Зен-айкидо

Днес вечерта тъкмо почвахме да загряваме, когато внезапно залата потъна в мрак. Секунди по-късно откъм вратата на залата (електрическото табло е до нея) подушихме обяснение за причината.

Сенсей Пламен се изплаши за нас, жълтоклюните новаци, и предложи да прекратим тренировката. Ние обаче се писахме велики, като всеки новак, и не пожелахме! След кратко молене той се съгласи, и продължихме в тъмнината.

Нямам думи да опиша изживяването! На моменти отвън минаваха коли, и проникваше по малко светлина, колкото да различим стойката на партньора отсреща. На моменти мракът беше почти пълен, и действахме по слух – а когато съседите се разшумят, и по усет. И се получаваше не по-зле, отколкото на светло – а често и по-добре!

Не мога да си го обясня. Всъщност, направо не мога да го повярвам. Чудя се дали е истина, дали не съм го сънувал – толкова е невероятно. И трудно за описване.

Кратък светъл лъч пресича мрака, изтръгва за миг лицето на партньора. Леко наляво е – значи с лявата ръка напред. Пристъпвам и безпогрешно сграбчвам в мрака протегнатата китка. В следващия миг той, полудоловил шума, полу забелязал неясно очертание, се плъзва край мен. Ранно освобождаване на китката, в следващия момент кота гаеши. На светло ме е страх да направя странично превъртане – но тъмнината е мека и примамваща, и не се поколебавам. Я, колко лесно било! Мога ли да използвам мига предимство? Не, той е усетил някак, че трябва да избърза. Тъмнината му е помогнала, както помогна на мен.

Това е последната от четирите ми атаки. Мой ред е да изпълнявам отбрана. Отдръпвам се, и протягам ръка. В следващия момент Огнян я хваща, направо образцово. Катате коса тори. Успявам да не се стресна, отклонявам се от атаката му и го завъртам около себе си в спирала надолу. В тъмното той загубва равновесие още по-лесно, усещам го как залита. Изпълнявам ключа, и оставям интуицията да ме отмести още крачка наляво. Точно така – той прави тежко падане, и с тази крачка се оказвам на перфектното място за втория ключ.

– Оги, как ме хвана толкова точно в тая тъмница?

– Това татами е по-шумно от съседното. Чува се, като пристъпваш – Оги се усмихва в мрака.

Я да му скроя аз дребна магария! Приплъзвам се отново на мястото за атака, но след това пристъпвам меко настрани и задържам дъх. Оги отново атакува, в първия момент само ме докосва странично в мрака, но след миг отново ме е хванал като за изпит. Направо се смайвам. Този път късно освобождаване, и завъртане с пристъпване назад. При ключа внимателно завъртам дланта му в дъга, за да не пресуча ставата напреки и да я повредя. Тъмно е все пак… Някой отскача в миг от мястото, където ще падне Оги. Толкова ловък е само един в залата.

– Сенсей?

– Всичко е наред, играйте.

Отново атака, отговор, ключ. После смяна. После друга техника. И отново този смайващ синхрон в тъмнината. На моменти, естествено, с разминавания и пропуски – но не е ли нормално в тая кьорница нещата да приличат на комедия от времето на немите филми, а не на танц, дори толкова несъвършен?

Край на тренировката. Събираме си дрехите опипом. Пострадали, странно, но няма.

– Не е ли купон, Теодоре?

– Супер е! Най-готината ни тренировка досега! Утре ще разправям в училище!…

Мога да си философствам за интуиции, зен-будизъм и подобни неща до края на света. Но нищо от изфилософстваното няма да носи и прашинка от изживяното. От това мъничко чудо, небрежно и неволно сътворено от шепичка разнородни новаци, обединени от само едно – желанието да не отстъпят пред пречката, да я преодолеят.

И така превърнали я в неразделна съставка от чудото. Което без нея нямаше да се случи.