Битката със суетата

Най-голямата битка която водя със себе си е битката с моята суета.

Не зная дали е редно това да се води като битка. Не защото суетата е полезно нещо, а защото битката срещу нея твърде лесно и неусетно се превръща в битка срещу себе си.

По същество битката със суетата е част от битката на човек с маймуната вътре в него. Веднъж разказвах на една позната през какви етапи минава тази битка, и по какви пътища може да тръгне… Ето и разказа:

Отначало човек е като бебе. Люлее се в една топла прегръдка, без дори да я осъзнава. Носи се накъдето тя го понесе, без да разбира, че тя не е той. И преминава така през живота си, носен незнайно къде от незнайно какво… Има хора, които остават на този етап завинаги.

Някои в един момент порастват малко, и проглеждат. Отварят очи, и виждат, че тази топла прегръдка принадлежи на една огромна и страховита горила. Която ги носи (колко странно) не накъдето те биха искали, а накъдето тя реши. Което пък ги кара да осъзнаят, че понякога може да им е по-приятно да не са в прегръдката на горилата.

Някои от тях предъвкват тази мисъл, след това поглеждат мускулите на горилата, и решават, че нямат шансове, или пък не са кандидати за неприятности. Тяхната битка свършва дотук… Други продължават. Стисват зъби и почват да се борят с горилата – да освободят я някоя ръка, я крак, я устата си, колкото и каквото могат.

Отначало битката е неравна – горилата ги мачка като на шега. Някои, за щастие малко, се отказват на този етап. Други продължават, често с паузи за поемане на дъх, но се борят… За да вдигнат глава в един миг, и да видят, че горилата се е смалила. Превърнала се е, да кажем, в шимпанзе – по-озлобено, но по-дребно, що-годе равностоен противник. И към отчаянието в схватката се прибавят куражът и надеждата.

На този етап и от двамата хвърчи пух и перушина, но отказване обикновено няма. Някои, много малко, престават да виждат защо им е нужно повече, и спират. Други продължават. Борят се с шимпанзето безмилостно, освобождават се по малко от хватката му. За да забележат в един момент, че са като цяло свободни. И че маймуната срещу тях се е смалила още – превърнала се е примерно в цирков макак, макар и още по-злобен. Съотношението на силите обаче вече е в полза на човека.

Оттук нататък човекът контролира положението. Битката тече накъдето той реши. Вариантите на теория са много, но на практика обикновено се случват два.

При единия случай маймунчето бива тъпкано и смазвано без милост и пощада. Но то е с манталитет на хилядолетен господар на положението, и също никога не се предава. И както е по начало озлобено здравата, събира с времето още повече злоба. Колкото и жестоко да го газят и наказват, не пропуска нито една възможност да счупи нещо, оплеска нещо, обърка конците… Така и минава животът на избралите този път – във вечна схватка с маймунчето отвътре, вечно дебнене и предпазливост.

В другия случай човек спира за момент и съжалява маймунчето. Продължава да го следи да не направи някоя пакост – но му дава банани, играе си с него, гушва го внимателно понякога, отнася се към него без всепозволяване, но с топлина, разбиране и съчувствие… И маймунчето, след повече или по-малко време, усеща доброто отношение – и понякога започва да се престрашава да му отговори с добро. Отначало много предпазливо, но срещне ли още добро и награда, пътят е отворен. И когато съвместното съществуване се превърне в една весела и топла игра, маймунчето с удоволствие спазва правилата й, и съществува в хармония с човека, без да му създава ядове.

Този път има и продължение, за тези, които са проявили повече майсторство в него, едновременно повече контрол, но и повече симпатия и разбиране към маймунката в себе си. Тогава те се превръщат в образец и модел за тази маймунка, и тя пожелава да стане като тях, да стане човек. Тогава човекът приема себе си какъвто е, и си помага да стане по-добър не с насилие и битка, а със симпатия и топлина. И тогава става истински по-добър, и основа и надстройка се сливат в неразделно цяло.

Разбира се, този разказ е алегория. Не ми хрумва с какви по-точни, по-буквални думи да го изразя. Но се надявам, че и така ще успее да стигне до който иска да победи маймуната в себе си – и да му помогне да престане да я тъпче, а вместо това да я превърне в човек, в хармонично цяло със себе си.

Като се отнася към грешките си не с омраза и срам, а с веселие и топлина. Като приема себе си какъвто е, и едновременно се харесва, но и усъвършенства с желание и удоволствие. И като превърне пътя си към нещо по-добро от мрачна състезателна зала, в която се надбягва със себе си или призраци, в купон, който помага пътят да бъде изминат неусетно и с удоволствие.

Това е от мен.