Хакерството

– Извинявай, че ти звъня толкова късно, но имаме проблем. Баба ми е зле – не може да говори, и устата й се е изкривила на една страна. Кръвното й е 200 на 120. Да не би…
– От колко време е така?
– Две-три минути, не повече. Хипертонична кри…
– Инсулт. Имахте в къщи нитроглицерин, нали? Веднага й дай две хапчета под езика, бързо!
– Ама то не е ли за сърце? Нещо за кръвно няма ли да…
– Действай, няма време! После ще обяснявам.
– … Ето ме пак, дадох й. Сега да…
– Пирамем имате ли в къщи?
– Не.
– Възрастни съседи наоколо?
– Тези отсреща, и на долния етаж…
– Събуди ги, и им искай бързо пет-шест капсули или хапчета назаем! Дай й ги веднага. Ако са капсули, ги отвори, за по-бърз ефект, нищо че горчи! Ако са хапчета, ги натроши набързо колкото може. Действай!
– … Съседът имаше капсули. Дадох й пет. Не са ли много? Че тя като че ли почна да се оправя, устата й вече не е толкова изкривена.
– И зениците й вече не са толкова различно отворени, нали?
– Не знам, не съм гледал…
– Добре. Хванали сме нещата в прогрес, инсултът ще й се размине.
– Ама няма ли да й дадем нещо за кръвното?! Да не направи пак инсулт?
– Няма нужда. Премери го, ще видиш, че е спаднало. Дай й и още едно нитроглицеринче, и ще спадне още.
– … 160 на 100! Нищо не разбирам. Майка ми е медицинска сестра, знаеш, че знам това-онова. Откъде-накъде на високото кръвно слагаш диагноза инсулт, пък после го лекуваш с хапчета за сърце?
– Ей сега ще обясня кое откъде идва…

(За любопитните: симптомите на внезапна мозъчна недостатъчност (проблем с говора, изкривена уста) показват инсулт. Високото кръвно не е причината му – то е отчаян опит на организма да пробута през задръстените артерии поне малко кръв до мозъка, затова не е разумно да се сваля разко. Вместо това трябва да се разширят мозъчните артерии, за да стигне кръвта докъдето трябва. Тук идва нитроглицеринът – той разширява не само сърдечните, а и всички съдове в горната половина на тялото. (Затова понякога от него наболява глава.) Пирамемът пък подобрява издръжливостта на мозъчните клетки на обезкървяване – бием инсулта от две страни… Подобри ли се положението в мозъка, кръвното само си спада колкото е разумно. Оттам само се следи с нитроглицерин и пирамем подръка дали няма инсултът да се пробва пак.)

Доста от колегите ми биха гледали точно като Ники на този подбор на лекарства. Чувал съм по свой адрес изрази като “шаман” и дори “вещер”. (Последното беше, когато веднъж овладях болков шок с кортикостероиди, за ужас на присъстващите медицински лица.) Не могат да смелят, че понякога действам в разрез с това, което са учили – или поне това, което помнят от ученото. А това, че има ефект, им идва като кошмар.

Много от тези лекари са иначе знаещи и можещи, и са повече в час от мен за новите лекарства и моди в терапията. Проблемът им е, че чинно четат в какви случаи какво лекарство се дава, но не винаги се замислят как точно действа, какви ефекти има, и прочее. И като не знаят вътрешностите на машината, не разбират защо бръкването тук води до ефект там, дори ако не го пише в учебниците.

Непознаването на машинарията отвътре всъщност не винаги е лошо. Написаното по опаковките е резултат от хиляди експерименти, правени от хора, които знаят машинарията отлично. И е предвидено да работи в ръцете и на най-големите глупаци, издрапали до бялата престилка – лесно е, простичко е, и т.н. Леснотата му обаче изкушава да тръгнат по този път и тези, които определено имат ресурсите да знаят и мислят истински. Не ги осъждам – днес ничий живот не е лесен, всеки си има доста на главата. Но се замислям над разделението.

В компютърния свят има повече или по-малко ясна граница между потребители и хакери. Някои от потребителите са изключително знаещи и можещи в това, което ползват – знаят и умеят като цяло повече от много хакери. Но мисълта им тече в проправените русла, и не искат да изучават механизмите. Има и хакери, най-често начинаещи, които могат да смаят и доста обикновени потребители с това колко не са в час за много неща – но които все гледат да отвъртят капака и да бръкнат под него, да видят кой ремък какво върти и коя тръба накъде води. И точно това е, което ги прави хакери.

