁 Не искам хората да се вдигат на революция – изборната бюлетина е достатъчно могъщо средство, когато към него се подходи отговорно. Искам да се пробудят, и да разберат силата на гласа си. А дълбоко заспал се пробужда само със силен вик…
Ти май не осъзнаваш ситуацията. Ние нямаме лидери на обществото, имам псевдо лидери , които на практика са едни и същи хора. Мисля че ние на практика нямаме избор межу стратегии между различни видове политици. Просото политиката така се режисира че да симислим че сме свободни и имаме иизбор. Избираме единствено кой да лапа повече, като обикновенно не ги интересуват хората или само толкова че да си трае народа и дане се стига до 1996/7 . Мислиш ли че има независими политици, не според мен няма. Според мен всичките(или почти всички) са продук на някогашната държавна сигурност. Още по-малко има възможност да се контролират от народа вече избрани политици, цялата ситема ни е збъркана, нямаме контрол. Умните хора не се кандидатират, а дори да се случи това веднага ще ги уплуят, кокала не се пуска лесно. Ако си следил случая Ходорковски(не казвам че е интелигнетен а просто страничен на изграденат система) в Русия , същото ще се случи и тук. За това ти казвам че е нужна революция , каквато няма да стане….
Някой сигурно ще каже съм луд, или просто виждам нещата които обикновения човек не може. Само времто ще каже
Наистина имаме нужда от революция – но вътре в нас. (Поне така мисля аз.) Тогава ще започнем да си чистим политическия нужник…
Gospodine, narodut otvojuva pravat si ot vlastimashtite chrez stachki, revoljucii, bojkoti, ne chrez zjivota na edno dete.
@Cvete: А какво става, когато дори животът на едно дете не може да накара хората да се размърдат да отвоюват правата си от властимащите?… Ти би ли поверила на такива хора отговорността да имат деца? Заслужили ли са я?
A, zashto trijabva deteto Darina da opere peshkira, a ne nejnite roditeli? Vse pak Darina vse oshte ne e imala vuzmojnost da izrazi svojata grajdanska pozicija, zaradi rannata j vuzrast.
@Cvete: А това е другото страшно – че сме стигнали до там да няма как пешкира да го опере не Дарина, а ние, които я поставихме в положението да няма пари за лечението й! Стигнали сме дотам животът на децата да не ни е достатъчен мотив, за да се преборим за средствата за лечението им, и срещу тенеке суратлъка на политиците ни… Затова според мен единственият мотив, който може да ни раздвижи, е подлият животински страх за собственото дете – а той се размърдва само когато се нагледаме на умрели деца, които сме виждали и познавали. Дотам сме стигнали – да сме отрепки, способни да купуват спокойствието си с живота на децата!…
Писах по-горе: и на най-злия си враг не пожелавам да е принуден да избира между животи на деца. Но ние всички сме в точно това положение, просто повечето си затваряме очите, правим се че не виждаме, и избираме с бездействието си. Дарини умират всеки ден, никоя от тях не е по-малко уникална и изключителна от другите, и не го заслужава! Не направим ли нещо, за да спрем масовия убиец на деца вътре в нас, за да се преборим за децата, те ще продължат да умират.
Затова няма да престана да бия камбаната. Вярно е, няма по-глух от нежелаещия да чуе. Но може би все пак има останали хора със срам или пък съвест. А другите бих подкарал с тояга като добитък – това е най-доброто, което са заслужили. Няма да повтарям с какво.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Дарина си отиде :-(