В медицината е същото. Има титуловани светила, заслужили достойно всяка искрица от славата си, знаещи какво ли не – но несклонни да направят нестандартното. Утъпканото русло е по-лесно, дори когато болният е в опасност… И има други, често не особено талантливи или знаещи, понякога дори самоуки в медицината, но търсещи не къде какво пише, а кое как реално работи, и за какво може да се използва.

Такъв е например доктор Илия Раев. Провъзгласен е за доктор от Италианската академия на науките, иначе е полуграмотен селски знахар от началото на миналия век. Създател на лечението на паркинсонизма с холинолитици – тоест, давал на паркинсониците отвара от татул. Отрова. Но лекуваща. Не е стъпвал в университет, не е чувал Галеновото “Dosis facit venenum”. Простичко казано – самоук медицински хакер…

Всъщност, наоколо е пълно с хакери. Всеки горд шофьор и самоук автомеханик. Всеки домашен майстор на телевизори и хладилници (най-често способен само да запои откачена жичка, или да обърне няколко пъти хладилника, за да отпуши изпарителя). Всеки селянин, топнал бирата посред лято в кофа с вода и азотен тор (амониева селитра), да се изстуди по-добре. Дори всяка домакиня, научила се да слага телчета на бушоните, за да икономиса някоя стотинка.

Навсякъде хакерството е едно и също. Желанието да надникнеш под капака, да разбереш какви са нещата всъщност, и как работят механизмите. За да бъдат вече те подчинени на теб, а не ти на тях. И да им измислиш нови, най-неочаквани приложения – с тигана да си изгладиш ризата, на поялника (поразглобен) да си запалиш цигарата, стар чорапогащник да вържеш като ремък на генератора вместо току-що скъсания…

И – мисля си – в това отношение ние, българите, сме може би шампионите на света. Нямам представа има ли друг народ, който да е така любопитен за всичко и с мерак сам да си прави и умее всичко. Често ставаме за смях с този си мерак, като почнем да ремонтираме сложни неща с жички, телчета, пирончета и, разбира се, големия чук. Но пък понякога успяваме, и смайваме всички наоколо – дори себе си.

Всъщност, като се замисля, най-хакерското съсловие са не компютърджиите, а затворниците. Което пък ме навежда на много неприятен паралел с българите. Дали наистина продължаваме да сме народ от затворници, както преди да падне Берлинската стена? Затворници на… политическата си мафия?

Както обаче е забелязал Иван Попов в “Хакери на човешките души”, българите са хакери и в социално отношение. Винаги се бутат да разберат кое, какво, как и откъде става около тях. Винаги се шушука как еди-кой си министър бил всъщност човек на Картофа, а еди-кой си – я на Тиквата, я на Репата. И скритото става открито… Засега ни спира май само това, че министрите ни също са българи – но си мисля, че колкото по-самостоятелни икономически стават медиите, толкова повече това ще губи силата си, и българската хитрост и декамероновски реализъм ще отварят очите на все повече хора.

Затова си мисля, че хакерството само по себе си е “дизруптивна технология”, да употребя купешката модна дума. Както казват учените – познаването на законите, които управляват нещата, дава власт тези закони да бъдат заобикаляни. И схватката е дали познаването на тези закони да бъде съсредоточено в ръцете на олигархия, или свободно за всеки. Познайте коя е позицията на хакерите.

Затова и “дизруптивността” на свободния софтуер е само страничен ефект от стоящата зад него хакерска култура. Култура на непризнаване на затворения код, като въплъщение на скрити зад седем печата закони на нещата. Култура на ровене в нещата и търсене на механизмите им, оставила отпечатъка си върху своя продукт, свободния софтуер. Отпечатъкът на създалото нея – което в крайна сметка е, ни повече, ни по-малко, изначалният стремеж на хората към свобода.

В известен смисъл, хакерът е съвременният борец за свобода. Свобода в един свят на корпоративни интереси, тайни договорки и бездушни софтуери. Сигурно паралелът с Левски или Бенковски сега звучи кощунствено – но кой знае дали утре тези хакери няма да бъдат идеализирани и героизирани? И дали някой съвременен Захари Стоянов няма да ги покаже в своите “Записки” каквито са били – хитряги, мошеници, веселяци, понякога дори остапбендеровци – но след това да добави: “Те, и никой друг, умиха лицето на България, когато умните и достойните се криеха под миндера.”

Може лицето да не е точно на България – може да е на Европа, или на цялото човечество. Но докато има хакери, ще има и кой да го умива.

А хакери сигурно ще има завинаги… Преди петнайсет години, няколко дни след 10 ноември, във вестника излезе едно неполирано, емоционално, но излято от сърце стихотворение. Забравил съм, уви, кой е авторът му – но последният куплет заслужава да бъде припомнен: